Мусон
Шрифт:
Дочу плясъка на оловната тежест и миг след това гласът на Големия Дениъл съобщи откъм носа:
— Мярка четири.
Измерваше дълбочината лично — не смееше да довери никому тази отговорна задача. Дъното рязко се издигаше към брега. Една голяма вълна нагърби лодката и Хал съжали, че няма поне малко светлина, та да се ориентира. Прибоят се чуваше съвсем близо пред тях.
— Имайте готовност, момчета! — каза тихо Хал на гребците и усетил кърмата да се надига от поредната вълна добави: — Греби! — Катерът се задържа върху гребена и литна напред. Хал му помагаше
Тримата скочиха в дълбоката до кръста вода и вдигнали пистолети над главата си, излязоха на брега. Големият Дениъл върна лодката в дълбокото, отвъд линията на прибоя, за да чака завръщането им.
Спряха далеч от обсега на вълните.
— Аболи, остави ракетите тук! — каза Хал и Аболи пусна на пясъка тежкия, увит в брезент вързоп. — Да се надяваме, че няма да ни потрябват. Презаредете оръжието си!
Разнесе се щракане и чукане при смяната на заряда. Дългият път в лодката и нагазването във водата даваха на морето възможност да овлажни барута в пистолетите. Не взеха дългите мускети, защото бяха тежки и неудобни за носене, а и ползата от тях нощем не беше голяма.
— Как си, Том? — прошепна Хал. Неговото присъствие на острова караше съвестта му да се бунтува.
— Отлично — отвърна момъкът. На Хал му се щеше, да не се бе клел с него. Всеки път, когато се опиташе да го държи настрана от бедата, Том се възползваше от тази клетва. Не можа да му откаже участие в тази нощна експедиция и сега се оправдаваше вътрешно с обстоятелството, че зрението му е значително по-добро от неговото и дори от това на Аболи. Може би щяха да се възползват от острия му поглед в предстоящата нощ.
— Води ни! — нареди Хал и те потеглиха в индийска нишка. Той бе втори, а в ариергарда крачеше Аболи. Теренът беше открит, лишен от храсти или трева, но те трябваше внимателно да следват стъпките на Том. Гнездата на морските птици бяха разположени така нагъсто върху кораловия пясък, че помежду им почти не оставаше място за стъпване, а черните гърбове на пернатите ги правеха почти незабележими. Птиците цвъркаха и грачеха недоволно под стъпките на хората, но гласовете им потъваха в общата шумотевица на огромната птича колония. От време на време някое и друго клъвване пускаше по капка кръв от нечий гол глезен, но общо взето до сериозни стълкновения не се стигна и най-накрая те влязоха в палмовата горичка в края на пясъчната ивица.
Том ги поведе по-бързо, като вървеше под прикритието на дърветата, но не се отдалечаваше от белите коралови пясъци на плажа. След около половин час спря и когато Хал застана до него, посочи напред:
— Ето го залива — прошепна той. — Виждам закотвените кораби, но не мога да кажа с положителност кой от тях е „Минотавър“. — За Хал тъмнината оставаше напълно непрогледна. Уазари го бе уверил, че преди четири дни корабът е бил тук и предвид тежките поражения, нанесени му от „Серафим“, надали е отплавал през това време.
— Луната ще се покаже много скоро — промълви Хал. — Тогава ще сме сигурни. Но междувременно, заведи ни по-близо!
Запълзяха напред през гъсталака под дърветата. Земята бе покрита с изсъхнали палмови листа, които шумно се трошаха при натиск. Оставаше да разчитат на Том да ги преведе през всички опасности. Хал сбърчи нос, доловил мирис на дим откъм огньовете и други не така приятни миризми на корсарския стан: гнили риби глави и мърша, боклук и открити отходни дупки. След малко спря, усетил сладникавата воня на разлагащи се трупове. Нямаше как да я сбърка — позната му бе от толкова много битки. Мигом помисли за Дориан и неговата уязвимост, но с усилие на волята прогони тази мисъл и се съсредоточи върху непосредствената си задача. Продължиха бавно пътя си.
Отпред заблещукаха светлинки и когато отново спряха, доловиха приглушени гласове. Някой се молеше, а друг цепеше дърва. Към тези шумове се прибавяха тихият ропот на ванти и рангоути, подрънкването на вериги откъм закотвените в залива кораби. Стигнаха края на гората и различиха очертанията на залива долу.
— Ето го „Минотавър“ — тихо се обади Том. — Не може да се сбърка. — За Хал посоченият силует си оставаше просто едно по-тъмно петно.
— Луната ще изгрее съвсем скоро — отвърна той и те се притаиха в очакване.
Най-накрая тя се показа безмълвна в сребърното си лъчисто одеяние и корабите в пристанището добиха твърди очертания. Съзряха голите реи на „Минотавър“ на фона на звездното небе. Хал видя, че в залива има още три европейски кораба, както бе казал и Уазари. Всичките пленени от Ал Ауф.
— Том, ти оставаш тук! — прошепна Хал.
— Татко… — опита се да протестира синът му.
— Без приказки! — отсече Хал. — Справи се със задачата си добре, но сега оставаш тук в безопасност, докато се върнем.
— Но, татко… — Том бе дълбоко уязвен.
Хал не му обърна внимание.
— Ако се случи нещо… ако се разделим един от друг, връщаш се на брега и викаш катера!
— А вие какво ще правите? — попита Том.
— Ние с Аболи ще хвърлим по един поглед на корабите долу. С нищо не можеш да ни помогнеш.
— Искам… — започна пак Том, но Хал го прекъсна:
— Стига! Ще ни чакаш тук! Хайде, Аболи!
Двамата се надигнаха безшумно и след миг изчезнаха, оставяйки Том самичък в края на гората. Той не се страхуваше — твърде много беше ядосан. Бяха го измамили, отнесли се бяха с него като с дете, след като толкова пъти доказа, че не е.
— Дал съм клетва — пенеше се той. — Не мога да си седя тук, ако има и най-малка възможност да помогна на Дори. — Трябваше да мобилизира всички сили, за да се опълчи срещу волята на баща си, съзнателно да престъпи категоричната му заповед. Изправи се неуверено. — Това е мой дълг! — започна да се окуражава сам. Не тръгна по стъпките на баща си и Аболи, а заобиколи покрай пясъчната ивица на брега. Баща му бе показал картата на острова, както и скицата на стария форт, направени от дядо му преди петдесет години, така че разполагаше с ясна представа къде се намира и накъде е тръгнал.