Мусон
Шрифт:
— Не пеят — каза Аболи.
Наистина не пеят, забеляза и Том. Досега робите винаги пееха.
— Тъжна компания.
— Пазачите нито един път не са използвали бичовете си — продължи Аболи. — Какво умно обяснение имаш за това, Клебе?
Том потърка върха на счупения си нос.
— Попаднали сме на единствения мекосърдечен мюсюлманин в Арабия. Хабиш си думите, Аболи и предизвикваш търпението ми. Тези са мои и ще ги пипна.
Аболи сви рамене.
— Не си ти крив, Клебе. Баща ти беше дебелоглав, дядо ти — също. То си е в кръвта.
Том промени темата:
— Мислиш ли, че ще нощуват преди прохода или
Аболи погледна слънцето.
— Ако опитат направо, ще се стъмни преди да преминат.
— Тъмнината е много подходяща за нашия план.
— Махни шпионското си стъкълце, Клебе. Вече са близо. Слънцето е ниско и някой отразен лъч може да подплаши дивеча.
147.
Дориан дръпна юздите и огледа от седлото входа на прохода. Той слизаше постепенно надолу, а стените му ставаха по-стръмни и по-високи. Ясно си спомняше това място. Когато мина първия път оттук, се постара да запамети всички места, които биха могли да прикрият някаква опасност. Беше идеално за засада. Усети кожата на врата си да изстива — сигурен признак за близка опасност, както го бе научил дългият му опит.
— Батула, вземи двама души и минете през прохода! — Всеки предпазлив водач на керван би сторил това. — Престори се, че търсиш следи, но ако наистина намериш, не давай вид! Върни се при мен! Преди да пристигнеш извикай, че пътят е чист!
Батула наклони върха на копието, тръгна към прохода и изчезна зад първия завой. Дориан слезе от коня със сковани движения, а цялата дълга колона зад него тромаво спря. Робите се отпуснаха на земята и свалиха товарите си. Робът Яси издигна слънчобран за шейха, а след това разпали въглени в малкия мангал, който носеше вързан за седлото. Щом се разгоряха, сложи отгоре джезве кафе. То забълбука и робът напълни едно филджанче, което предложи коленичил на господаря си.
— Стой до мен, щом започне битката! — прошепна Дориан. — В никакъв случай не хващай в ръце оръжие и не прави заплашителни жестове. Ако се видиш застрашена, хвърляй се на земята и моли за пощада! Ако те заловят, не показвай, че си жена, защото ще те употребят като такава!
— Както заповядаш, господарю! Но след като съм до теб, не се страхувам от нищо.
— Знай, че те обичам, малката ми, и винаги ще те обичам.
— И аз те обичам, господарю.
Един вик откъм прохода ги прекъсна.
— Пътят е чист, всичко е спокойно!
Дориан вдигна поглед към Батула, който размахваше копие със син вимпел на върха.
Дориан възседна и се изправи на стремената, за да даде знак да потеглят. Това бе достатъчно — всеки знаеше какво трябва да прави. Керванът се залюля и мудно започна да изтича в червената паст на скалата.
Каменните стени сякаш се сключваха над главите им. Оттук, столетия наред минаваха слонски стада и тежките им стъпала бяха изгладили дъното на прохода. Дориан уви още по-плътно края на тюрбана около устата и носа си и без да се навежда, за да не издаде намеренията си, започна да разглежда скалата долу, в търсене на някаква следа от мародерите. Камъкът беше чист, но това нищо не значеше — тия хора бяха опасни и не биха оставили явна следа.
Колкото повече се стесняваше проходът, толкова по-нагъсто се скупчваха роби и пазачи, докато накрая раменете им започнаха да се допират. В колоната нямаше разговори или песни, защото арабите не можеха да наподобят ритъма на дивия континент.
Високо над прохода, Дориан забеляза някакво движение и сърцето му се сви. После видя, че е сива планинска антилопа — голяма колкото заек. Остана за миг кацнала на огромен камък, събрала четири миниатюрни копитца, навирила прави рогца и уши, вперила в хората долу огромни, тревожни очи.
Стигнали бяха спускането. Проходът се процеждаше през висока порта от ерозирала скала, след което започваше да се спуска по естествени каменни стъпала. Дориан слезе от кобилата и я поведе по коварното стълбище. Стигнал дъното, той се обърна назад към стръмнината. Войнишкият инстинкт го накара да погледне хората си в този рисков момент: така бяха наблъскани в каменния търбух, че с мъка биха извадили сабя или насочили мускет.
Дръпна коня до стената, за да пропусне колоната роби и пазачи. Започна да оглежда стените, в очакване да зърне блясък от цев или човешки профил. Нямаше нищо и половината колона вече бе на каменното стълбище. Втората половина влизаше в червения отвор на прохода. Сега беше моментът. Вече бяха в капана. Погледна към Яси. Тя също дръпна коня си до стената и стоеше край него, свряна зад голям камък, за да пропуска колоната мъже пред себе си.
Дориан пак погледна нагоре. Един лешояд кръжеше високо в синевата, разперил широко криле. Извърна глава и погледна с едно око към хорската маса под себе си.
Имай търпение, гадна птицо, помисли си мрачно Дориан. Днес ще ти осигурим пир.
Преди да завърши мисълта си, въздухът удари тъпанчетата му с такава сила, че той се олюля назад. Имаше усещането, че притискат гърдите му с огромно менгеме, а яката скала под краката му трепери и подскача.
Видя стълб от дим, прах и парчета червена скала да се издига чак до кръжащия лешояд. После скалата се разтърси и огъна навътре. Това стана толкова бавно, че имаше време да го осъзнае. Барут! Трябваше да се сети. Взривили са скалата.
Разбитата маса започна да се свлича по-бързо с тътен, стържене и грохот. Виковете на хората отдолу бяха немощни и тихи. Скалната маса се стовари отгоре им и задуши безполезния зов към Бога. Проходът беше затрупан, а дългият керван — разделен на две, както тялото на питон, с един-единствен замах на сабя.
Дориан още прегръщаше шията на коня със звънящи уши и объркани сетива, а първите стрели започнаха да се спускат над хората му като разгневени стършели. Първите мускетни залпове се разнесоха от високите скали над главите им. Барутен дим изпълни като гъста мъгла горещия неподвижен въздух, а оловото плющеше като градушка по камък и човешки тела.
Сто или повече от хората му бяха смазани под каменната лавина. По-малко от петдесет воини бяха оцелели. Останалата част от силите му оставаше отрязана в горната част на прохода. Даде си сметка, че нападателите бяха спечелили инициативата и всеки миг щяха да довършат кървавото дело. Хвърли се на седлото и изтегли ятагана.
Батула не се виждаше наблизо, но това едва ли имаше някакво значение — пространството беше твърде тясно за бой с копия. Слезе ли фиси долу, остава да разчита само на ятаган и кинжал. Робите лежаха ничком, както бе наредено. Докато се свиваха в престорен ужас на каменния под, те сваляха вериги и измъкваха оръжия от вързопите, които носеха до момента на главите си.