Махалото на Фуко
Шрифт:
— Нечувано! — възкликна Гарамонд.
— Но как може една градина да окаже влияние на звездите?
— Има знаци, които клонят едни към други, които гледат едни към други и се прегръщат, и така властвуват над любовта. Те нямат, а и не бива да имат точна и определена форма. Всеки, който изразява своя гняв или полета на духа си, всъщност експериментира с определени сили, както се е случвало с йероглифите на египтяните. Не може да съществува връзка между нас и божествените същества, ако не са символите, образите, фигурите и други ритуални знаци. По същата причина божествата ни говорят посредством сънища и енигми. Такива са и тези градини. Всеки аспект на тази тераса възпроизвежда едно
Продължавахме да се изкачваме и от тераса на тераса градините променяха конфигурацията си. Някои имаха форма на лабиринт, други — на символи, но рисунъкът на по-долните тераси можеше да се види само отгоре, така че от високо съзрях очертанията на една корона и други симетрични фигури, които не можех да открия, докато минавах край тях, и които във всички случаи не можех да дешифрирам. Всяка тераса, погледната от човек, който се движеше край живия плет, поради ефекта на перспективата представляваше определена фигура, но само погледната от горната тераса, тя пораждаше нови асоциации, често дори противоположни, и всяко стъпало от тази пътека говореше по този начин на два различни езика в един и същи миг.
Докато се изкачвахме, минавахме край малки постройки. Фонтан с форма на фалус, над който се издигаше нещо като арка или портал, с един Нептун, убиващ делфин; портал с колони, напомнящи асирийските, и една арка с неопределена форма, сякаш някой беше насложил триъгълници върху многоъгълници и многоъгълници върху триъгълници и на всеки връх беше поставил по една статуя на животно: лос, маймуна, лъв…
— И всичко това означава нещо друго, така ли? — запита Гарамонд.
— Несъмнено! Достатъчно е да разлистите „Символичният свят“ на Пичинели, който Алчато изпреварва със странен пророчески бяс. Цялата градина може да се прочете като книга или като магическо заклинание, което е едно и също. Бихте могли да прошепнете думите, които градината произнася, ако ги знаехте, и щяхте да станете господар на безбройните сили, които действуват в подлунния свят. Градината представлява машина за овладяване на вселената.
Показа ни една пещера. Огромно струпване на водорасли и скелети на морски животни, не зная дали естествени или от гипс и камък… Мярна се една наяда, прегърнала бик, с люспеста опашка на голяма библейска риба, полупотопена в потока, който извираше от раковина, която пък един тритон държеше като амфора.
— Бих искал да почувствувате дълбокия смисъл на всичко това, което иначе би било банална хидравлична игра. Дьо Ко е знаел добре, че ако се вземе един съд, пълен с вода, и се запуши отгоре, дори и да се продупчи отдолу, водата няма да изтече. Но ако се направи отвор отгоре, тя ще бликне отдолу.
— Много ясно — казах.
— Във втория случай отгоре влиза въздух и натиска водата надолу.
— Типично материалистично обяснение, при което причината и следствието си разменят местата. Трябва да се питате не защо водата изтича във втория случай, а защо отказва да изтече в първия.
— А защо отказва? — полюбопитствува Гарамонд.
— Защото, ако изтече, в съда би останало празно пространство, а природата изпитва ужас от него. Nequaquam vacui 237 е принцип на Розенкройцерите, който съвременната наука е забравила.
237
Nequaquam vacui (лат.)
—
— Казобон, във вашата чудесна история на металите тези неща не трябва да се пропуснат, в никакъв случай. И не ми възразявайте, че водата не била метал. Тук е нужно малко въображение.
— Извинявайте, обърна се Белбо към Алие, но вашият аргумент е от вида post hoc ergo ante hoc — по-късното поражда по-ранното.
— Не трябва да разсъждаваме по еднолинейни схеми. Водата на тези фонтани не тече така. Природата постъпва иначе. Тя не познава времето. Времето е измислица на Запада.
Докато се изкачвахме, срещахме други гости. Съгледал някои от тях, Белбо побутваше с лакът Диоталеви, който коментираше полугласно:
— Е, да, херметическа физиономия.
Именно сред поклонниците с такива лица открих, малко встрани от другите, господин Салон с неговата усмивка на строга снизходителност. Усмихнах му се и той ми кимна.
— Познавате ли Салон? — запита ме Алие.
— Нима и вие го познавате? — учудих се. За мен това е естествено, живеем в една и съща сграда. Какво мислите за него?
— Слабо го зная. Някои приятели, на които вярвам, ми казват, че бил информатор на полицията.
Ето защо Салон знаеше за „Гарамонд“ и за Арденти. Каква беше връзката между Салон и Де Анджелис? Все пак запитах Алие:
— А какво търси един информатор на полицията на празник като този?
— Информаторите на полицията, отвърна Алие, са навсякъде. Всеки опит е полезен, за да се измисли информация. В полицията човек добива толкова по-голяма власт, колкото повече неща знае или твърди, че знае. И няма значение дали нещата са истински. Важно е, помнете това, да владееш една тайна.
— Но защо Салон е поканен тук?
— Навярно, драги приятелю, отвърна Алие, защото нашият домакин следва това златно правило на научната мисъл, според което всяка грешка може да бъде скрита носителка на една истина. Истинската тайна наука не се бои от противоречията.
— Казвате ми, че тези хора са единомишленици. Quod ubique, quod ab omnibus et quod semper. 238 Посвещаването е откриване на една вечна философия.
Философствувайки така, ние стигнахме до последната тераса и поехме по една коса пътека през обширна градина, която ни отведе до входа на вилата или, ако искате, двореца. На светлината на една факла, по-голяма от другите и закрепена на колона, видяхме момиче, облечено в дреха, осеяна със златни звезди, което държеше в ръка тромпет, от онези, с които в операта свирят вестителите. Също като в свещените представления, в които ангелите се появяват обвити в пера от картон, момичето имаше на гърба си две огромни закръглени бели крила с две черни точки по средата, които при добра воля можеха да се възприемат като очи.
238
Quod ubique… (Лат.) — Което навсякъде, от всички и винаги (се приема). Известна максима на свети Викентий Лерински.
Срещнахме професор Каместрес, един от първите диаболисти, които посетиха „Гарамонд“, противника на Ordo Templi Orientis. Трудно го разпознахме, защото се беше маскирал по начин, който ни се стори твърде странен, но Алие заяви, че е подходящ за случая: беше облечен в бяла ленена дреха, обшита с червени кантове, с кръст на гърдите и на гърба, а на главата си носеше странна шапка от типа седемнадесети век, закичена с четири червени рози. Коленичи пред момичето с тромпета и изрече няколко думи.