Мусон
Шрифт:
— Душата ми ликува, задето моят брат е намерил благоволението на такива благородни среди — каза Том. — Но той е мой брат. Правото на кръвта е на моя страна. Божият Пророк казва, че кръвната връзка е здрава като стомана и не може да се разтрогва.
— Познанията на светите думи от Корана Ви правят чест — отбеляза моллата. — Моят господар, принцът, признава правото на кръвта и Ви предлага кръвнина, заради вашата загуба. — Ал Алама даде знак и един слуга донесе малко абаносово ковчеже, инкрустирано със слонова кост и седеф. Той коленичи пред двамата
Том не помръдна и дори не погледна към съдържанието му. Гай обаче, протегна шия и вторачи поглед в златните монети, които пълнеха ковчежето до ръба.
— Петдесет хиляди рупии — каза Ал Алама, — хиляда ваши лири. Сума, съобразена с обстоятелството, че Ал Амхара беше принц от кралския двор на Оман.
Том най-после възвърна дар слово и способността си да се движи. Той сложи ръка на ефеса на сабята си и започна да се изправя.
— В цяла Арабия няма достатъчно злато, за да ме купи — изрева младият мъж. — Дойдох тук, за да намеря брат си и няма да си тръгна, преди да ми бъде предаден.
— Това не е възможно! — отвърна Ал Алама с тих и изпълнен със съжаление глас. — Вашият брат е мъртъв. Умря преди близо две години от маларична треска. Никой не можеше да го спаси, макар че, Аллах вижда, ние, които го обичахме, опитахме всичко. Ал Амхара е мъртъв!
Том се отпусна на възглавницата, с побеляло като платно лице. Погледна моллата с помътнели очи. Дълго време не продума.
— Не вярвам това, което казахте — прошепна той, но гласът му беше пълен с безнадеждност, а лицето посърнало от отчаяние.
— Заклевам се пред Вас, в името на любовта ми към Аллаха, че видях надгробен камък с името на Ал Амхара, в дворцовото гробище на Ламу — отвърна Ал Алама с такава безкрайна мъка в гласа, че Том не можеше повече да се съмнява.
— Дориан — прошепна той. — Толкова млад, така изпълнен с живот.
— Аллах е всеблаг! Сигурно го е сложил на хубаво място отвъд. Моят господар, принцът, Ви поднася съболезнованията си. Той Ви съчувства най-искрено.
Том се изправи на крака. Трябваха му големи усилия, за да се справи с това просто движение.
— Ще помоля за Вашето снизхождение, но трябва да вървя, за да оплача брат си в самота. — Извърна се към вратата.
Гай също стана и се поклони на двамата араби.
— Благодарим на вашия господар, принца, за неговите чувства. Приемаме кръвнината. — Той се наведе и затвори капака на ковчежето. — Всички сметки между Принц Абд Мухамад ал Малик и моето семейство са уредени изцяло.
Последва Том към вратата, приведен под тежестта на златото.
114.
Сара бе кацнала на обичайното си място, високо на стената на стария манастир, откъдето можеше да види Том отдалеч.
— Том! — извика тя радостно и заприпка по ръба на стената, с широко разперени ръце за равновесие. — Закъсня! Чакам те от часове. Почти се бях отказала. — Тя скочи на земята и затича боса по пясъчната пътека. На десет стъпки от него, спря и го погледна в лицето. — Какво има, Том? — прошепна Сара. Никога не го бе виждала такъв. Чертите му бяха измъчени, а погледът изпълнен с бездънна тъга. — Том, какво е станало с тебе?
Той пристъпи несигурно и протегна ръце като удавник. Сара се хвърли към него.
— Том! О, Том! Какво има? — Прегърна го с все сила. — Кажи, любими! Искам да ти помогна!
Том се разтрепери и тя помисли, че е болен, поразен от ужасна треска. Той изхълца и по лицето му потекоха сълзи.
— Трябва да ми кажеш! — примоли се тя. И през ум не й бе минавало, че може да падне духом. Винаги бе смятала, че е силен и несломим, а сега го виждаше рухнал и съсипан. — Моля те, Том, кажи!
— Дориан е мъртъв!
Тя замръзна.
— Не може да бъде! — едва успя да промълви Сара. — Просто не може да бъде. Сигурен ли си? Никакво съмнение ли няма?
— Мъжът, който го съобщи е молла, свят човек. Закле се във вярата си — отвърна Том. — Не може да има съмнение.
Вкопчени един в друг, те се отпуснаха на колене и тя зарида заедно с него.
— Беше ми като роден брат — каза Сара, притиснала буза до неговата, така че смесените им сълзи мокреха лицата и на двамата. След малко тя подсмръкна и обърса лице с ръкава на блузата си. — Как е станало? — Том все още не беше в състояние да говори. — Кажи ми! — настоя Сара. Инстинктът й подсказваше, че трябва да го накара да говори. Да пусне мъката навън, както хирургът разрязва цирея, за да изтекат гной и отрови. Най-накрая той започна да разказва. Думите излизаха твърди и ръбести — сякаш раздираха гърлото му, докато с мъка ги изкарваше от себе си. Отне му много време, но накрая й каза всичко.
— Какво ще правим сега? — попита Сара и се изправи. Хванала бе здраво ръцете му и го принуди да стане. Трябваше да го накара да се опълчи срещу вълните на мъката.
— Не знам — отвърна Том. — Знам само, че Дориан е мъртъв и аз не можах да го спася. Аз съм виновен. Ако бях дошъл по-рано…
— Не си виновен! — отвърна тя сърдито. — Няма да ти позволя да мислиш така! Направи всичко, което бе по силите ти. Никой не би могъл да постигне повече.
— Вече нищо не ме интересува.
— Напротив, трябва да те интересува. Дължиш го на себе си, на мене и на паметта на Дориан. Той винаги се е учел от теб. Знаеше колко си силен. Не би искал да те вижда такъв.
— Моля те, не ми викай, Сара! Свършен съм от мъка. Нищо друго не ме интересува.
— Няма да ти позволя, да се предаваш. Трябва да помислим заедно. Какво ще правим занапред?
— Не знам — повтори Том, но изправи рамене и преглътна сълзите си.
— Накъде ще тръгнем? — попита тя. — Не можем да останем тук и не можем да се върнем в Англия. Тогава, накъде?
— Африка — отвърна Том. — Аболи намери един човек, който ще ни отведе във вътрешността.
— Кога тръгваме? — попита просто тя, без да обсъжда решението.