Махалото на Фуко
Шрифт:
Усвоих разни ритми, разни начини за отпускане на тялото и мисълта. Онази вечер в Перископа, когато, за да надвия изтръпването, движех крайниците си, сякаш отново удрях дървения там-там, си казвах: „Виждаш ли, за да се изтръгнеш от властта на незнайното, за да си докажеш, че не вярваш в него, ти приемаш магиите му. Както отявленият атеист, който вижда нощем дявола и безбожнически разсъждава така: «Той безспорно не съществува, това е измама на възбудените ми сетива, сигурно е от храносмилането, но рогатият не го знае и си вярва в своята преобърната теология. Кое би могло на него, уверения, че съществува, да вдъхне страх?» Прекръстваш се и той, доверчив, изчезва сред серен облак.“
С мен се случи това, което би могло да се случи с някой етнолог, който, след като години е изучавал канибализма, за да се изгаври с ограничеността на тъпите бели, им разказва, че човешкото месо е много вкусно. Безотговорно, защото никога няма да го опита. До момента, в който някой любознателен слушател не поиска да изпробва неговото. И докато го разкъсват, той няма да узнае истината, но почти ще се надява ритуалът да се окаже сполучлив, за да оправдае поне смъртта му. Така онази вечер трябваше да вярвам, че Планът е истински, иначе щеше да се окаже, че през последните две години съм бил всемогъщият строител на една зловеща идея-фикс. По-добре беше магията да е действителност, щом нещо е истинско, то е истинско и ти не носиш отговорност за него.
24
Спасете слабата Айша от внушенията на Нахаш, спасете окайващата се Хева от миражите на чувствителността, и нека Херубите ме пазят.
Докато навлизах в джунглата на приликите,
Драги Казобон,
Едва онзи ден научих, че сте в Бразилия, бях изгубил следите ви, не знаех дори, че сте защитили (поздравления), но познати от „Пилад“ ми дадоха координатите ви. Струва ми се, че трябва да ви осведомя за някои нови обстоятелства, които се отнасят до неприятната история с полковник Арденти. Оттогава изминаха повече от две години и отново трябва да ви се извиня, че онази сутрин, против волята си, ви създадох главоболия.
Почти бях забравил тази ужасна случка, но преди две седмици бях на разходка до Монтефелтро и попаднах на възвишението Сан Лео. Изглежда, през XVII век това място е било собственост на Ватикана и папата затворил в крепостта Калиостро 126 , в килия без врата (влизало се за пръв и последен път през един отвор в тавана) и само с едно прозорче, през което затворникът можел да вижда двете църкви на селото. Върху нара, на който Калиостро спял и умрял, видях букет рози и ми обясниха, че много вярващи идвали да се поклонят на лобното място на мъченика. Казаха ми, че най-ревностни сред поклонниците били членовете на Пикатрикс, някакъв милански клуб за изследвания на тайнствата, който публикувал и списание, озаглавено — забележете какво въображение — „Пикатрикс“.
Знаете, че този вид странности винаги са ме привличали, и в Милано успях да открия един брой на „Пикатрикс“, от който научих, че няколко дни по-късно се организира тържествено викане на духа на Калиостро. Реших да отида.
Стените бяха покрити изцяло с кабалистични знаци, невероятно изобилие от бухали, кукумявки, скарабеи и ибиси, ориенталски божества с неясен произход. В дъното на салона имаше подиум, пред който върху необработени дънери бяха забучени горящи факли, на стената се виждаше олтар с триъгълен свод и две статуетки — на Изида и Озирис. Наоколо, цял амфитеатър от фигури на Анубис, един портрет на Калиостро (че на кого друг?), една позлатена мумия от вида Хеопс, два петосвещника, един гонг, закрепен между виещи се змии, малък пюпитър върху стойка, покрита с памучно каре, щамповано с йероглифи, две корони, две трикраки табуретки, един минисаркофаг, подобен на чанта на стюардеса, един трон, едно кресло, имитация на „Луи XIV“, четири разнородни стола, достойни за банкета при Нотингамския шериф от филма „Робин Худ“, и свещи, свещници, вощеници, канделабри, въобще цялото въоръжение на спиритическия сеанс.
И така, влизат седем послушници с червени раса и факли, след това главният жрец, който, изглежда, е президентът на Пикатрикс, на име Брамбила 127 , да му прости Господ, облечен в розово и масленозелено, след това влиза „питомката“, тоест медиумът, и накрая — седем служители като седем близнаци на Нинето Даволи 128 .
