Махалото на Фуко

Эко Умберто

— Съжалявам, че трябваше да ви прекъсна зрелището. Исках да ви покажа нещо: хора, които живеят сред нас и за които всъщност вече всички вие работите. Но повече не биваше да виждате. Когато се информирах за това събитие, трябваше да обещая, че няма да смущаваме церемонията. Нашето присъствие би оказало отрицателно влияние на по-нататъшния ритуал.

— А свинете? — запита Белбо. Какво става с тях сега?

— Казах ви каквото имах право да ви кажа.

63

— Какво ти напомня тази риба?

— Други риби.

— Какво ти напомнят другите риби?

— Други риби.

(Джоузеф Хелър, „Параграф 22“, Ню Йорк, „Саймън енд Шустър“, 1961, с. 27)

Завърнах се в Пиемонт с много угризения. Но като видях Лия, забравих всички желания, които ме бяха докоснали.

Все пак, това пътуване беше оставило в мен други следи и сега ме тревожи обстоятелството, че тогава не съм бил разтревожен. Подреждах

окончателно, глава по глава, илюстрациите към историята на металите и вече не можех да се освободя от духа на всеобщата прилика, както беше ми се случило в Рио. Каква беше разликата между тази цилиндрична пещ на Реомюр (1750), съвременна люпилня, и този атанор от XVII век, майчина утроба, тъмно лоно за мътене на кой знае какви мистични метали. Сякаш бяха настанили целия Дойчес Музеум в пиемонтския замък, който бях посетил предната седмица.

Все по-трудно ми беше да отделям света на магията от това, което наричаме днес вселена на точността. Откривах отново имената на учените, за които бях чел в училище като за носители на математическата и физическата светлина, сред мрачините на суеверието с единия крак в Кабалата, а с другия — в лабораторията. Нима прочитах отново цялата история с очите на нашите диаболисти? Но после срещах безспорни текстове, които ми разказваха за това как физиците на позитивизма веднага след занимания в университетите си бързали да не закъснеят за сеанси на медиуми или астрологически сбирки и как Нютон стигнал до законите за всеобщото привличане, защото вярвал в съществуването на окултни сили (спомних си за изследванията му в областта на розенкройцерската космология).

Бях приел за свой научен принцип недоверчивостта, а сега трябваше да приложа този принцип и към онези, които ме бяха научили да бъда недоверчив.

Казах си: аз съм като Ампаро, не вярвам, ама се хващам. И се чудех как все пак разсъждавам върху факта, че височината на Великата Пирамида е наистина равна на една милиардна от разстоянието между Земята и Слънцето или че наистина се очертаваха аналогии между индоамериканската и келтската митология. И започвах да искам от всичко, което ме обкръжаваше — къщите, фирмите на магазините, облаците в небето и гравюрите в библиотеката да ми разказват не своята история, а една друга история, която безспорно криеха, но която накрая щяха да ми разбулят в резултат и по силата на свързващите ги тайнствени прилики.

От всичко това ме спаси, поне временно, Лия.

Бях й разказал всичко (или почти всичко) за пътуването до Пиемонт. И всяка вечер се връщах вкъщи с любопитни новости, които трябваше да се включат в нашата картотека на словесните кръстоски. Коментарът й биваше: „Яж, че си станал като клечка.“ Една вечер седна до бюрото ми, раздели кичура на челото си, за да ме погледне в очите, и сплете ръце на скута си като селянка. Никога не беше сядала така, разкрачена, с пола, опъната между двете колена. Казах си, че позата й е некрасива. Но после я погледнах в лицето и то ми се стори просветлено, обляно от нежно сияние. Вслушах се в думите й, без още да зная защо, с уважение.

— Пум, каза ми, не ми харесва начинът, по който се вживяваш в историята с „Мануцио“. Преди събираше фактите, както се събират мидички. Сега сякаш си отбелязваш номера за лотарията.

— Просто се забавлявам повече.

— Не се забавляваш, ами се пристрастяваш. И това е съвсем различно. Внимавай, че онези ще те подлудят.

— Хайде да не преувеличаваме. Най-много те да си останат луди. Санитарите в лудниците не полудяват.

— Това тепърва трябва да се докаже.

— Знаеш, че никога не съм имал доверие в аналогиите. Сега съм попаднал в един панаир на аналогиите, сред шумотевицата на един Кони Айланд 253 или на един московски Първи май, на една католическа Свещена година — всичко това от аналогии. Забелязвам, че някои от тях са по-добри от другите, и се питам да не би за това да има скрита причина.

— Пум, каза ми Лия, прегледах фишовете ти, защото трябва отново да ги подредя. Всичко, което твоите диаболисти откриват, е вече тук. Погледни ме, каза тя и се потупа по корема, бедрата, ханша и челото. Както беше седнала, разкрачена, с опъната пола, срещу мен, приличаше на дойка, здрава и цветуща, тя, която беше така крехка и гъвкава, защото някаква спокойна мъдрост я осветяваше с майчинска властност.

253

Кони Айланд — увеселителен парк в Бруклин.

