Махалото на Фуко
Шрифт:
— Бедничкият ми, прегърна го Лоренца. — Но ти оставам аз.
— Мислех, че предпочиташ саксофонистите, отвърна Белбо. След това изви главата си към ръката й, поставена на рамото му, и я целуна. После отново стана сериозен. — Сега на работа. Трябва да създадем една история на бъдещето, а не хроника на изгубеното време.
Вечерта се вдигна голям празник по случай отменянето на антиалкохолната възбрана. Якопо сякаш бе забравил елегичните си настроения и подхвана надпревара с Диоталеви. Измисляха абсурдни машини, за да откриват на всяка крачка, че такива вече са били изобретени. В полунощ, след напрегнатия ден, всички решихме, че е време да експериментираме какво означава да се спи на хълмовете.
Легнах си в старинната стая, с чаршафи, които бяха дори по-влажни, отколкото следобеда. Якопо беше настоял отрано да сложим „отеца“, онова
Но в продължение на един или два часа чувах стъпки в коридора, отваряне и затваряне на врати, а последният звук, който стигна до мен, беше рязко затръшване на врата. Лоренца Пелегрини поставяше на изпитание нервите на Белбо.
Вече се унасях, когато чух, че някой драска по моята врата. Не се разбираше дали е животно (но не бях видял нито котки, нито кучета) и добих чувството, че е по-скоро нещо като покана, настояване, примамка. Може би Лоренца го правеше, защото знаеше, че Белбо я наблюдава. А може би не. До този момент бях смятал Лоренца за собственост на Белбо, поне по отношение на мен, а и откакто живеех с Лия, бях станал нечувствителен към други прелести. Хитрите погледи, често съучастнически, които Лоренца понякога ми отправяше в редакцията или в бара, когато се подиграваше на Белбо и търсеше съюзник или свидетел, бяха част, или поне така си мислех, от една обща игра, и освен това Лоренца Пелегрини имаше способността да гледа всекиго така, сякаш искаше да провери неговите любовни способности, но по странен начин, като че ли му казваше: „Обичам те, но за да ти докажа, че се страхуваш…“ Онази нощ, когато чух това драскане с нокти по лакираната врата, изпитах ново усещане: осъзнах, че желая Лоренца.
Пъхнах глава под възглавницата и се замислих за Лия. Искам да й направя дете, казах си. И веднага щом започне да разбира, ще го науча да свири на тромпет.
57
На всяко трето дърво, от двете страни, беше окачена по една лампа; една великолепна дева, и тя облечена в синьо, ги запали с вълшебна факла и аз се забавих повече от необходимото, за да съзерцавам зрелището, което беше с неописуема красота.
Към обяд Лоренца дойде на терасата усмихната и ни съобщи, че е намерила прекрасен влак, който минавал край Х. в дванадесет и половина и само с едно прехвърляне можел да я откара до Милано за няколко часа. Попита ни дали ще я изпратим до гарата.
Белбо продължи да разлиства бележките си и каза:
— Струва ми се, че Алие искаше да дойдеш и ти, дори ми се струва, че е организирал цялата експедиция само заради теб.
— Толкоз по-зле за него, отвърна Лоренца.
— Кой ще ме закара?
Белбо стана и се обърна към нас:
— Много бързо ще се върна. После ще продължим още два-три часа. Лоренца, ти имаше ли чанта?
Не зная дали са си казали друго по пътя до гарата. Белбо се върна след двадесетина минути и седна да работи, без да спомене за станалото.
В два часа намерихме едно приятно ресторантче на пазарния площад и изборът на ястията и виното припомни на Белбо други събития от детството му. Но говореше, като че цитираше чужда биография. Беше изгубил разказваческото си вдъхновение от предния ден. По-късно следобеда тръгнахме за срещата с Алие и Гарамонд. Белбо караше в югозападна посока и с всеки километър гледката все повече се променяше. Хълмовете край Х. дори през късната есен се стелеха ниски, полегати и колкото повече напредвахме, хоризонтът се разширяваше, въпреки че след всеки завой се виждаха все по-остри върхове, по които се бяха вкопчили селца. Помежду върховете се разкриваха безкрайни далнини, както отбеляза Диоталеви, обръщайки в слова нашите открития. Така, докато се изкачвахме на трета по завоите, всеки път, когато излизахме от тях, съзирахме огромни пространства с накъдрен и непрекъснат релеф, който в далечния
Пристигнахме в селото, където, в бара на централния площад, имахме среща с Алие и Гарамонд. Когато съобщихме, че Лоренца не е с нас, Алие не остана доволен, но с нищо не го показа.
