Махалото на Фуко

Эко Умберто

Аз мълчах, а Белбо не знаеше как да приключи разговора.

— Ще ми кажете, че отново съм избягал. Като на улица Ларга.

— Глупости. Всичко мина добре. Довиждане.

Изпитвах жалост към него, защото се чувствуваше подлец. Аз не, в училище ме бяха научили, че пред полицаите човек лъже. По принцип. Но така е, нечистата съвест отравя приятелството.

От този ден повече не го видях. Аз бях неговото угризение, а той беше моето.

Но тогава се убедих, че да си студент е винаги по-подозрително от това да си висшист. Работих още около година и събрах двеста и петдесет папки върху процеса срещу Тамплиерите. Това бяха години, когато да представиш дипломна работа означаваше, че зачиташ държавните закони, и към такива като мен се отнасяха със снизхождение.

През следващите месеци някои студенти започнаха да стрелят. Периодът на големите шествия на открито

вече приключваше.

Липсваха ми идеали. Имах си алиби, защото, обичайки Ампаро, правех любов с Третия свят. Ампаро беше красива, с марксистки убеждения, бразилка, ентусиастка, скептична, имаше стипендия и невероятно смесена кръв. Всичко заедно.

Бях я срещнал на един купон и й бях казал в упор:

— Извинявай, но искам да спя с теб.

— Ти си мръсен патерналист.

— Все едно, че не съм го чул.

— Чул си го. Аз пък съм мръсна феминистка.

Готвеше се да се върне в родината си, а не исках да я загубя. Тъкмо тя ме свърза с един университет в Рио, където търсеха лектор по италиански. Спечелих мястото за две години с възможност за подновяване на договора. И тъй като Италия не ми стигаше, приех.

И освен това смятах, че в Новия свят няма да срещна Тамплиери.

Заблуда, мислех си онази съботна вечер в Перископа. Изкачвайки стъпалата на „Гарамонд“, неусетно бях влязъл в Двореца. Диоталеви казваше: „Бина е дворецът, който Хохма изгражда, разпростирайки се все по-встрани от първоначалната точка. Ако Хохма е изворът, то Бина е реката, която тръгва от него, за да се разклони по-късно в различни ръкави, вливащи се във великото море на последната сефира, а при Бина всички форми са вече предопределени.“

IV. ХЕСЕД

23

Аналогията на противоположностите е отношение между светлината и сянката, между върха и бездната, между пълното и празното. Алегорията, майка на всички догми, е заместването на печата с отпечатъка, на действителността със сенките, и е лъжата за истината и истината за лъжата.

(Елифас Леви, „Догма на върховната магия“, Париж, „Байер“, 1856, XII, с. 22)

Заминах за Бразилия от любов към Ампаро, но останах там от любов към страната. Така и не можах да разбера защо тази потомка на холандци, заселници в Ресифе, които се бяха смесили с индианци и судански негри, с лице на хаитянка и култура на парижанка, носеше испанско име. Докрая не се научих да се оправям с имената на бразилците. Те се срещат само в тази страна и при тях не помагат никакви речници.

Ампаро ми казваше, че в тяхното полукълбо, когато водата изтича от сифона на умивалника, струята се върти от дясно на ляво, докато при нас е в противоположна посока. Или пък беше обратното? Няма значение. Не можех да проверя дали наистина е така. Не само защото в нашето полукълбо никой никога не наблюдава накъде се върти водата, но и защото след множество опити в Бразилия забелязах, че е много трудно да се установи посоката. Оттичането е твърде бързо, за да бъде проследено, а посоката му вероятно зависи от силата и наклона на струята, от формата на умивалника или ваната. Освен това, ако е истина, как стоят нещата на Екватора? Може би там водата ще тече право надолу или пък изобщо няма да тече?

По онова време не се задълбочавах много в този проблем, но в събота вечер си мислех, че всичко зависи от телуричните токове и че тайната се съдържа в Махалото.

Ампаро отстояваше твърдо своята вяра. „Няма значение какъв е емпиричният случай, казваше, става дума за един идеален принцип, който трябва да се изпробва при идеални условия, следователно никога. Но принципът е верен.“

В Милано Ампаро ми се струваше привлекателна поради своя скептицизъм. А там, взаимодействувайки с киселините на своята земя, тя ставаше тайнствена владетелка на ясновидски сили и действуваше по някаква своя странна подмолна логика. Усещах, че е под въздействието на древни страсти, винаги нащрек да ги сдържа, патетична в своя аскетизъм, който й повеляваше да отхвърля техните съблазни.

