Мусон

Смит Уилбур

— Не ги ли искаш? — попита го тя, хванала по една пълна гръд във всяка ръка. — Не? — Тя му се подиграваше. Гай бе онемял. Сега Мери прекара пръсти надолу по тялото си, покрай дълбоката пъпна ямка. Ритна полите настрани и без да сваля поглед от Гай, широко разкрачи крака. — Никога не сте виждал такова малко котенце, нали, мастър Гай? — попита тя. Къдравите косъмчета изшумоляха, когато прокара пръсти през тях. Гай издаде задавен звук и момичето се разсмя победоносно.

— Късно е вече, мастър Гай! — гавреше се Мери. — Пропуснахте вашата възможност. Сега ще

трябва да чакате ред!

Том вече бе свалил гащи в краката си. Мери обгърна раменете му и с лек подскок се набра нагоре, като се вкопчи в него, с ръце около врата и крака около кръста. Носеше евтин гердан от стъклени мъниста, който остана притиснат помежду им. Конецът се скъса и стъкълцата се посипаха по телата им и по каменните плочи на пода. Никой не ги погледна.

Гай наблюдаваше с ужас и страхопочитание, как близнакът му приковава момичето към каменния саркофаг на дядо им, как с почервеняло лице и ръмжене влиза в нея с яростни тласъци, на които тя отговаряше. Момичето започна да издава тихи стонове, които ставаха все по-силни и по-силни, докато накрая заквича като кученце.

Гай искаше да отклони поглед, но не можа. Наблюдаваше очарован и ужасен, как брат му изви глава назад, отвори широко уста и нададе страховит, изтерзан вик.

Тя го уби! Такава беше първата мисъл на Гай и после: Какво ще кажем на татко? Лицето на Том беше яркочервено и потънало в пот.

— Том! Какво ти е? — Думите излетяха от устата му, преди да може да ги спре.

Том се извърна към него и му отправи крива усмивка.

— Никога не съм се чувствал по-добре. — Той пусна Мери да стъпи на крака и да се облегне на саркофага. — Сега е твой ред — задъхано промълви той. — Дай й да се разбере за шест пенса, момче!

Мери също дишаше тежко, но се засмя неуверено.

— Нека си поема дъх, после ще си направим такава езда, мастър Гай, дето години няма да забравите.

В тоя миг откъм тавана се разнесоха две изсвирвания и Гай отскочи, обзет от страх и облекчение. Сигналът за тревога бе категоричен.

— Котки! — извика той. — Дори е, от покрива. Някой идва.

Том подскачаше ту на един, ту на друг крак, докато навличаше и завързваше бричовете си.

— Бързо да те няма, Мери! — викна той на момичето. Тя пълзеше на четири крака, опитвайки да си събере мънистата.

— Остави ги! — нареди Том, но тя не му обърна внимание. Голият й задник имаше розови отпечатъци там, където се бе притискал към плочата. Том си помисли, че може да прочете надгробния надпис върху бялата й кожа, от което го напуши страхотен смях. Сграбчи Гай за рамото.

— Давай! Може да е татко! — Тази мисъл сложи криле на краката им и те полетяха по стълбите, блъскайки се един в друг в бързината.

Когато изхвръкнаха от ризницата, видяха Дориан да ги чака, скрит в бръшляна на стената.

— Кой е, Дори? — задъхано го попита Том.

— Черният Били! — изписка Дориан. — Ей сега излезе от конюшнята със Султан и пое по пътеката право насам. След минута ще бъде тук.

Том даде воля на най-сочната си псувня, научена от Големия Дениъл Фишър, боцмана на баща им.

— Не трябва да ни сгащва тук. Хайде!

Тримата хукнаха към каменната ограда. Том качи Дориан отгоре, после с Гай се прехвърлиха и смъкнаха по-малкия в тревата.

— Тихо и двамата! — Том се давеше от смях и възбуда.

— Какво стана? — попита Дориан. — Видях Мери да влиза. Направи ли й го, Гай?

— Ти даже не знаеш за какво говориш — опита се да отбегне въпроса Гай.

— Много добре даже знам — заяви Дориан с достойнство. — Виждал съм, как го правят кочовете и кучетата, и петлите, и Херкулес — бика, ей така. — Той застана на четири крака и ентусиазирано заклати задник с изплезен на една страна език и застрашително опулени очи. — Това ли направи с Мери, Гай?

Брат му се изчерви като рак.

— Веднага престани, Дориан Кортни! Чуваш ли?

Но Том изцвили от удоволствие и тикна лицето на Дори в тревата.

— Ти мръсна, малка маймуно! Залагам една гвинея, че ще се окажеш по-добър от Гай. С косми или без косми.

— Ще ми дадеш ли да опитам другия път, Том? — помоли се Дориан приглушено. Главата му оставаше завряна в тревата.

— Ще ти дам, когато ти порасне още малко опитвачът — отвърна Том, като му позволи да седне и в тоя миг всички чуха тропота на конски копита по хълма.

— Тихо! — заповяда Том през смях и те налягаха един до друг в основата на стената, мъчейки се да овладеят дишането и смеха си. Чуха ездачът да преминава от галоп в тръст и накрая ходом, когато стигна чакълестата алея пред главния вход на параклиса.

— Стойте долу! — нареди на братята си Том, но сам той измъкна пачето перо от шапката си и внимателно се повдигна, за да надникне над стената.

Уилям Кортни яздеше Султан. Беше великолепен ездач. Това изкуство му се отдаваше някак без усилие, като наследство от африканските му корени. Беше строен и висок, и както обикновено — целия в черно. Тази му слабост, освен цвета на кожата и косата, беше причина полубратята му да измислят така страстно ненавиждания от него прякор. Днес бе гологлав, но обикновено носеше широкопола черна шапка, украсена с щраусови пера. Високите ботуши бяха черни, конят и сбруята — също. Султан беше жребец, четкан и ресан, докато заблести на бледото слънце. Кон и ездач представляваха величествена гледка.

Черният Били дойде да огледа мястото на предстоящата си венчавка. Церемонията щеше да се проведе тук, вместо в родния параклис на булката, защото след нея щеше да има и други важни ритуали. А те можеха да се извършат единствено в параклиса на рицарите.

Той спря пред главния вход и се наведе да надникне през него. После се изправи и с бавен ход обиколи сградата, докато стигна входа към ризницата. Огледа се внимателно и после погледна право към Том. Той замръзна. Предполагаше се, че тримата помагат на Саймън да оправя мрежите за сьомга при устието на реката. Временните ратаи, наети от Уилям за жътвата, ядяха почти само сьомга. Беше евтина и в изобилие, но хората се оплакваха от еднообразната храна.