Маршрут 666
Шрифт:
Откъм предния вагон долетя нов шум — този път наподобяващ барабаненето на дъждовни капки върху ламарина.
Младежът се обърна и предпазливо проточи врат. Отвътре стъклото бе наплескано с някаква боя. Гъста и тъмна, тя се стичаше надолу на мазни бразди.
— Какво е това!? — изпищя Колб.
Хлапаци, които щурмуват метрото с глупавите си спрейове, помисли Тръмбъл. Поне на такова прилича. Но боята беше червена… Господи,изведнъж осъзна той, скочи на крака и се понесе към далечната врата на вагона.
— Хей, Били! — стреснато изкрещя Колб и хукна подире му.
Междинната врата
Осветлението във влака угасна в мига, в който установи, че последният вагон е абсолютно празен. Тревожно се извърна към прозорците. Единствената светлина, слаба и мъждива, идваше от нарядко разположените лампи във вътрешността на тунела. Към нея се прибавяше далечното жълтеникаво сияние на спирката при Петдесет и девета улица.
— Трябва да разбием задната врата! — изкрещя на Колб.
В същия миг зад гърбовете им тресна оглушителен изстрел, келнерката нададе ужасен писък, примесил се с ехото му.
Колб се обърна и изпищя:
— Божичко, прерязаха му гърлото!
— Млъквай! — просъска Тръмбъл, не искаше да насочва вниманието си към ужасните звуци от вагона, който току-що бяха напуснали. Сграбчи гумените ръкохватки и направи опит да разтвори двойната врата. — Помогни ми!
Тогава се смени светлината на близкия семафор и младежът зърна за миг едно от лицата под качулката.
Една мисъл — самотна, но ослепително ясна, прониза съзнанието му. Вече знаеше какво трябва да направи. Очите му зашариха между релсите и бързо откриха лъскавата шина на електрозахранването, оградена от ярки жълти черти. Обувката му потъна под железния предпазител и в следващия миг светът избухна в ослепително сияние…
37
Дагоста се опита да мисли за стадиона „Янки“. Представи си как бялото кълбо от волска кожа полита високо в юлското небе, мирише на прясно окосена трева, а нападателят се блъска в предпазната стена и победоносно вдига ръце. Това беше изпитан метод, нещо като трансцендентална медитация, с помощта на която изключваше външния свят и се концентрираше в мислите си. И особено полезен, когато всичко е отишло по дяволите.
Остана със затворени очи малко по-дълго от обичайното, просто защото искаше да изтрие от съзнанието си бясното дрънчене на телефоните, затръшването на врати и пискливите гласове на секретарките. Добре знаеше, че някъде наблизо Уокси се върти като шантав и прилича на слънчасала дебела пуйка. Слава Богу, че е достатъчно далеч, за да не чува кудкудякането му. Едва ли вече вярва във версията за онзи нещастник Джефри или Джофри, помисли си той, но от това не му стана по-леко.
Въздъхна и с усилие насочи мислите си към Алберта Муньос — единствената оцеляла след клането в тунела.
Пристигна тъкмо когато я изваждаха през аварийния изход под Шестдесет и шеста улица. Беше на носилка, със скръстени ръце, с унесено изражение на приятното лице. Гладката й шоколадова кожа изпъкваше на белите чаршафи.
Само Бог знае как е успяла да се спаси, защото до този момент не беше казала нито дума. Влакът беше превърнат във временна морга, а равносметката беше
Госпожа Муньос беше откарана в психиатричното отделение на болницата „Сейнт Люк“. Дежурният лекар остана непреклонен въпреки заплахите и крясъците на Уокси: никакви разпити преди шест сутринта.
Три липсващи глави. Разбира се, веднага бяха взети съответните кръвни проби, но влажните тунели създадоха неимоверни затруднения на медицинските екипи. Дагоста отново превъртя ситуацията в съзнанието си. Някой прекъсва сигналната инсталация малко след Петдесет и девета улица и в резултат спират всички композиции, движещи се в отсечката между Четиринадесета и Сто двадесет и пета в района на Ийст Сайд. Нападнатият влак се оказва в дългата отсечка между две спирки, вероятно нарочно.
Подобен набег изисква интелигентно планиране и добро познаване на системата отвътре. Отпечатъците от стъпки засега не даваха кой знае каква информация, но по негово мнение нападателите са били между шест и десет души. Една отлично организирана и перфектно проведена акция.
Но с каква цел?
Експертите бяха на мнение, че убитият от електрически ток най-вероятно сам е стъпил върху третата релса. Какво ли се е случило, за да стигне до това самоубийствено решение? Дали Алберта Муньос също го е видяла, каквото и да то? Реши, че на всяка ценатрябва да говори с нея, и то преди да я докопа Уокси.
— Хей, Дагоста! — прозвуча познат глас. — Да не би да дремеш, по дяволите?
Клепачите му бавно се повдигнаха, очите му се спряха на червендалестото лице, чиито бузи се тресяха насреща му.
— Извинявай, че ти наруших дрямката, но ние, будните, трябва да се справим с една малка криза! — добави гневно Уокси.
Дагоста стана, откри сакото си на облегалката на стола и започна да го облича.
— А бе, ти чуваш ли какво ти говоря? — избухна Уокси.
Дагоста мълчаливо се промъкна покрай дебелата фигура на капитана и отиде в оперативната зала. Изправена пред бюрото на дежурния офицер, Хейуърд четеше някакъв факс. Той я изчака да вдигне глава и кимна по посока на асансьора.
— Къде хукна сега, да те вземат мътните? — извика Уокси и се втурна след тях. — Глух ли си? Не чу ли, че сме в криза?
— Кризата си е твоя, оправяй си я! — сряза го Дагоста. — Аз имам друга работа.
Когато вратата на асансьора се затвори, Дагоста пъхна пура в устата си и се обърна към Хейуърд.
— В „Сейнт Люк“, нали? — попита тя.
Той кимна.
Минута по-късно вратите на асансьора се разтвориха с мелодичен звън към широкото, покрито с теракота преддверие. Дагоста тръгна към изхода, после изведнъж се закова на място. През широките стъкла на входната врата се виждаше размахала юмруци тълпа. Хората бяха три пъти повече в сравнение с онези, които беше заварил пред дирекцията в два през нощта. Богатата дама Уишър се бе покачила на покрива на някаква патрулна кола и оживено говореше в голям мегафон. Медиите отдавна бяха тук — бляскаха светкавици, подвижните телевизионни станции бръмчаха с въртящи се антени.