Маршрут 666
Шрифт:
— Хей, видя ли това? — обърна се той към Колб.
— Какво?
— Някаква жена тичаше покрай влака.
— Май си пийнал повечко бира, момчето ми — ухили се Колб.
Тръмбъл скочи на крака и проточи врат през отворения прозорец. Нищо. Тунелът беше тъмен и пуст. Дръпна се навътре и бавно се огледа. Беше ясно, че никой от останалите пътници не е забелязал каквото и да било.
Какво става тук, по дяволите? Обир? Отново надникна през прозореца, но тунелът беше все така пуст.
— „Бързото“ май ще се проточи — изръмжа Колб и почука по стъклото на скъпия си ролекс.
Главата
Седна на мястото си и затвори очи, опитвайки се да прогони досадното главоболие. По принцип използваше метрото редовно, защото с него се пътува бързо, а потракването на колелата му помагаше да се разтовари. Но в случаи като този — закопчан без никакви обяснения в лепкавата жега — неволно започваше да си мисли колко дълбоко под земята се е озовал, колко километра от тъмния тунел го делят от следващата спирка…
Отначало му се стори, че чува тътен на приближаващ влак, но после изведнъж си даде сметка, че това е стон — далечен и пълен с отчаяние, странно изкривен от ехото в тунела.
— Какво, по дя… — започна Колб и скочи на крака. Пуберът с палтото отвори очи, а келнерката застана нащрек.
Във вагона настана мъртва тишина. Пътниците напрегнато се ослушваха, но стонът не се повтори.
— Чу ли това, Бил? — напрегнато прошепна Колб.
Тръмбъл не отговори. Обир, може би убийство, с тревога си помисли той. Или — още по-лошо — влакът е спрян от банда, която методично претърсва вагоните. Големият кошмар на всеки пътник в метрото.
— Никога нищо не съобщават! — оплака се Колб и втренчи неспокоен поглед в репродуктора на тавана. — Може би някой трябва да провери какво става…
— Ами, направи го — промърмори Тръмбъл. — Лично аз нямам нищо против.
— Беше човек! — не мирясваше Колб. — Мога да се закълна, че пищеше човек!
Тръмбъл механично извърна глава към прозореца. По съседния коловоз се движеше още една неясна сянка. Вървеше със странно поклащане, сякаш накуцваше.
— Някой идва — отбеляза той.
— Тъкмо ще го питаме какво става.
Тръмбъл стана и се надвеси през прозореца.
— Ей, ти!
Ясно видя, че фигурата застива на място.
— Какво става, човече? Да не пострада някой?
Сянката се размърда и пое към предния вагон. Покатери се на стъпалото между буферите и изчезна.
— Мразя ги тия копелдаци от градския транспорт! — изръмжа Колб. — Прибират по четиридесет бона на година, без изобщо да си мръднат задниците!
Тръмбъл отиде да надникне през остъклената врата на предния вагон. Единственият пътник се беше задълбочил в книга с меки корици. Всичко беше спокойно.
— Какво виждаш? — изцвили зад гърба му Колб.
— Нищо — промърмори младежът и се върна на мястото
— Няма ли най-после да тръгнем? — неочаквано се обади келнерката. Гласът й беше нервен, натежал от напрежение. Пуберът с дебелото палто се изтегна на седалката с ръце в джобовете. Тоя като нищо държи някой пищов, тревожно си помисли Тръмбъл.
Светлината в предния вагон примигна и угасна.
— О, мамка му! — възкликна Колб.
В следващия миг откъм тъмния вагон се разнесе силен трясък, композицията се разклати. Нещо започна да съска, сякаш изпускаха въздуха от огромен балон.
— Какво беше това? — облещи се келнерката.
— Аз се измитам! — обяви Колб. — Хайде, Тръмбъл, тръгвай с мен! Връщаме се на спирката на Петдесет и девета, която едва ли е на повече от две преки.
— Не мърдам оттук! — отсече Тръмбъл.
Колб се вкопчи в ръчката, сълзите му рукнаха.
— Дърпай,за Бога!
Сгъстеният въздух изпъшка, вратата се отвори. В ноздрите им нахлу задушаваща миризма на влажна пръст. Колб изблъска колегата си и скочи на релсите. Тръмбъл стегна мускули и понечи да го последва, после изведнъж замръзна на място. От мрака на тунела изскочиха някакви силуети и бързо се насочиха към влака. Тръмбъл зяпна, целият се вцепени от ужас. В начина, по който се придвижваха безплътните сенки, имаше нещо вледеняващо странно, нещо чуждо и неприсъщо на хората. След секунда те се струпаха около Колб. Нечия ръка го сграби за косата и изви главата му, друга прикова ръцете му към тялото. Колегата му се загърчи в безмълвна агония. От мрака изплува трета сянка, замахна с плавно движение и от гърлото на Колб плисна плътна струя кръв.
Тръмбъл рязко се дръпна навътре и се просна на пода. В следващия миг се изправи на колене и замаяно се огледа. Очите му се спряха на вагона, от който току-що бяха избягали. В полумрака различи тялото на келнерката, проснато насред пътеката. Около главата й се суетяха две неясни фигури.
Сърцето му се сви от отчаяние. С помътено от ужас съзнание, той дръпна ръчката на аварийния изход, скочи на чакъла и хукна към слабото сияние на далечната станция, заобикаляйки все така безплътните сенки, струпали се около Колб. Обилно полятата с бира вечеря изведнъж се надигна от стомаха му и се изля върху предната част на костюма и краката му. Зад него се разнесе тропотът на преследвачите, който го накара да хлъцне от ужас и да удвои усилията си.
Внезапно на релсите отпред изникнаха още две фигури, очертани ясно на фона на сиянието. Бяха с качулки и дълги плащове. Той се закова на място, а фигурите се понесоха към него с ужасяваща бързина. Стъпките отзад приближаваха. Краката му омекнаха, сковани от някаква странна летаргия. Разумът го напусна. След секунди ще го хванат и ще последва участта на Колб…
— А бе, ти идиот ли си? — изгледа го онзи. — Нима ще чакаш появата на бандитите през оная врата?
Тръмбъл поклати глава и се намръщи от болка. Най-умното бе да стои неподвижно и да не привлича вниманието. Който вдига патърдия, със сигурност ще си го получи.