— Нашата мила приятелка не желае да участвува заедно с други хора в тайнствата, които са я създали. Странна свенливост, но аз я разбирам, каза той. И толкова.
Тръгнахме. Начело беше мерцедесът на Гарамонд, а на опашката, реното на Белбо. Минавахме по хълмове и падини, докато най-сетне, когато вече слънцето се скриваше, пристигнахме пред странна сграда, издигната на една стръмнина, нещо като замък от осемнадесети век, боядисан в жълто, от който се разклоняваха, поне така ми се стори отдалеч, няколко тераси, окичени с цветя и дървета, пищни въпреки сезона.
Когато стигнахме в подножието на стръмнината и се озовахме на една площадка, където бяха паркирани много автомобили, Алие ни даде знак да спрем и каза:
— Тук ще паркираме и продължаваме пеша.
Вече беше почти тъмно. Пътеката, по която трябваше да се изкачим, беше осветена от множество факли, закрепени от двете страни по цялата й дължина.
Странно, но за всичко, което се случи след това, от този момент до късно през нощта, пазя едновременно ясен и объркан спомен. Мислех си за това онази нощ в Перископа и изпитвах усещане за голяма близост между двете изживявания. Ето, казвах си, сега си тук, в необичайна ситуация, обкръжен от едва доловимо скърцане на старо дърво, чувствуваш се като в гробница или в огромен съд, където се извършва някакво преобразяване. Ако си подадеш главата вън от кабината, ще видиш как в полумрака предметите, които днес ти се струваха неподвижни, се размърдват като елевзински сенки сред изпаренията на чародейства. Точно такава беше и вечерта в замъка: светлините, изненадващите видения, думите, които се чуваха, и по-късно, естествено, тамянът, всичко се съюзяваше, за да ми внуши, че сънувам сън, но в ненормална форма, така както сме близо до събуждането, когато сънуваме, че сънуваме 235 .
235
… както сме близо до събуждането, когато сънуваме, че сънуваме… — цитат от Хьолдерлин.
Не би трябвало да си спомням нищо. Спомням си обаче всичко, сякаш не аз го бях преживял, а някой ми го бе разказал.
Не зная доколко този спомен, тъй объркано ясен, е това, което се случи, или онова, което бих желал да ми се е случило, но именно тази вечер Планът се зароди в нашите умове като стремеж да придадем някаква форма на това безформено преживяване, превръщайки в измислена реалност тази фантазия, която по нечия воля е трябвало да стане действителност.
— Това изкачване е част от ритуала, обясняваше ни Алие, докато вървяхме нагоре.
— Това са висящите градини, същите, или почти, които Соломон дьо Ко 236 създаде за Хайделбергските паркове. Искам да кажа за палатинския владетел Фридрих V по време на великия розенкройцерски век. Няма много светлина, но така трябва да бъде, защото е по-добре да долавяш, отколкото да виждаш: нашият домакин не е възпроизвел точно проекта на Соломон дьо Ко, а го е съсредоточил в по-ограничено пространство. Хайделбергският парк е наподобявал макрокосмоса, докато тук този, който го е възстановил, е наподобил само микрокосмоса. Погледнете тази пещера, в стила на изкуствените скали. Без съмнение само декоративна. Но Дьо Ко мислеше за онзи символ от „Бягащата Аталанта“ на Михаел Майер, където коралът е философският камък. Дьо Ко знаеше, че чрез формата на градините може да се окаже влияние върху звездите, защото има знаци, които по своята конфигурация повтарят хармонията на вселената…
236
Соломон дьо Ко (края на XVI в.–1646) — френски инженер, откривател на двигателната сила на парата.