— Няма първообрази, Пум, има тяло. Вътре в корема е хубаво, защото там расте детето, там се мушва птичето ти весело-весело и се влива вкусната храна. И затова са хубави и важни пещерата, цепнатината, нишата, подземието и дори лабиринтът, който е направен като нашите чудесни вътрешности, и когато някой трябва да измисли нещо важно, го измъква оттам, защото и ти си се пръкнал оттам, когато си се раждал, и плодородието е винаги в една дупка, в която първо нещо загнива и после — хоп! — изкача ти едно китайче, една палма или един баобаб. Но високото е по-добро от ниското. Защото, ако висиш с главата надолу, кръвта ти се стича в мозъка, защото краката миришат, а косата не толкова, защото е по-добре да се изкатериш на дърво, за да береш плодове, отколкото да свършиш под земята, за да храниш червеите, защото рядко се

нараняваш, като се блъснеш в нещо високо (освен ако си на тавана), а обикновено това става като паднеш надолу и затова горното е свързано с ангелите, а долното — с дяволите. Но тъй като е вярно и това, което казах преди малко за моето коремче, верни са и двете неща: в определен смисъл е хубаво това, което е долу и вътре, а в друг смисъл — което е горе и вън. И всичко това няма нищо общо нито с духа на Хермес, нито с всеобщото противоречие. Огънят топли, а студът ти докарва бронхопневмония, особено ако си някой мъдрец от преди четири хиляди години, и от това следва, че огънят има тайнствена сила, още повече, че на него си печеш кокошката. Но студът запазва същата кокошка, а от огъня, ако го пипнеш, ти изскача ей такава пришка, така че ако мислиш за нещо, което се пази с хилядолетия, като знанието, трябва да си го представяш на един връх, високо (видяхме, че това е хубаво), но в пещера (което също е хубаво), и то сред вечния студ на Хималайските преспи (което вече е чудесно). И ако искаш да знаеш защо мъдростта идва от Изтока, а не от швейцарските Алпи, то е защото твоят пра-прадядо сутрин, когато се е събуждал в тъмното, е поглеждал първо на изток с надеждата, че ще види слънцето, а не някой дъждовен облак, мамка му на правителството.

— Да, майчице.

— Не да, ами да, пиленцето ми. Слънцето е добро, защото топли тялото и защото е достатъчно благоразумно да изгрява всеки ден, затова добро е всичко, което се появява отново, а не това, което минава и заминава. Най-удобният начин да се появиш отново там, където вече си бил, без да минаваш по същия път, е да се движиш в кръг. И тъй като единственото животно, което се навива в кръг, е змията, ясно е защо са се родили толкова култове и митове за змията, защото е трудно да представиш завръщането на слънцето, като увиваш в кръг един хипопотам например. Освен това, ако трябва да извършиш церемония, за да призовеш слънцето, трябва да обикаляш в кръг, защото, ако се движиш по права линия, ще се отдалечиш от къщи и церемонията трябва да бъде много кратка. От друга страна, кръгът е най-удобната форма за един ритуал, това го знаят всички, които гълтат огън по площадите, защото, като застанат в кръг, всички виждат еднакво добре този, който е в средата, докато, ако цялото племе се нареди в права линия по войнишки, тези, дето са по-далече, няма да виждат нищо. По тази причина кръгът, кръгообразното движение и цикличното завръщане са в основата на всеки култ и ритуал.

— Да, майчице.

— Не да, ами да. А сега да минем към магическите числа, които се харесват толкова на твоите автори. Едно, това си ти, който не си две, едно е това твое нещо, едно е това мое нещо тук и едно са носът и сърцето, сам виждаш колко важни неща са по едно. А две са очите, ушите, ноздрите, моите гърди и твоите топки, краката и ръцете. Три е по-магическо число от другите, защото тялото ни не го познава. Нямаме нищо, което да е тройно. И затова три е извънредно тайнствено число, което приписваме на Бога, където и да живеем. Но като си помислиш, аз имам само едно нещо и ти имаш само едно нещо, мълчи, и недей да остроумничиш, и ако съединим тези две неща, ще се появи едно ново нещо и ще станем три. Тогава нужен ли е професор от университета, за да открие, че всички народи имат троични структури, троици и т.н.? Религиите не са се създавали с компютър. Правили са ги прости хорица, които са се чукали както подобава, и всички троични структури не са никаква тайна, а разказа за това, което правиш ти и което те са правели. Но две ръце и два крака правят четири и ето ти още едно чудесно число, особено като си помислиш, че животните имат четири крака и на четири крака лазят малките деца, както е било известно на Сфинкса 254 . За пет няма защо да говорим. Толкова са пръстите на ръката. А с двете ръце ще получиш друго едно свещено число, което е десет, и щеш не щеш дори Божиите заповеди трябва да бъдат десет, защото, ако бяха дванадесет например, когато отчето казва: едно, две, три и разперва пръстите си, като стигне до последните две, трябва да поиска на заем пръсти от клисаря. Сега вземи тялото и преброй всички неща, които стърчат от трупа: крака, ръце, глава, пенис, стават всичко шест. Но при жената са седем, затова ми се струва, че твоите автори шестицата я зачитат само като двойно на три, защото важи само при мъжете, които пък нямат никакво седем, и когато командуват те, предпочитат да виждат в него свещено число, като забравят, че и моите гърди стърчат, ама какво да ги правиш. Осем, господи, няма осмица по нас… Но, чакай, ако ръката и кракът не се броят по за едно, а по за две, заради лактите и колената, ще получим осем големи дълги кокала, които се клатушкат насам-натам встрани от тялото, а като ги събереш с трупа, стават девет, а след това и с главата — десет. И така, като се въртиш около тялото, ще получиш всички числа, които искаш. Помисли си само за дупките.

254

… както е било известно на Сфинкса — според митологията Сфинксът препречвал пътя към Тива и задавал гатанки на пътниците, разкъсвайки тези, които не успявали да намерят отговора. Единствен Едип решил загадката: на въпроса кое е това същество, надарено с глас, което сутрин ходи на четири крака, на обяд — на два, а вечер — на три, отвърнал, че е човекът, който като дете лази, а като старец се подпира с бастун.