Махалото на Фуко
Шрифт:
— Не мога да разбера, каза Лоренца.
— В приблизителен превод: джентълмени, бъдете така любезни да ме информирате дали в близост има още привърженици на Италианската социална република. По това време република беше мръсна дума. Явно някакъв партизанин питаше минувач или някого на прозореца и следователно уличката беше свободна, фашистите си бяха отишли. Вече се смрачаваше. Малко по-късно се прибраха баща ми и баба ми и всеки разказа своите приключения. Мама и леля бяха приготвили нещо за ядене, а чичо и Аделино Канепа тържествено си пожелаваха „наздраве“. До края на вечерта не чухме нищо друго освен далечни откоси, някъде по хълмовете. Партизаните преследваха бегълците. Бяхме победили.
Лоренца го целуна по косата и Белбо сбърчи нос. Знаеше, че е победил с помощта на измама. В действителност беше присъствувал на един филм. Но за миг, излагайки се на риска да бъде осакатен от отплесналия се куршум, той се беше включил във филма. Така, между другото, като при монтажа, когато индианецът нахлува на кон в разгара на аристократичния бал и пита къде са избягали, някой му казва „натам“ и той препусва в друга история.
56
И
Бяхме стигнали до чудесата на хидравличните проводници. На една гравюра от шестнадесети век, взета от „Spiritalia“ 230 на Херон, се виждаше нещо като олтар, над който беше поставен автомат, задвижван с парен механизъм, който свиреше с тромпет.
Върнах Белбо към спомените му:
— А каква е била историята за този дон Тичо или там както му беше името, който ви е учил да свирите на тромпет?
— Дон Тико. Така и не разбрах дали е било прякор или истинското му име. Оттогава не съм ходил в пансионата. Съвсем случайно попаднах там: литургията, вероучението, игрите и ако спечелиш, получаваш картинка на Доменико Савио Блажени 231 , онова момче с измачкани панталони от грубо платно, което представят по статуите винаги закачено за расото на дон Боско 232 , с очи, вдигнати към небето, за да не чува другарчетата си, които говорят нецензурни приказки. Открих, че дон Тико е организирал оркестър само от деца между десет и четиринадесет години. Най-малките свиреха на кларинети, октави, сопран-саксофони, а по-големите свиреха на басовете или удряха барабана. Всички имаха униформи, кафеникави ризи, сини панталонки и беретка с козирка. Истинска мечта. И аз пожелах да бъда като тях. Дон Тико каза, че ще му трябва един генис. — Погледна ни с превъзходство и обясни:
230
„Spiritalia“ — „Духови инструменти“.
231
Доменико Савио Блажени — така в Италия наричат кастилския свети Доминго (свети Доминик), създател на Ордена, който по-късно е наречен „Доминикански“.
232
Дон Боско — Свети Джовани Боско, последовател на свети Франсоа дьо Сал, създал през XIX в. Салезианското общество за възпитание на децата.
— На оркестрантски жаргон генис означава нещо като малък тромбон, който всъщност се нарича контраалтова флигорна в ми бемол. Това е най-глупавият инструмент в целия оркестър. Прави умпа-умпа-умпа-умпап на ауфтакт, а след парапапа-па-па-па-пааа минава в ритъм и прави па-па-па-па-па… Но човек се научава лесно, той е от семейството на медните инструменти като тромпета и устройството му не се различава много от тяхното. Тромпетът изисква по-голям дъх и добра постановка — нали знаете, един вид кръгъл мазол, който се образува на устните, като на Армстронг. Ако имаш добра постановка, пестиш дъх и звукът излиза чист, ясен, без да се усеща вдишването; от друга страна — внимание, не бива да се издуват бузите, това става само във въображението и в карикатурите.
— А тромпетът?
— На тромпет се учих сам, през летните следобеди, когато в централния салон нямаше никой, и се скривах на сцената на малкия театър… Но се учех да свиря на тромпет по еротични причини. Виждате ли онази виличка там, на около километър от пансионата? Там живееше Чечилия, дъщерята на една благодетелка салезианка. Затова всеки път, когато оркестърът свиреше, по празниците след процесията в двора на пансионата или по-често в салона, преди представлението на драмсъстава, Чечилия с майка си винаги сядаше на почетните места на първия ред, близо до църковния настоятел. В такива случаи оркестърът откриваше концерта с един марш, който се казваше „Добрият княз“, и първи засвирваха тромпетите, тромпетите в си бемол, златни и сребърни, идеално лъснати за случая. Тромпетистите ставаха прави и свиреха соло. После сядаха и гръмваше оркестърът. Единственият начин да бъда забелязан от Чечилия беше да свиря на тромпет.
— А друг начин нямаше ли? — запита Лоренца разнежена.
— Не, нямаше. Първо аз бях на тринадесет години, а тя — на тринадесет и половина. Едно момиче на тринадесет и половина е вече жена, докато момчето е пикльо. И после, обичаше контраалтовия саксофонист, един Папи, отвратителен и проскубан, поне така ми се струваше, и гледаше само него как блее хленчаво, защото саксофонът, ако не е в ръцете на Орнет Коулман и свири в оркестър, особено ако на него свири отвратителният Папи, е (както ми се струваше тогава) овчи и циничен инструмент, с глас, как да го кажа, като на манекенка, която се е пропила и се опитва да привлече клиенти…
— Откъде знаеш как изглеждат манекенките, когато искат да привлекат клиент?
— Както и да е, Чечилия дори не подозираше, че съществувам. Разбира се, когато се катерех вечер по хълма, за да отида за мляко в една ферма горе, си измислях фантастични истории: как тя е отвлечена от Черните Бригади и аз се притичвам на помощ, за да я спася, а куршумите свистят край ушите ми и правят чак-чак-чак в стърнищата зад мен, и как й разкривам това, което тя не би могла да знае — че под лъжлива външност аз всъщност ръководя съпротивата из цялата
233
Вила Тристе — по време на фашизма в римската Вила Тристе есесовците изтезавали заловените партизани.
— Направо драматично, обади се Лоренца. Разказвай, не ни карай да затаяваме дъх.
— Но трябваше да намеря някой, който да ме замести на гениса. Ти се оправяй, каза ми дон Тико. И аз се оправих. Трябва да знаете, деца, че по това време в Х. живееха двама бедняци, мои съученици, макар че бяха с две години по-големи, и това може да ви говори недвусмислено за възприемателните им възможности. Та тези двама юнаци се наричаха Анибале Канталамеса и Пио Бо 234 . Едно: исторически вярно.
234
Анибале Канталамеса и Пио Бо — имената на тези деца-разбойници звучат твърде помпозно: Анибале е италианското произношение на Ханибал, Канталамеса в превод означава „който чете литургия“, а Пио (Пий) е име на неколцина папи.
— Какво, какво? — запита Лоренца.
Обяснението дадох аз:
— Когато Емилио Салгари разказва истинска случка (или поне случка, която смята за истинска), например, че Седящият Бик изяжда сърцето на генерал Къстър, в края на разказа слага бележка под линия: 1. Исторически вярно.
— Точно така. И исторически вярно е, че Анибале Канталамеса и Пио Бо се наричаха така, но това не беше най-лошото. Бяха безделници, крадци на комикси от будките за вестници, свиваха гилзи от най-хубавите колекции и оставяха хляба и салама върху книгата за приключения по небе и по суша, която ти току-що си им дал на заем и която си получил като подарък за Коледа. Канталамеса разправяше, че е комунист, Бо — че е фашист, но и двамата бяха готови да се продадат на противника за една прашка, разказваха вицове на сексуална тематика с неясни анатомични подробности и вдигаха на ура всеки, който беше онанирал предната вечер. Бяха момчета, готови на всичко, защо не и да свирят? Така реших да ги съблазня. Възхвалявах пред тях униформата на оркестрантите, водех ги на концертите, загатвах им за любовни авантюри с Дъщерите на Мария… Паднаха в клопката. Започнах да ходя всеки ден в салона, носейки дълга пръчка, каквито бях виждал по илюстрациите в книгите за мисионерите, и ги чуках с нея по пръстите, когато бъркаха нотите — генисът има само три клавиша, трябва да си движиш показалеца, средния и безименния, всичко останало е въпрос на техника, както вече казах. Няма повече да ви отегчавам, малки мои слушатели — така дойде денят, когато можех вече да представя на дон Тико двама генисисти, не бих казал съвършени, но поне за първата репетиция, подготвяна в продължение на множество безсънни следобеди, приемливи. Дон Тико ги прослуша, облече ги в униформа и ме прехвърли на тромпета. И седмица по-късно, на празника на Мария Подкрепителка, на откриването на театралния сезон с „Малкия парижанин“, пред спуснатата завеса и под погледите на властите, аз застанах прав и изсвирих началото на „Добрият Княз“.
— О, каква прелест, възкликна Лоренца, изписвайки демонстративно на лицето си нежна ревност. — А Чечилия?
— Нямаше я. Може би беше болна, знам ли? Но я нямаше. Белбо обиколи с поглед присъствуващите, защото в този момент се чувствуваше като актьор или поне като трубадур. Измери паузата и едва след това продължи:
— Два дни по-късно дон Тико изпрати да ме повикат и ми обясни, че Анибале Канталамеса и Пио Бо са провалили вечерта. Не свирели в такт, разсейвали се в паузите, закачали се, не се включвали, когато трябва. „Генисът, каза ми дон Тико, е гръбнакът на оркестъра, неговата ритмична същност, душата му. Оркестърът е като стадо, инструментите са овцете, учителят е овчарят, но генисът е вярното и бдително куче, което води стадото. Учителят следи преди всичко гениса; ако генисът го следва, и овцете ще го следват. Миличък Якопо, принуден съм да поискам от теб голяма жертва, но трябва да се върнеш на гениса заедно с тия двамата. Ти имаш чувство за ритъм, трябваш ми, за да водиш стадото. Обещавам ти, че веднага щом станат самостоятелни, ще те сложа на тромпета.“ Дължах всичко на дон Тико. Съгласих се. И на следващия празник тромпетистите пак се изправиха и изсвириха началото на „Добрият Княз“ пред Чечилия, която отново седеше на първия ред. А аз бях скрит в тъмнината, генисист сред генисистите. Що се отнася до двамата разбойници, те така и не станаха самостоятелни. Повече не се върнах на тромпета. Войната свърши, заминахме за града, изоставих медните инструменти и повече нито чух, нито видях Чечилия.