Господин Брамбила поставя на главата си тривърха корона с полумесец, вдига един ритуален меч, очертава с него върху подиума няколко магически фигури, извиква десетина ангелски имена, завършващи на „ел“, и точно в този момент през главата ми минава неясната мисъл за онези псевдосемитски дяволщини от посланието на Инголф, но това става само за миг, защото вниманието ми е отвлечено в друга посока: случва се нещо странно, микрофоните от подиума са свързани със синтезатор, който би трябвало да улавя блуждаещите в пространството вълни, но техникът навярно е допуснал грешка и първо се чува дискомузика, а после се включва „Радио Москва“. Господин Брамбила отваря саркофагчето, изважда от него един рецептурник за магии, замахва с кадилница и извиква: „О, Господи, да бъде царството ти.“ И сякаш постига нещо, защото „Радио Москва“ замлъква, но във върховия момент отново се обажда, и този път с една пиянска казашка песен, от онези, при които задниците се друсат по пода. Брамбила призовава „Ключицата Соломонова“, подпалва някакъв пергамент върху една от табуретките с риск да предизвика пожар, призовава още няколко божества от Храма на Карнак 129 , доста нахално пожелава да бъде поставен върху кубичния камък на Езод и повелително повиква някакъв си „Близък 39“, който явно е много близък на публиката, защото през салона преминава тръпка. Една зрителка изпада в транс, обелва очи, хората около нея викат: лекар, лекар, в този момент Брамбила призовава Властта на Пентакулите, а „питомката“, междувременно седнала на креслото „Луи XIV“, започва да се мята, да стене, господин Брамбила се спуска към нея, трескаво разпитвайки я или по точно разпитвайки „Близкия 39“, който, както интуитивно разбирам в този момент, е не друг, а самият Калиостро.
И тук започва тревожната част, защото е направо мъчително човек да наблюдава момичето, то, изглежда, страда истински, поти се, трепери, реве, започва да изрича накъсани фрази, говори за някакъв храм, за врата, която трябва да се отвори, казва, че се създава някакъв вихър от сили и трябва да се изкачи Великата Пирамида. Брамбила се тресе на подиума, удряйки гонга и викайки Изида колкото му глас държи, аз се забавлявам от този спектакъл, но изведнъж чувам, че момичето, между въздишките и стоновете, заговаря за печати, за сто и двадесет години очакване и за тридесет и шестима невидими. Няма никакво съмнение — става дума за посланието от Провенс. Докато слухтя да чуя още нещо, момичето се просва на земята от изтощение, Брамбила го погалва по челото, благославя присъствуващите с кадилницата и съобщава, че ритуалът е приключил.
Едновременно впечатлен и заинтригуван, аз се опитвам да се приближа до „питомката“, която вече се е съвзела, навлякла е вехто палто и се готви да се измъкне през задния вход. Докосвам я по рамото, но усещам, че някой ме хваща за ръката. Обръщам се и виждам комисаря Де Анджелис, който ми казва да я оставя на мира, още повече, че знаел къде да я намери. Кани ме да изпием по едно кафе. Тръгвам послушно след него, сякаш ме е заловил да правя нещо нередно, и в известен смисъл беше така. В барчето ме пита защо съм дошъл и защо съм закачал момичето. Аз се ядосвам, отговарям му, че живеем в свободно общество и че мога да закачам когото си искам. Той се извинява и ми обяснява: разследването около Арденти се затлачило, но се опитали да възпроизведат движенията му през двата дни в Милано, преди да се види с хората от „Гарамонд“ и с тайнствения Ракоски. Цяла година по-късно най-случайно се разбрало, че Арденти бил видян да излиза от седалището на Пикатрикс заедно с „питомката“. От друга страна, Де Анджелис се интересувал от момичето, защото то живеело с някакъв тип, добре познат на отдела за борба с наркотиците.
