Махалото на Фуко
Шрифт:
— Истина е, промърмори Гарамонд. Да, има на земята и небето неща…
Преминахме под богато украсения портал, който ми напомни гробището Сталиено 239 . Горе, над сложна неокласицистична алегория, прочетох издълбаните в камъка думи CONDOLEOET 6 ET CONGRATULOR 240 .
Вътре гостите, вече многобройни и възбудени, се трупаха пред бюфета в обширното преддверие, от което към горните етажи тръгваха две странични стълбища. Забелязах още няколко познати лица, между които Браманти и — каква изненада! — командор Де Губернатис, „сефе“, вече използувано от Гарамонд, но може би още неизправено пред ужасяващата необходимост да изкупи всички екземпляри от своя предназначен за претопяване шедьовър, защото приветствува моя шеф с почтителност и благодарност.
239
Гробището Сталиено — гробище на Генуа, пълно с претенциозни и безвкусни статуи.
240
Condoleo et congratulor (лат.) — Споделям страданието и споделям радостта.
Приближих се към бюфета. Имаше кани с цветни напитки, но не можах да разбера какви са. Налях си една чаша от жълтото, което приличаше на вино, не беше лошо, имаше аромат на стар ликьор, но с доста алкохол. Може би съдържаше нещо: усетих, че главата ми се замайва. Около мен се трупаха както херметически физиономии, така и строги лица на пенсионирани полицейски началници, долавях откъслеци от разговори…
— На първия стадий трябва да успееш да влезеш във връзка с други умове, после да предадеш на други същества мисли и образи, да заредиш с емоционално напрежение местата, да постигнеш власт над животинския свят. На третия стадий се опитай да изпратиш своя двойник в някоя точка от пространството — билокация, както йогите, трябва да се появиш едновременно в няколко различни форми. След това остава да преминеш към свръхчувствителното познание на растителните същности. Накрая изпробвай разпадането, става дума да проникнеш в телуричния строеж на своето тяло, да се разтвориш на едно място и да се появиш отново на друго, подчертавам — изцяло, а не само в своя двойник. Последен етап — продължаване на физическия живот…
— Не е ли безсмъртието?…
— Не веднага.
— А ти?
— Необходима е концентрация. Не крия, че е изключително трудно. Знаеш ли, вече не съм на двадесет години…
Потърсих моята група. В момента влизаха в един салон с бели стени и заоблени ъгли. В дъното, също като в музея „Гревен“, но онази вечер сравнението, което направих, беше по-скоро с олтара, който бях видял в Рио по време на умбандата, се издигаха две статуи почти в естествен ръст, от восък, облечени в лъщяща тъкан, която ми се видя от най-лош вкус. Едната статуя беше на дама, седнала на трон, с белоснежна (е, не съвсем) роба, осеяна с пайети. Над главата й, окачени на конци, висяха създания с неопределена форма, както ми се стори, от плат. От усилвателя в ъгъла се чуваха звуци на тромпети, доста приятни, явно беше нещо от Габриели 241 и звуковият ефект беше от много по-високо качество от визуалния. Вдясно, до златна везна, се виждаше друга женска фигура, облечена в дреха от алено кадифе, с бял колан, а на главата й бе закрепен лавров венец. Алие започна да ни обяснява различните символи, но ще излъжа, ако кажа, че следях обясненията му с внимание. Интересуваше ме по-скоро изразът на мнозина от гостите, които преминаваха от изображение към изображение с благоговение и екзалтация.
241
Андреа Габриели (1515–1586) — италиански композитор и органист.
— Не се различават много от тези, които отиват в светилището, за да видят черната дева, облечена в бродирана дреха и обкичена със сребърни сърца, прошепнах на Белбо.
— Да, отвърна той, но въпросът не е да се разбере дали тези са по-добри или по-лоши от другите, които отиват в светилището. Точно се питах кои сме ние. Ние, които смятаме Хамлет за по-истински от нашия портиер. Имам ли право да ги съдя, аз, който обикалям да търся Мадам Бовари, за да й разиграя сцена на ревност?
Диоталеви поклащаше глава и тихо ми говореше, че не трябва да възпроизвеждам образите на божествените неща и че всички те са превъплъщения на златния телец. Но се забавляваше.
58
Затова алхимията е девствена блудница, която има множество любовници, но всички разочарова и никому не отдава своите прелести. Превръща малоумните в луди, богатите
242
„Annalium Hirsaugensium“ (лат.)
