Махалото на Фуко
Шрифт:
Или по-скоро е играл, за да открие поне един от фалшивите адреси или онази сцена без рампа, за която говори във файла, озаглавен „Сън“. Теология заместителка на един Ангел, който никога нямаше да се яви.
Не си спомням да съм сънувал едно в друго или да се случват в една и съща нощ, или поне да се редуват.
Търся една жена, една жена, която познавам, с която съм бил в близки отношения, дотолкова, че не мога да се примиря със загубата. Аз съм виновен, аз пожелах да изчезна. Струва ми се недопустимо, че съм пропуснал толкова време. Явно търся нея, дори тях, жената не е една, много са, всички изгубени по един и същи начин, поради моята немарливост. Обхванат съм от несигурност — и една би ми била достатъчна, защото зная, че съм загубил много, като съм ги загубил. Все не успявам да намеря, вече го нямам, не се решавам да отворя бележника си, където би трябвало да съм записал телефонния й номер, а ако най-сетне го отворя, не мога да го прочета, като че ли
Зная къде е, или по-право не зная точно мястото, но зная какво е, ясен ми е споменът за едно стълбище, за коридор, за площадка. Не прекосявам града, за да намеря това място, повече съм обхванат от тревога, силна, остра, продължавам да разсъждавам върху причината, поради която съм си позволил, пожелал съм тази връзка да се прекъсне, като не съм отишъл на последната среща. Сигурен съм, че тя очаква да й се обадя. Само ако знаех как се казва, прекрасно знам коя е, но не мога да си спомня лицето й.
Понякога, когато постепенно излизам от съня, аз се бунтувам срещу него. Сети се, познаваш и си спомняш всичко и с всичко си приключил или въобще не си го започвал. Няма нищо, което да не знаеш къде е. Нищо.
Остава съмнението, че нещо си забравил, че си го мушнал между гънките на добрите пожелания, както се забравя банкнота или бележка с важно съдържание в някакъв джоб на панталона или в старо сако, и в определен момент си даваш сметка, че това е било най-важното нещо, решаващото, единственото.
За града представата ми е по-ясна. Това е Париж, аз се намирам на левия бряг, зная, че като премина реката, ще се озова на площад, който е може би площад Вож… Не, по-широк е, защото в дъното му се издига нещо, което прилича на Мадлената. Минавам през целия площад, завивам покрай катедралата и намирам една улица (на ъгъла има антикварен магазин), която прави чупка вдясно и се разклонява на множество улички, и вече очевидно се намирам в готическия квартал на Барселона. Оттам може да се излезе на един много широк и силно осветен булевард и именно по този път, спомням си го с ейдетична яснота, вдясно, в края на една задънена уличка се намира Театърът.
Не ми е ясно какво точно става на това вълшебно място, но е сигурно, че е нещо твърде съмнително, от рода на стриптийз (затова не смея да искам уточнения), важното е, че не желая да се върна там, че съм изпитал възбуда. Но напразно, към Чатъм Роуд 261 улиците се объркват.
Събуждам се с неприятното чувство за неосъществената среща. Не успявам да се примиря с това, че не зная какво съм изгубил.
Понякога се озовавам в голяма селска къща. Много е обширна, но зная, че съществува и друго крило, а не мога да стигна до него, сякаш връзките са зазидани. А в другото крило има множество стаи, някога съм ги виждал, не е възможно да съм ги сънувал в друг сън, със старинни мебели и избледнели гравюри, полици с наредени по тях грубо изрязани картонени фигурки от миналия век, дивани с големи бродирани калъфи и шкафове с много, много книги, всички подвързани годишнини на „Илюстрован вестник на пътешественика“ и на „Приключения по земя и по море“; не е вярно, че никой не ги чете, но мама ги подари на вехтошаря. Питам се кой е объркал коридорите и стълбищата, защото там, сред тези миризми на мил вехтошарски магазин, бих искал да изкарам старините си.
Защо не мога като всички други да сънувам зрелостния си изпит?
261
Чатъм Роуд — централна улица в Лондон.
65
Беше постройка с ширина шест метра, издигната в средата на залата: повърхността й се състоеше от множество дървени кубчета, големи колкото зарове, някои по-едри, други по-дребни, свързани помежду си с тънка тел. На всяка страна на кубчетата бяха залепени хартиени квадратчета, а върху тях бяха написани всички думи от техния език, всички спрежения и наклонения, но без какъвто и да било ред… При неговата команда всеки от учениците хвана по един от четиридесетте железни лоста, които бяха монтирани около рамката, и рязко го завъртя, променяйки разположението на думите. След това учителят нареди на тридесет и шестима ученика шепнешком да прочетат различните редове така, както се бяха появили на рамката, и навсякъде, където откриеха три-четири съседни думи, представляващи част от изречение, да ги продиктуват на четирима други ученици…
Убеден съм, че докато е разсъждавал върху съня си, Белбо още веднъж се е върнал към мисълта за пропуснатия случай и за тържествения си отказ, смятайки, че не е успял да улови, ако въобще такъв случай му се е представил — Момента. Планът влезе в сила тъкмо защото той се бе примирил с това да си създава сам лъжливи моменти.