Казвам му, че съм попаднал там най-случайно и че са ми направили впечатление думите на момичето за шестте печата, за които съм чул от полковника. Де Анджелис отбелязва, че е странно, дето си спомням толкова добре думите на полковника, след като оттогава са минали две години, при това на другия ден съм споменал само за най-общ разговор около съкровището на Тамплиерите. Отговарям му, че полковникът е разказал именно за съкровището, пазено от нещо като шест печата, но че тогава не съм сметнал за особено важна тази подробност, защото всички съкровища се пазят от седем печата и златни бръмбари. Той тогава казва, че е странно, дето съм се смаял от думите на момичето, щом като всички съкровища се пазят от златни бръмбари. Помолвам го да не се отнася с мен като с престъпник и той сменя тона и започва да се смее. Казва, че не му се струвало странно, дето момичето казало това, което казало, защото в известен смисъл Арденти може да му е говорил за своите фантасмагории, дори само за да се опита да го използува като посредник за астрален контакт, според термините на тези среди. „Всеки медиум е като гъба, като фотографска лента, има подсъзнание, подобно на лунапарк, каза ми той. Онези от Пикатрикс вероятно през цялата година му промиват мозъка и не е невъзможно момичето, което и така не е с акъла си, да е действувало напълно сериозно и да не се е преструвало, а в състоянието на транс в главата му да са се изписали образи, които някога са го впечатлили.“
Но два дни по-късно Де Анджелис цъфва в редакцията и ми казва, че странно нещо: когато на следния ден отишъл да потърси момичето, то било изчезнало. Разпитал близките, никой не го бил виждал от следобеда преди фаталния ритуал. Той се усъмнил, влязъл в апартамента, видял, че е преобърнат с главата надолу, чаршафите — на пода, възглавниците — струпани в един ъгъл, разкъсани вестници, празни чекмеджета. Но от „питомката“, ни следа, изчезнала
Каза ми, че ако зная нещо повече, по-добре да го съобщя, защото било странно, че „питомката“ се е изпарила, и то по две причини: или някой се е досетил, че той, Де Анджелис, я държи под око, или са забелязали, че мъж на име Якопо Белбо се опитва да говори с нея. Следователно според Де Анджелис думите, които тя каза в състояние на транс, се отнасяли вероятно до нещо много сериозно и дори Те, които и да били, не си давали сметка, че тя знае толкова много. „Добавете и това, че някой колега може да си зададе въпроса да не би вие да сте я убили, заключи Де Анджелис с широка усмивка, и сам разбирате, че е по-добре да действуваме заедно.“ Вече започвах да губя търпение, Бог ми е свидетел, че не ми се случва често, запитах го защо смята, че когато не намира някого вкъщи, той непременно е убит, а той пък ме попита дали си спомням историята с полковника. Отговорих му, че във всеки случай, ако са я убили или отвлекли, това е станало вечерта, когато съм бил с него; той ме запита как мога да бъда толкова сигурен, защото сме се били разделили към полунощ и после не се знаело какво съм правил, тогава аз го запитах дали говори сериозно, а той отвърна с въпроса дали някога ми се е случвало да прочета някой криминален роман и не съм ли знаел, че полицията е длъжна по принцип да подозира всеки, който няма алиби, чисто като сълза, и че бил готов да заложи главата си, ако съм имал алиби за времето от един през нощта до другата сутрин.
Какво да ви кажа, Казобон? Може би щеше да е добре да му разкрия истината, но тия полицаи са толкова упорити и никога не си признават грешките.
Пиша ви, защото както аз намерих адреса ви, така може да го намери и Де Анджелис. Ако се свърже с вас, поне да знаете каква линия съм държал. Но понеже тази линия не ми се струва твърде правилна, решете вие — ако искате, кажете му всичко. Срамувам се, извинявайте, чувствувам се съучастник в нещо и търся някакъв поне малко по-благороден мотив, за да се оправдая, но не го намирам. Вероятно всичко се дължи на моя селски произход, в нашия край всички сме все лоши хора.
Цялата история е, както се казва на немски, unheimlich 130 .
126
Джузепе Балсамо, наречен граф Алесандро Калиостро (1743–1795) — италиански авантюрист, франкмасон и окултист. Александър Дюма описва историята му в романите „Жозеф Балсамо“ и „Колието на кралицата“.
127
Брамбила — принцеса, героиня от пиеса на Метерлинк.
128
Нинето Даволи — непрофесионален актьор, участвувал в повечето филми на Пиер Паоло Пазолини.
129
Карнак — селище на десния бряг на Нил, където се намира най-значителният археологически обект в света — храмовете на Амон Ра, датиращи от XVIII, XIX и XX династия.
130
Unheimlich (нем.) — странен, неразбираем; термин от учението на Фройд.
25
… тези тайнствени рицари станали многобройни, дръзки, умели в заговорите: йезуитство, магнетизъм, мартинизъм, философски камък, сомнамбулизъм, еклектизъм, всичко се ражда от тях.
Писмото ме смути. Не че се страхувах от Де Анджелис, който щял да ме търси, и то в другото полукълбо, а поради по-неясни причини. Тогава си мислех, че съм се подразнил, защото и в онази далечна страна изведнъж на главата ми се стоварваше отново светът, който бях напуснал. Сега обаче разбирам, че всъщност ме е смутила поредната проява на безбройните прилики, подозрението за съществуването на нова аналогия. Инстинктивната ми реакция бе мисълта, че ще ми бъде неприятно да се сблъскам отново с Белбо и с неговата мания. Реших да махна с ръка на всичко и въобще не споменах за писмото пред Ампаро.
Помогна ми второто писмо, което Белбо ми изпрати два дни по-късно, за да ме успокои.