Давах си сметка за прелестните й противоречия, когато я наблюдавах да спори със своите приятели. Това бяха събрания в неуютни къщи, украсени с няколко плаката и множество фолклорни предмети, портрети на Ленин, грънци от североизтока, които възхваляваха танца кангасейро, или индиански фетиши. Бях пристигнал в един смутен политически момент и реших, след опита в родината си, да стоя далеч от идеологиите, особено в тази страна, където изобщо не ги разбирах. Приятелите на Ампаро

усилваха моята несигурност със своите речи, но пораждаха у мен ново любопитство. Разбира се, всички бяха марксисти и на пръв поглед говореха почти като европейски марксисти, но говореха за нещо друго и най-неочаквано, по време на дискусия за класовата борба например, споменаваха „бразилския канибализъм“ или „революционната роля на афро-американските култове“. Именно като ги слушах да приказват за тези култове, се убеждавах, че там и идеологията се всмуква в обратна посока. Очертаваха ми една панорама на вътрешни миграционни движения на безимотните селяни от севера, които слизаха към индустриалния юг, лумпенизираха се в огромните метрополии, задушени от облаци смог, връщаха се отчаяни на север, за да се впуснат година по-късно отново в бягство на юг; но при това периодично движение, наподобяващо люлеенето на махало, мнозина се задържаха в големите градове и биваха поглъщани от безброй местни църкви, отдаваха се на спиритизъм и на култ към африкански божества. И тук приятелите на Ампаро се разделяха, за едни това представляваше връщане към корените, противопоставяне на „белия“ свят, за други култовете бяха опиат, с който господствуващата класа обуздава огромния революционен потенциал на масите, за трети пък това беше тигелът, в който се претопявали бели, индианци и негри, очертавайки още неясни исторически перспективи. Ампаро беше категорична, според нея религиите винаги и навсякъде били опиум за народите и това важало най-вече за псевдоплеменните култове. След това слагах ръката си на кръста й в „школите по самба“, когато и аз се включвах в серпантините на танцьорите, които описваха ритмувани синусоиди под неудържимия такт на барабаните, и забелязвах, че тя се влива в този свят с всички свои мускули, със сърцето си, с главата си, със слабините си, с ноздрите си… След това пак излизахме и тя първа се залавяше да анализира саркастично и гневно дълбоката оргийна религиозна същност на бавното посвещаване, седмица след седмица, месец след месец, в ритуалния карнавал. Това отдаване, твърдеше тя с революционна омраза, било също толкова първобитно и магьосническо, колкото футболните ритуали, при които бедняците изхабяват борческата си енергия и революционния си дух, за да се отдават на магии и заклинания и да измолват от всевъзможните си богове смъртта на противниковия полузащитник, забравяйки за властта на капитала, който искаше чрез това състояние на екстаз и ентусиазъм да ги държи в един нереален свят.

Постепенно изгубвах чувството, че съм различен от тях, също както вече привиквах да не се стремя да разпознавам различните раси в тази вселена от лица, които разказваха за неконтролирани кръстоски, извършвали се в течение на векове. Отказах се да установявам кое е прогрес, кое — бунт, кое, както се изразяваха приятелите на Ампаро, „мрежата на Капитала“. Как можех да мисля още като европеец, когато осъзнавах, че надеждите на крайната левица са поддържани от един епископ, когото подозираха, че като млад симпатизирал на нацистите, и който с неустрашима вяра издигаше факела на бунта, предизвиквайки ужаса на Ватикана и на финансовите баракуди от Уол Стрийт и разпалвайки ликуващия атеизъм на склонните към мистика пролетарии, покорени от сладостно заплашителната хоругва на Добрата Майка, която, пронизана от седем стрели, се вглежда в страданията на своя народ?

Една сутрин, когато излизахме с Ампаро от семинар на тема „Класовата структура на лумпенпролетариата“, поехме с кола по крайбрежната улица. По протежение на целия плаж забелязах запалени свещи, дарове от богомолци, бели кошници. Ампаро ми обясни, че били жертвоприношения за Йеманжа, богинята на водите. Слезе от колата, отправи се смирена към водата и остана няколко мига мълчалива. Запитах я дали вярва. В отговор тя ядосано ми зададе въпроса как съм могъл да си го помисля. После добави:

— Баба ми ме водеше на плажа и се молеше на богинята да порасна красива, добра и щастлива. Кой беше онзи ваш философ, дето, говорейки за черните котки и за кораловите рогчета, казва „Не е истина, но аз вярвам“? Е, добре, аз не вярвам, но е истина.

Именно този ден реших да започна да пестя от заплатата си, за да заминем за Баия.

Но пак тогава, сигурен съм, започнах да се поддавам на чувството за всеобщото подобие, за всеобщата прилика: всичко можеше да има странни аналогии с всичко.

Когато се върнах в Европа, тази метафизика за мен се превърна в механика и затова попаднах в клопката, в която се намирам сега. Но тогава се движех в един вид полумрак, в който разликите се заличаваха. Като расистите и аз си мислех, че за силния човек чуждите вярвания са само повод за безопасно фантазиране.