Бях му поискал вече не си спомням какъв текст и той започна да рови по масата си между купчините ръкописи, заплашително натрупани един върху друг без всякакъв ред, без оглед дори на обеми и формати. Откри текста, който търсехме, и се опита да го измъкне изотдолу, но всичко се стовари на пода. Папките се разтвориха и листовете се разхвърчаха.
— Можехте да преместите горната половина — казах. Напразно, той винаги правеше така. И
— Довечера Гудрун ще ги събере. И тя трябва да има цел в живота, иначе ще загуби самоличността си.
Но този път аз бях заинтересован от съхранението на ръкописите: нали вече работех за издателството.
— Гудрун не е способна да ги подреди, ще сложи листовете в погрешни папки.
— Ако ви чуе Диоталеви, ще изцвили от радост. По този начин ще се получат произволни книги, размесени, случайни. Това е точно логиката на диаболистите.
— Но ще се озовем в ситуацията на кабалисти. Ще минат хилядолетия, преди да се открие правилната комбинация. Вие просто замествате с Гудрун маймуната, която вечно трака на пишещата машина. Разликата е само в продължителността. В еволюционно отношение няма да спечелим нищо. Няма ли програма, с която Абулафия да извърши тази работа?
Междувременно беше влязъл Диоталеви.
— Разбира се, че има — отвърна Белбо. И теоретически могат да се вкарат две хиляди данни. Само да искаш да ги напишеш. Да предположим, че са редове от възможни стихотворения. Програмата те пита от колко стиха трябва да се състои стихотворението, ти решаваш от десет, двадесет, сто. После програмата изважда от вътрешния часовник на компютъра броя на секундите и го разпределя по принципа на произволното, от прости думи съставя формула на непрекъснато подновяваща се комбинация. С десет стиха можеш да получиш десетки хиляди случайни стихотворения. Вчера вкарах стихове от рода на „свежо липите шумят“, „давам ти своя живот“, „тежки са моите клепки“, „броя часовете“ и така нататък. Ето ви един от вариантите:
Броя часовете Цимбалът звънти Смърт побеждаваш Ако цинобърът иска Бездомна отиде си ти Далечината е близка Ако цинобърът иска Смърт побеждаваш Свежо липите шумят Броя часовете Давам ти своя живот Тежки са моите клепки— Има повторения. Нямаше как да ги избягна, изглежда, че много усложняват програмата. А ако вкарам цялата Тора и дам команда на компютъра да направи произволно подреждане на думите, той ще осъществи всъщност Темурата и ще достигне до истинните стихове на Книгата, нали?
— Разбира се, това е въпрос на време. Ще се справиш само за няколко века.
Обадих се:
— Ами ако вземем десетина изречения от книгите на диаболистите, например, че Тамплиерите са избягали в Шотландия или че Корпусът на Херметиците е пристигнал във Флоренция през 1460 година, плюс няколко израза за връзка като „очевидно е, че“, „това доказва, че“, бихме могли да получим истински откровения. После запълваме празнотите, а повторенията приемаме като заклинания, внушения или пророчества. В най-лошия случай ще сме измислили една непозната глава от историята на магията.
— Гениално, запали се Белбо. Започваме още сега.
— Не, вече е седем. Утре.
— Аз ще го направя довечера. Само малко ми помогнете, съберете от пода двадесетина страници, както ви падне, прочетете първите изречения, на които се е спрял погледът ви, и ги вкарваме в компютъра.
Клекнах и прочетох:
— „Йосиф Ариматейски отнася свещения Граал във Франция.“
— Екстра. Записано е.
— „Според тамплиерската традиция Годфроа дьо Буйон основава в Йерусалим Великото Братство на Цион.“ „Дебюси бил Розенкройцер.“
— Прощавайте, намеси се Диоталеви, но ще трябва да включите и някои неутрални данни, например, че коалата живее в Австралия или че Папен е изобретил тенджерата под налягане.
— Мини е годеницата на Мики Маус, подсказах.
— Не бива да прекаляваме.
— Напротив, трябва да прекаляваме. Ако си позволим да допуснем, че във вселената има макар и само едно понятие, което не разкрива и нещо друго, вече излизаме от херметическото мислене.
— Така е. Добре, приемам Мики Маус. И с ваше разрешение добавям и нещо, което ми се струва основно: „Тамплиерите са намесени във всичко.“
— То се разбира от само себе си, съгласи се Диоталеви.
Още десетина минути продължихме в същия дух. После наистина стана късно. Но Белбо ни увери, че не трябва да се безпокоим. Щял да продължи сам. Гудрун се появи и ни съобщи, че вече ще заключва, Белбо й каза, че ще остане да поработи още, и я помоли да събере листовете от пода. Гудрун издаде няколко звука, наподобяващи смесица между латински без флексия 262 и черемески 263 , които изразяваха и на двата езика неодобрение и несъгласие — знак за всеобщото родство между всички езици, потомци на стария адамов корен. Но се подчини, извършвайки произволния подбор по-добре и от компютъра.
262
Латински без флексия — изкуствен език, създаден от италианския математик Джузепе Пеано (1858–1932).
263
Черемески — адеогейски език, говорен в поречието на Волга.