Мусон

Смит Уилбур

От седлото Дориан видя фиси да се спускат по стръмните скали от скривалищата си — черни мъже с бойна украса от пера, размахали леки кожени щитове, заскачали от камък на камък, надали някакви дивашки войнствени викове. Държаха къси копия и тежки тояги. После Дориан забеляза смаян един бял начело. И още един, и още един.

— Бог е велик! — изрева той.

Свитите на земята полуголи араби скочиха на крака, за да посрещнат атаката с ятаган в ръка и викнаха като един:

— Бог е велик! Аллах акбар!

Дориан понечи да изведе коня

си на позиция, от където би могъл да ръководи отбраната, но в този миг оловен куршум тежко пльокна в рамото на животното и то се строполи долу — объркан вързоп ритащи крака и плющяща разкъсана амуниция. Дориан успя да отскочи невредим. Всичко наоколо беше с краката нагоре, но през невъобразимия шум ухото му долови един глас:

— Дръжте ги, момчета! Накълцайте безверните им задници! — Гласът викаше на английски, с гърления изговор от Девънския край и това изненада Дориан много повече от експлозията преди малко.

Англичани! Толкова години не бе чувал да се говори на тоя език. И ето че времето се изличи от съзнанието му като с магическа пръчка. Бяха негови сънародници. Попадна във водовъртеж от противоречиви чувства. Огледа се, търсейки на начин да спре битката, да запази живота на собствените си войници и на своите сънародници, изправени едни срещу други.

Но копието на войната бе вече хвърлено и нямаше начин да се прекъсне неговия полет. Погледна към Яси. Тя се криеше зад огромния камък. Крещеше и сочеше нещо зад гърба му.

— Отзад, господарю!

Дориан се извърна, за да посрещне нападателя. Беше едър широкоплещест дангалак с крив нос и рунтава черна брада. Лицето му бе силно загоряло и обветрено, но нещо в очите, едни зеленикави пламъчета, дръпнаха отдавна забравена струна в спомените на Дориан. Нямаше и миг възможност да се вслуша в нейния звън, защото дангалакът напираше с бързина и устрем, които отговаряха на ръста му.

Дориан отби първия удар, но той бе така силен, че ръката му изтръпна за миг до рамото. Нанесе контраудар на височината на гърдите, красив и елегантен, а англичанинът го отплесна нагоре, след което започна класическа дълга серия, а стоманата звънтеше и пееше.

В този миг Дориан осъзна три неща: Англичанинът беше най-опасният фехтувач, срещу когото се бе изправял в живота си. Прекъснеше ли серията, беше мъртъв. Сабята срещу неговата му бе позната. За последен път я бе видял опасана около кръста на баща си, изправен на юта на „Серафим“. Синята стомана и златните инкрустации блестяха и го заслепяваха. Грешка не можеше да има.

И тогава противникът му проговори. В гласа му едва се усещаше усилието, което влага в ударите си.

— Хайде, Абдула. Дай да ти клъцна още малко от пишката.

— Том! — искаше да извика Дориан, но смайването бе така силно, че от гърлото му не излезе и звук. Дясната ръка омекна и той отпусна оръжието.

Никой жив човек не можеше да си позволи това, след като Том Кортни го бе въвлякъл в дълга серия и смъртоносният удар дойде с бързината на

мълния. Дориан успя да се извърне в последния миг, изместил удара на своя брат само с един инч и веднага усети пронизването. Острието потъна с лекота високо в дясната част на гърдите. Безчувствените му пръсти изпуснаха ятагана, а Дориан падна на колене с острието на сабята в тялото си.

— Том! — отново опита да извика той и отново не издаде звук. Том отстъпи, като измъкна сабята със смучещ звук, като на детски устни, изтървали гърда на кърмачка. Дориан падна ничком. Том го прекрачи и понечи да нанесе завършващия удар. Преди да успее, някакво малко тяло се метна между тях и прикри Дориан.

— Да пукнеш дано! — викна Том, но спря ръката си. — Бягай веднага оттука! — Момчето, което простря тяло като щит, беше още дете и тази саможертва трогна Том, дори в бяса на битката. Можеше да ги убие и двамата само с един удар, но не намери сили за него. Отстъпи крачка и се опита да изрита момчето от неподвижното тяло на арабския главатар, но човечето се бе вкопчило в него, като стрида в скала. Започна да пищи жалостиво на арабски:

— Милост! В името на Аллаха, милост!

В този момент се разнесе гласът на Аболи:

— Откъм гърба ти, Клебе! — Том се извърна, вдигнал сабя да посрещне двама полуголи. За момент ги помисли за роби, освободили се по някакъв начин от веригите и хукнали срещу него, с бог знае откъде взети ятагани. И тогава забеляза, че чертите им са арабски, а не негроидни. Господи, това изобщо не бяха роби, а арабски войници. С няколко движения уби единия и обърна другия в бяг с дълбока рана на рамото.

— Клебе, това е капан! — отново изрева Аболи и Том се огледа. Досегашните роби бяха без вериги и въоръжени до един. Контраатакуваха бързо и устремно. Войните на лоци вече се огъваха и повечето драскаха нагоре по скалите в див безпорядък.

Том видя как откъм челото на колоната към небето се издига, дълга бяла опашка дим, червена китайска ракета, очевидно сигнал за призив на подкрепления.

През червеното било на купищата взривена скала, разделила прохода на две, се прехвърляха нови и нови араби, някои в роби, а други само по препаски. Бързаха да се включат в сражението. Аболи и малкият отряд англичани вече отстъпваха многократно по численост. За броени минути, свежите сили на противника щяха да ги откъснат и надвият.

— Да бягаме, Клебе! Всичко е загубено! Да бягаме!

— Към мен! — изрева Том. — Към мен, Кентавър! — Зовеше хората си, да се съберат. Алф Уилсън и Люк Джарвис успяха да си пробият път и застанаха от двете му страни. Заедно с Аболи и останалите моряци образуваха стоманен кръг, който започна бавно да се оттегля. Стотици пъти бяха упражнявали този маньовър. След като водачът им бе ударен и изваден от битката, арабите изпаднаха в нерешителност и не проявиха особена охота да се надянат на вражеските саби. Том усети зад себе си основата на стръмната скала и викна: