Мусон
Шрифт:
Докато гребяха назад, Хал каза на Големия Дениъл:
— Една от причините да пуснем котва толкова далеч от брега, вън от съображението да не попаднем в обсега на бреговите оръдия, бе да не допуснем любопитни очи от плажа да видят с какво се занимаваме тук. — Кимна към лодчиците, накачулили кораба. — Щом започнем работа, искам да ги разгониш. Трябва да изхождаме от предпоставката, че Янгири има свои хора на пристанището. Не искам бдителни погледи да следят всяка наша стъпка, а пъргави езици да разпространяват сведения за това.
Като се върна в каютата, Хал написа писмо до мастър Бийти, на адреса му в града, с което го уведомяваше, че ще
— Е — произнесе той на глас, докато посипваше писмото с пясък, — така ще се преборим с побойническите и любовни наклонности на мастър Том. — След като сложи восъчния си печат, Хал прати да повикат Големия Дениъл, за да отнесе писмото на брега. — Още ли не се вижда „Йомен“? — попита той, щом главата на Дениъл надникна от вратата.
— Няма го, капитане.
— Кажи на вахтения офицер да ме извика в мига, в който върхът на мачтата му се появи на хоризонта. — Вече няколко пъти бе давал същото разпореждане. Дениъл изви поглед към тавана и засмука голите си венци в израз на подчинение. Хал скри усмивката си. Големият Дениъл можеше да си позволи такава волност.
32.
Той стоеше под бесилката в ярката светлина на утрото. Все още юноша, може би осемнадесетгодишен, не повече. Много красив — Хана Маакенберг обичаше да са красиви. Беше висок, със стройни нозе и гарвановочерна вълниста коса, спусната до раменете. Изпълнен бе с ужас и това я възбуждаше, както възбуждаше и тълпата наоколо. Всеки мъж, жена и дете от селището бяха тук, всеки колонист и домакиня, всеки хотентот и роб. Настроението им бе повишено, закачаха се и лудуваха. Даже и малките деца бяха сред тях, заразени от непосредствената жизнерадост на събитието. Те се гонеха с писъци в краката на възрастните.
До Хана бе застанала една съпруга на свободен колонист, закръглена, миловидна женица с брашнена престилка на кръста. Явно бе оставила хляба недоомесен в кухнята. Дъщеричката й се държеше за престилката. Подобна на ангелче, тя смучеше палец и гледаше към мъжа под бесилото с огромни сини очи.
— Това й е първата екзекуция — осведоми майката. — Малко й е чоглаво и се плаши от цялата тая тълпа.
Ръцете на осъдения бяха вързани зад гърба. Бе облечен в дрипаво моряшко бельо, а краката му бяха боси. Прокурорът пристъпи към края на платформата, за да прочете обвинението и присъдата, а тълпата се люшна и заблъска от нетърпение.
— Чуйте присъдата на съда на колонията Добра Надежда, произнесена в името Божие и по силата на пълномощията, дадени му от Държавния съвет на Република Холандия.
— Карай по-бързо! — провикна се един от колонистите. — Пускай го да ни потанцува!
— С настоящата се постановява, че Хендрик Мартинус Окерс, признат за виновен по обвинение в убийство…
— Аз бях там — гордо се похвали Хана на съседката си. — Всичко видях. Даже давах показания в съда, ако искаш да знаеш!
Жената я погледна с очакваното уважение.
— А защо го е направил? — попита тя.
— Защо го правят всички? — сви рамене Хана. — Бяха се напили и двамата като пънове. — Спомни си двете фигури, кръжащи с дълги ножове в ръце, под призрачната светлина на фенерите, хвърлили разкривени сенки по стените на кръчмата. Спомни си окуражаващите викове и тропане с крака.
— Как го направи?
— С нож, миличка. Беше много бърз, въпреки всичката пиячка в търбуха. Като пантера беше. — Направи жест отдолу нагоре. — Ей така, право в корема. Разпра го като риба. Целите му черва се изсипаха в краката, та се оплете в тях и падна по лице.
— Охо! — потръпна от възбуждащ ужас домакинята. — Като животни са тия моряци.
— Всичките, миличка, не само моряците — кимна превзето Хана. — Всички мъже са еднакви.
— И това е Божа истина! — съгласи се жената и вдигна момиченцето на рамо. — Ето така, миличка, от тука ще виждаш по-хубаво — каза й тя.
Прокурорът дочиташе присъдата:
— Гореспоменатият Хендрик Мартинус Окерс се осъжда на смърт чрез обесване. Присъдата да се изпълни публично, на плаца пред крепостта, сутринта на третия ден от септември, в десет часа. — Тромаво се заспуска от площадката и един от войниците му помогна за последните няколко стъпала. Палачът, който стоеше зад осъдения, пристъпи напред и нахлузи на главата му черен памучен чувал.
— Много мразя да правят това — измърмори Хана. — Искам да гледам лицата им, когато заскачат на въжето. Червени и криви.
— Бавният Джон никога не им скриваше лицата — съгласи се съседката.
— Ама ти помниш ли го Бавния Джон? Това се казва човек на изкуството.
— Никога няма да забравя, как подреди сър Френки, английския пират. Цяло представление изнесе.
— Спомням си, като да бе вчера — каза Хана. — Обработва го поне половин час, преди да му клъцне главицата… — Една друга мисъл, събудена от екзекуцията я накара да млъкне. Нещо, свързано с пиратите и красивия юноша горе. Поклати глава с досада — джинът още й мътеше главата.
Палачът нахлузи примката през главата на осъдения и я намести под лявото му ухо. Юношата трепереше. На Хана отново й се прииска да зърне лицето му. Цялата сцена й напомняше нещо.
Палачът отстъпи и взе тежкия дървен чук. Вдигна го нагоре и с все сила удари дървения клин на капака. Осъденият проплака жално:
— За Бога, имайте милост!
Тълпата се заля от смях. Палачът стовари чука отново и капакът пропадна надолу с трясък. Момчето падна в дупката, шията му се опъна и главата климна на една страна. Хана чу как гръбнакът се прекърши със звук от на счупена съчка и отново изпита разочарование. Бавният Джон щеше да пресметне дължината на въжето по-добре. Щеше да го остави да рита и да се мята дълги мъчителни минути, докато животът бавно изтича от тялото. Тоя палач беше грубиян, лишен от въображение. За Хана всичко стана много бързо. Няколко конвулсии разтърсиха тялото на обесения и то увисна неподвижно в примката, с извита под невъзможен ъгъл глава.
Хана се извърна възмутена. И изведнъж застина. Споменът, който така дълго й се изплъзваше, изведнъж изникна в съзнанието.
— Момчето на пирата! — каза тя. — Сър Френки пирата — неговото момче. Никога не забравям лица. Казах, че го познавам.
— За кого говориш? — попита жената с детенцето на рамо. — Момчето на Френки? Кое е момчето на Френки?
Хана не си даде труд да отговаря, а забърза далеч от тълпата, скрила дълбоко тайната, която я накара да се разтрепери цяла. Споменът за събития преди двадесет години изникна сякаш пред очите й. Съдът над английските пирати. В ония времена Хана беше млада и хубава и срещу малка безплатна услуга, един от пазачите я бе пуснал в залата. Гледала бе целия процес от мястото си най-отзад. Не ти трябва ни цирк, ни театър.