Историята с медиума приключила по най-разумен начин. Един информатор на полицията разказал, че любовникът на момичето се бил замесил в някакво разчистване на сметки във връзка с една пратка наркотици — разпродал я на дребно, вместо да я предаде на почтения пласьор на едро, който я бил предплатил. Нещо, на което в тия среди се гледа с лошо око. За да си спаси кожата, изчезнал. Естествено, взел със себе си и гаджето. Освен това, като тършувал между вестниците, останали в апартамента, Де Анджелис намерил списания от рода на „Пикатрикс“ със серия от статии, дебело подчертани с червено. Едната се отнасяла до съкровището на Тамплиерите, другата — до Розенкройцерите, които живеели в замък ли, в пещера ли, все едно, но където пишело „post 120 annos patebo“ 131 и които били определяни като тридесет и шестимата невидими. За Де Анджелис всичко било ясно, „питомката“ се тъпчела с такава литература (същата, с каквато се тъпчел и полковникът) и после я бълвала, докато била в транс. Историята била приключена и прехвърлена на отдела за наркотици.
131
Post 120 annos patebo (лат.) — Ще се разкрия след 120 години.
Писмото на Белбо беше пропито с облекчение. Обяснението на Де Анджелис беше възможно най-изгодното.
Онази вечер в Перископа си мислех, че нещата може би са се развили по съвсем различен начин: „Питомката“ наистина е изрекла нещо, което е чувала от Арденти, но е било нещо, за което не е чела никога в списанията и което никой не е трябвало да узнае. Някой от привържениците на Пикатрикс е елиминирал полковника, за да го накара да млъкне, и вероятно същият някой е забелязал, че Белбо се готви да разпита „питомката“ и е елиминирал и нея. После, за да отклони следствието, е отстранил и любовника и е подучил информатора на полицията да разкаже историята за бягството.
Толкова просто, сякаш е било по Плана. Но дали беше така, след като Планът бе измислен от нас, при това много по-късно? Възможно ли е действителността не само да надхвърля въображаемото, но и да го предхожда или още по-точно да бърза предварително да поправи вредите, които въображаемото би нанесло?
Но тогава, в Бразилия, не бяха такива мислите, които породи у мен писмото на Белбо. По-скоро отново почувствувах, че нещо прилича на нещо друго. Мечтаех си за екскурзията до Баия и цял следобед посветих на магазините за книги и култови предмети, които дотогава бях пропуснал. Открих едва ли не нелегални дюкянчета и складове, претъпкани със статуетки и други изображения на идоли. Купих ароматични клечици за култа към Йеманжа, мистични кадилници с остра миризма, пликчета тамян, сладникав спрей марка „Светото сърце Христово“, евтини амулети. Намерих и много книги — някои за вярващите, други за тези, които изучават вярващите, сборници с магически формули, наръчници по антропология. Освен това купих една монография върху Розенкройцерите.
Всичко изведнъж се смеси. Сатанински и мавритански ритуали в Йерусалимския храм, африкански магьосници и латиноамерикански лумпенизирани селяни от севера, посланието от Провенс с неговите сто и двадесет години и стоте и двадесет години на Розенкройцерите…
Дали се бях превърнал в самоходен шейкър, годен само да смесва буламачи от различни питиета, или бях предизвикал късо съединение, спъвайки се в една плетеница от разноцветни жици, които сами, и то отдавна, се увиваха една в друга? Купих книгата за Розенкройцерите. След това си казах, че ако бях останал още няколко часа из тези книжарници, щях да срещна поне десетина полковници от рода на Арденти и още толкова „питомки“.
Прибрах се вкъщи и съобщих официално на Ампаро, че светът е пълен с ненормални. Тя обеща да ме утеши и завършихме деня си природосъобразно.
Беше към края на 1975 година. Реших да забравя всякакви прилики и аналогии и да се посветя с всички сили на работата си. В края на краищата трябваше да преподавам италианска култура, а не история на Розенкройцерите.
Отдадох се на хуманистичната философия и открих, че едва излезли от мрака на Средновековието, хората на модерното светско време не са намерили нищо по-добро от това да се посветят на Кабалата и на магиите.
След две години общуване с хуманистите и техните формули, убеждаващи природата да прави неща, които е нямала намерение да прави, получих новини от Италия. Старите ми приятели, или поне някои от тях, стреляха в тила на всеки, мислещ различно от тях, за да убедят света да прави неща, които нямаше намерение да прави.
Не ги разбирах. Реших, че вече съм част от Третия свят, и се готвех да замина за Баия. Тръгнах, пъхнал под мишница една „История на ренесансовата култура“ и книгата за Розенкройцерите, която беше останала неразрязана в един шкаф.