Маршрут 666
Шрифт:
— Сигурно ще предпочетеш кола без отличителни знаци от подземния гараж — подхвърли Хейуърд, докосвайки ръката му.
— Добра идея — обърна се да я погледне лейтенантът и без повече приказки се върна обратно в кабината.
Дежурният лекар ги накара да чакат цели четиридесет и пет минути, седнали на неудобните пластмасови столове в болничното барче. Беше млад, навъсен и смъртно уморен.
— Вече казах на капитана, че няма да допусна никакви разпити преди шест! — отсече той с тънък и гневен глас.
Дагоста
— Аз съм лейтенант Дагоста, а това е сержант Хейуърд. Приятно ми е да се запозная с вас, доктор Уосърман.
Лекарят изсумтя и дръпна ръката си.
— Уверявам ви, че нямаме никакви намерения да утежним състоянието на госпожа Муньос, докторе.
Младият мъж не каза нищо.
— Вие ще прецените дали има такава опасност — добави Дагоста.
Докторът пак не отговори.
— Казаха ми, че един полицейски служител е бил тук и дори ви е заплашвал.
— От години работя в интензивното, ни никога не са се отнасяли с мен по начина, по който си позволи онзи идиот! — внезапно се отприщи Уосърман.
— Добре дошъл в клуба! — процеди Хейуърд.
Лекарят й хвърли изненадан поглед, след което малко се поуспокои.
— Докторе, в това клане са участвали най-малко шест, а може би дори десет души — започна Дагоста. — Мисля, че са същите, които са убили Памела Уишър, Никълъс Битърман и мнозина други. В момента се скитат из тунелите на свобода. Може да се окаже, че Госпожа Муньос е единствената, която може да ни даде някакви сведения за убийците. Ако продължавате да поддържате становището, че един разпит би навредил на състоянието й, аз ще се оттегля. Надявам се обаче, че разбирате животът на колко други хора е под заплаха.
Докторът го изгледа продължително и накрая почти се усмихна.
— Много добре, лейтенант — кимна той. — Но при три условия. Първо, разпитът ще стане в мое присъствие. Второ, ще бъдете изключително внимателен с въпросите си, и трето, ще го прекъснете в момента, в който ви кажа.
Дагоста кимна.
— Но според мен само ще си изгубите времето — предупреди го Уосърман. — Жената е в шок и проявява ранните симптоми на посттравматичен стресов синдром.
— Разбрано, докторе.
— Добре. Доколкото ми е известно, госпожа Муньос е от малък град в централната част на Мексико. Работи като детегледачка при семейство в Горен Ийст Сайд. Известно ни е, че говори английски, но не знаем нищо повече.
Госпожа Муньос лежеше в болничното легло в същото положение, в което я бе видял на носилката: със скръстени ръце и безизразен поглед, отправен в нищото. Стаята миришеше на глицеринов сапун и спирт за разтриване. Хейуърд остана отвън, за да предотврати евентуалната поява на Уокси, а докторът и Дагоста седнаха от двете страни на леглото. Известно време постояха неподвижни, после Уосърман внимателно хвана ръката на жената.
Дагоста извади снимка от портфейла си и й я показа.
— Дъщеря ми, Изабела, на две годинки — каза той. — Нали е сладка?
Въоръжи се с търпение и зачака.
— Имате ли деца? — попита Дагоста и бавно прибра снимката.
Госпожа Муньос го погледна. Последва дълга тишина.
— Знам, че сте нелегално в страната, госпожо Муньос — рече най-сетне Дагоста.
Жената се извърна встрани, а докторът му отправи предупредителен поглед.
— Знам и друго — много хора са ви лъгали. Но аз ще ви обещая нещо, което се заклевам пред снимката на дъщеря си, че ще изпълня. Ако ми помогнете, ще имам грижата да получите зелена карта.
Жената не отговори. Дагоста извади друга снимка и я вдигна пред очите й.
— Госпожо Муньос?
Жената не помръдна. Измина доста време, преди да вдигне очи към снимката, и Дагоста усети как сърцето му се отпуска.
— Това е Памела Уишър, когато е била на две години. Точно колкото дъщеря ми.
Госпожа Муньос пое снимката, погледа я и тихо прошепна:
— Ангелче!
— Била е убита от същите хора, които нападнаха вашия влак. — Той говореше меко и бързо. — Помогнете ми да заловя тези ужасни хора, госпожо Муньос, моля ви! Не искам да убият още някого!
По бузата на жената се търкулна една сълза, устните й се сгърчиха.
— Ojos…
— Моля?
— Очи…
Последва нова пауза, после устните на госпожа Муньос отново се размърдаха:
— Дошли тихо… Очи на гущер, дяволски очи!
От гърдите й се изтръгна тих стон.
Дагоста отвори уста, но срещна предупредителния поглед на Уосърман.
— Очи… cuchillos de pedernal… лице на сатаната…
— Какви лица?
— Стари лица, viejos…
Покри очите си с длани и простена.
Уосърман скочи на крака.
— Достатъчно — вдигна ръка той. — А сега вън!
— Но тя искаше да…
— Вън, веднага!
В коридора Дагоста измъкна бележника си и старателно си записа испанските думи — така, както ги беше чул.
— Какво е това? — надникна иззад рамото му Хейуърд.
— Испански.
— За пръв път виждам такъв испански — сбърчи вежди младата жена.
— Само не ми казвай, че говориш и испански! — стрелна я с поглед Дагоста.
— Не можем да дрънкаме само на английски — отвърна Хейуърд и веждата й леко помръдна: — А какво означава тази заврънкулка?
— Дръж! — тикна бележника в ръцете й. — Гледай да отгатнеш какво е казала.
Хейуърд се задълбочи в текста, беззвучно мърдайки устните си. Миг по-късно влезе в стаята на сестрите и вдигна телефона.
Уосърман излезе в коридора и внимателно затвори вратата след себе си.
— Доста… хм… неортодоксален подход, лейтенант — рече. — Но все пак помогна. Длъжен съм да ви благодаря.
— Не ми благодарете, ами я вдигнете на крака. Имам още куп въпроси към нея.
Хейуърд беше оставила слушалката и вървеше към тях. Спря на крачка от Дагоста и тикна бележника в ръцете му: