Мусон
Шрифт:
— Дръж се, Дори! — шепнеше Том в ухото му. — Почти излязохме. — Продължиха към гората и когато се намериха между дърветата, Том понечи да въздъхне с облекчение. Точно в тоя миг някакъв дрезгав глас викна съвсем отблизо на арабски:
— Що за хора сте? Изправете се, в името на Бога и се представете!
Том посегна към сабята, но Дориан спря ръката му и отговори на същия език:
— Нека Аллах бъде милостив към теб, приятелю! Аз съм Мустафа от Мухаид и съм болен от дизентерия. Приятелите ме водят на скришно в храстите.
— Не си сам в мъките си, Мустафа. Мнозина боледуват от
Продължиха бавно нататък. Изведнъж в нощта изникна Батула.
— Оттук, ефенди! — прошепна той. — Конете са близо.
Чу се удар от конско копито и от тъмнината се появи Ясмини, хукнала към Дориан. Те се вкопчиха един в друг, зашепнали любовни слова, но Том нежно ги раздели и заведе Дориан при най-силния кон. Вдигнаха го с Аболи на седлото, където той се олюля несигурно. Том върза глезените му с ремък, прекаран под корема на коня, а зад гърба му качиха Ясмини.
— Здраво да го държиш, сестричке, — каза й Том! — Да не вземеш да го изтървеш настрани!
Възседна собствения си кон и хвана юздата на дориановия.
— Води ни у дома, Аболи! — промълви той и се обърна към заспалия лагер. — Ще спечелим само няколко часа преднина. После ще полетят след нас като рояк стършели.
154.
Извадиха душите на конете. Животните бяха изтощени от пътя на идване, през който почти нямаха възможност да си починат и да попасат, ако не се смятат кратките нощни престои. И ето че на връщане ставаше същото. През деня печеше здраво, а времето между водопоите бе дълго.
Първият кон загубиха, преди да са изминали двадесет мили. Беше конят на Дориан и Ясмини. И четирите му копита бяха наранени. Том го освободи от сбруята, като ясно си даваше сметка, че лъвове и хиени ще довършат смелото животно още тая нощ. Качиха Дориан на един от резервните коне и продължиха със същото темпо. На третия ден вече не разполагаха с резервни коне. Имаха само тези под себе си. Тъкмо се готвеха да потеглят от калната локва, край която бяха прекарали нощта, когато Аболи се обади:
— Мускетите няма да ни свършат никаква работа срещу цяла армия. Само тежат на конете.
Зарязаха пушки и барутници, торби с куршуми и всичко останало без сабите и кинжалите си. Том се извърна, за да не види никой какво прави и пъхна един пистолет в пояса под ризата си.
Беше двуцевно оръжие. От разказа на Ясмини знаеше, какво ги очаква тях двамата, ако арабите ги настигнат. Пистолетът беше за тях. По една цев за всеки.
— Господи, дай ми сили да го сторя, когато му дойде времето — помоли се безмълвно той.
Макар и освободени от багажа, този ден загубиха още два коня. Люк, Аболи и Том тичаха на смени покрай ездачите, хванати за стремето, за да поддържат темпото на кавалкадата.
Тази вечер за пръв път забелязаха арабската потеря. Тъкмо преваляха поредната хълмиста верига и когато хвърлиха поглед назад, забелязаха облак прах на три левги зад гърба си.
Тази нощ спряха само за час, след което продължиха под звездна светлина, поели към високия маяк на големия кръст в съзвездие Кентавър. Въпреки нощния преход и обстоятелството, че конете
С тези нощни преходи дори Аболи бе загубил безпогрешното си чувство за ориентация и те нямаха представа, къде точно се намират в безкрайната пустош на тази гориста, накъсана земя. Тази вечер прехвърлиха още една верига хълмове с надеждата да зърнат отвъд блесналите води на Лунга, но надеждите им бяха попарени при вида на още едно потънало в зеленина възвишение. Помъкнаха се през легналата между хълмовете равнина. Конете едва ходеха, а те самите бяха на края на силите си. Дори Аболи се измъчваше в стремежа си да прикрие куцукането, предизвикано от разтегнато сухожилие. Лицето му беше сухо и потънало в прах, въпреки всичката влага, която тялото изпускаше. Дориан бе станал кожа и кости под робата си, а раната кървеше през мръсната превръзка. Ясмини бе почти рухнала от усилия да го крепи изправен на седлото. Последният кон едва пристъпяше под теглото на двамата.
Животното се строполи под самия хребет. Падна като покосено от мускет в челото. Том преряза ремъка, който държеше глезените на Дориан вързани към туловището му и го измъкна изпод него.
— На един хвърлей място сме вече, момче. Можеш ли да продължиш? — попита го той.
Дориан направи опит да се усмихне.
— Мога да вървя, колкото теб, Том. — Но когато се опита да го вдигне на крака, те се сгънаха под тежестта на тялото му и Дориан се свлече на земята.
Недалече зад тях, в долината, която току-що бяха прекосили, се издигаше червен облак прах. Отсякоха къс дебел прът и двамата с Аболи хванаха краищата му. Сложиха Дориан да седне на него, а ръцете му поставиха на раменете си. Заспускаха се с мъка по склона към равнината.
Спираха по за няколко минути през нощта, после отново качваха Дориан на пръта и тръгваха напред, докато се изтощаваха до такава степен, че рухваха за нова почивка. Цялата нощ отиде в прекосяване на широката долина. Можеха само да се надяват, че потерята е спряла за през нощта, поради невъзможност да следи дирята им в тъмното.
Утрото ги свари върху поредния склон в края на долината. Когато погледнаха назад, арабите бяха толкова близо, че виждаха веселите слънчеви зайчета по лъскавите върхове на копията им.
— Скъсили са дистанцията наполовина — промълви задъхан Том, докато отпускаха Дориан на земята за поредна почивка. — При нашата скорост ще ни настигнат до един час.
— Остави ме тук, Том! — прошепна Дориан. — Спасете себе си!
— Ти да не си се побъркал! — викна Том. — Последния път, когато те изпуснах от поглед, изчезна за години. Няма да рискувам още един път.
Вдигнаха го и продължиха. Ясмини вървеше няколко крачки пред тях. Кожените сандали се бяха скъсали и почти паднали от краката, разранени и кървящи на местата, където мехурите се бяха спукали. Падна преди да са стигнали билото и макар да припълзя до най-близкото дърво, за да се изправи като използва дънера му за опора, силите й се оказаха недостатъчни.