Най-неочаквано в салона притъмня и стените се осветиха. Забелязах, че почти изцяло бяха покрити от полукръгъл екран, върху който щяха да се прожектират образи. Когато те се появиха, си дадох сметка, че таванът и подът са облицовани отчасти с отразяваща материя, а и някои от предметите, които по-рано ми бяха направили впечатление с грубата си повърхност, също флуоресцираха: пайетите, везната, един щит, няколко медни съда. Сякаш бяхме потънали в аквариум, в който изображенията се умножаваха, разчленяваха, смесваха се със сенките на присъствуващите, подът отразяваше тавана, таванът — пода, а всичко заедно — фигурите, които се появяваха по стените. С усилването на музиката из залата се понесоха особени миризми — първо индийски аромати, после други, по-неопределими, понякога дори неприятни.
Полумракът постепенно се превърна в пълна тъмнина, после се чу лепкаво бълбукане, нещо като клокочене на лава, и се оказахме в кратер на вулкан, в който гъста и тъмна материя потръпваше при неравномерните лумвания на жълти и синкави огньове.
Мазна и лепкава течност се изпаряваше нагоре и после се спускаше към дъното във вид на роса или дъжд, а наоколо се носеха смрад на гнилоч и тежък дъх на мухъл. Вдишвах миризмата на гробница, на подземие, на мрак, по мен лепнеше отровна влага, която се стичаше на ивици между тор, пръст, въглищна пепел, кал, менструална течност, сажди, оловен прах, изпражнения, дървесна кора, пяна, земно масло, всичко това черно, по-черно от черното, което вече изсветляваше и правеше видим един обръч, съставен от две влечуги, синкаво и червеникаво, всяко захапало опашката на другото.
Сякаш бях пил прекалено много, не виждах спътниците си, пръснати в полумрака, не разпознавах фигурите, които се плъзгаха край мен, и ги възприемах като неясни и размити силуети… В този момент някой хвана ръката ми. Знаех, че е измама, и все пак не посмях да се обърна, за да не я открия. Но усетих парфюма на Лоренца и едва тогава осъзнах колко я желая. Не можеше да бъде друг. Беше дошла, за да продължи монолога си от шумолене и драскане с нокти по вратата, който бе оставила незавършен предишната вечер. Слабините ми потръпнаха, но не силно, от топлия и влажен полъх на живачни и серни изпарения.
Чаках Ребиса, двуполовото дете, философската сол, Венеца на Труда в окончателния му препис на чисто.
Струваше ми се, че знам всичко. Може би в ума ми изплува прочетеното от последните месеци, а може би Лоренца ми предаваше своята мъдрост посредством докосването на ръката си и аз чувствувах леко запотената й длан.
И се улавях, че шепна древни имена, имена, които безспорно, знаех го, философите бяха дали на Белотата, но с които аз зовях с трепет Лоренца: Бяла мед, Белоснежен агнец, Айбатест, Алборах, Светена вода, Пречистен живак, Орпимент, Азох, Борах, Камбар, Каспа, Церуза, Восък, Хая, Комерисон, Електрум, Ефрат, Ева, Фада, Фавоний, Основа на изкуството, Живиниски драгоценен камък, Диамант, Зибах, Зива, Було, Нарцис, Лилия, Хермафродит, Хе, Хипостаза, Хиле, Девиче мляко, Единичен камък, Пълнолуние, Майка, Живо масло, Фасул, Белтък, Флегма, Точка, Корен, Сол на земята, Тевос, Тинкар, Пара, Вечерница, Вятър, Вещица, Фараоново стъкло, Детска пикоч, Ястреб, Плацента, Менструална течност, Роб беглец, Лява ръка, Сперма на металите, Дух, Блато, Сок, Сярна мас…
Сред катраненочерния мрак, вече изсивял, се очертаваше хоризонт от скали и изсъхнали дървета, зад който залязваше черно слънце. После блясна ослепителна светлина и се появиха искрящи образи, които се отразяваха по хиляди повърхности като в калейдоскоп. Ароматните вълни бяха станали църковни, литургични, от тях ме заболя глава, почувствувах тежест в областта на челото и съгледах великолепна зала, украсена със златисти гоблени, сякаш някакво сватбено пиршество с царствен жених и невеста в бяло. Освен тях на тържеството присъствуваха белобрад цар и царица на тронове, а до тях — воин и един друг тъмнокож владетел. Пред царя, върху малък жертвеник, бяха поставени книга, подвързана с черно кадифе, и свещник от слонова кост със свещ. До свещника виждах въртящ се глобус и часовник, на чийто връх бе закрепено кристално фонтанче, от което бликаше кървавочервена течност. Над фонтанчето се белееше череп, а от лявата му очна кухина изпълзя змия…