Мусон
Шрифт:
Изправи се на пръсти на кърмата и впери поглед напред. Проследи бялата грива на прибоя, накъдрена по безбройните озъбени остриета на скалата, за да види тъмното спокойствие в северния й край, където беше устието на канала.
— Пускай лота 68 ! — прошепна той и веднага чу цопването на оловната тежест, запратена пред носа на лодката.
След миг дочу шепота на лотсмена:
— Няма дъно с тоя лот.
Все още бяха далеч от плиткото. Откъм носа се донесе приглушен вик на изненада и Хал погледна напред. По канала право към тях се носеше голяма
68
Лот — конусовидна тежест прикрепена към въже с възли през определено разстояние, използвана за измерване на дълбочини при плаване.
Хал се видя изправен пред изкушение. Беше голям кораб и положително натъпкан с ценни товари, закупени от Ал Ауф. Екипажът й не подозираше нищо и представляваше лесна плячка. Няколко минути бяха нужни, за да се вземе на абордаж и да се изколи екипажа. Петима от хората му можеха като нищо да я откарат до мястото, където чака „Серафим“.
Колебаеше се. Пипнеха ли я без премеждия, кесията на всеки от борда на „Серафим“ щеше да натежи, но ако се натъкнеха на съпротива, шумът от битката щеше да разбуди всички корсари на острова.
„Нападам или я пускам?“ Хал разполагаше само с няколко секунди за отговор на дилемата. Хвърли поглед покрай джонката към средата на залива, където гордо виреше към звездите голите си мачти „Минотавър“. После върна поглед към приближаващата джонка. Ще я пусне. Взел съдбоносното решение, той нареди със силен шепот:
— На вода!
Гребците прекъснаха своя ритъм и задържаха лопатите плитко във водата, като убиха инерцията на катера, докато той легна кротък и безмълвен в тъмните води. Лодките отзад последваха примера му.
Голямата джонка вземаше последния завой на канала. Несмущавана от никого, тя се плъзна покрай катера. Наблюдателят й ги съзря от палубата и поздрави на арабски.
— Кои сте вие?
— Рибарски лодки с нощния улов — отвърна Хал с приглушен глас, за да не бъде чут от брега. — А вие кои сте?
— Корабът на принц Абд Мухамад ал Малик.
— Вървете с Бога! — викна след джонката Хал и тя изчезна в необятната пустош на океана. — Греби! — нареди Хал и видя как веслата възстановяват ритъма си: напред и долу, загребване и изваждане, напред и долу, а от лопатите капе вода. Насочи носа на катера право към мястото, откъдето бе излязла голямата джонка.
— Мярка десет. — Лотът бе намерил дъно. Картата на сър Френсис още един път се оказа точна, което бе доказала и миналата през мястото джонка. Навлязоха в устието. Изведнъж водата и от двете им страни бе ограничена.
— Мярка пет. — Навлизаха в канала.
— Пуснете буй номер едно! — заповяда Хал. Лотсменът в носа прехвърли буя през борда, котвеното му въженце просъска и като се обърна назад, Хал видя боядисаното в бяло буренце да подскача в килватера им. То ще му служи за ориентир, когато извежда от канала пленения „Минотавър“. Обърна се и присви очи към стените на крепостта, бялнали се в лунната светлина. — Сега! — каза той през зъби и направи първия завой. Останалите лодки го последваха.
— Мярка четири.
— Много близо до външния риф. — Хал завъртя леко руля, за да държи средата на канала.
Изведнъж в гласа на лотсмена се появи сдържана тревога:
— Мярка две!
Едновременно с това предупреждение Хал долови очертанията на рифа, тъмни и заплашителни, като притихнал звяр точно отпред. Рязко натисна руля и заобиколи смъртоносното препятствие на косъм.
— Мярка седем! — съобщи лотсменът с облекчение. Преминали бяха кораловите челюсти и сега пореха гладките води на залива, в който лежаха нищо неподозиращите кораби на врага.
— Пусни буй номер две! — прошепна Хал и той застана по средата на протока, за да бележи пътя им за отстъпление. Погледна назад. Лодките се пръсваха ветрилообразно.
Пред всяка бе поставил определена задача. Хал щеше да завладее „Минотавър“. Вторият катер под командата на Големия Дениъл отиваше към холандския кораб, а двете лодки щяха да подпалят всичко останало в пристанището. Хал насочи катера към големия кораб на Източноиндийската компания, легнал в най-дълбоката част на залива, точно срещу форта. Дай да видим сега, как си върши работата вахтеният, помисли Хал в очакване да чуе сигнал за тревога. Но „Минотавър“ си оставаше висок, тъмен и безмълвен, докато те застанаха под кърмата и хвърлиха кука към вантите му.
Аболи се изкатери пръв. С двуглава брадва в ръка той стъпи на палубата — босите му крака го носеха почти без шум — и затича напред, докато зад гърба му се изсипваше целият екипаж на катера. Към средата на палубата един пазач се надигна с мъка от мястото, където кротко бе спал. Явно още неразбуден напълно, той се олюляваше на краката си.
— Кой си ти? — попита, с изтънял от тревога глас, пазачът. — Не те познавам! — Грабна подпряния до него мускет.
— Почивай в мир! — пожела му Аболи и брадвата разцепи въздуха с диво свистене. Намери пазача в основата на врата и го преряза цял. Главата клюмна напред и се търкулна през гърдите, докато тялото се поколеба преди да рухне на палубата. Въздухът напусна дробовете с шумно гъргорене и от прерязаната трахея шурна кървав пенест фонтан.
Аболи прекрачи трупа и с десетина дълги крачки стигна до здраво опънатото котвено въже, прокарано през клюза. Огледа се и съзря Хал вече на руля. Останалата част от екипажа на „Минотавър“ беше изклана без особен шум и облечените в роби трупове заемаха разнообразни пози по палубата. Като погледна нагоре, той видя, че повечето моряци от „Серафим“ пъплеха по вантите или вече бяха на реите. Двата кораба бяха правени в една и съща корабостроителница и такелажът им беше почти идентичен. В движенията на хората не се забелязваше колебание или объркване.
Когато главното платно се разгъна като пеперуда от пашкул, Аболи вдигна с две ръце брадвата високо над главата си и я стовари с все сила. Острието се заби дълбоко в палубата, а срязаното котвено въже издаде звук на скъсана дебела струна.
„Минотавър“ се олюля под напора на нощния бриз, докато натискът от издутите платна и принудата на руля, го накараха да потръпне. Хал завъртя колелото към щирборда и корабът се подчини на вятъра нежно като любовница.
Едва тогава Хал успя да се огледа за останалите лодки. На палубата на холандския кораб се водеше сражение. Чуваха се стоманените удари на саби в ятаган, донесе се немощен вик на пронизан в сърцето човек. Платната се опънаха и големият кораб също пое към изхода от залива.