Музей на страха

Чайлд Линкълн

— Как разбрахте това?

— Благодарение на един добър мой приятел, който работи в Нюйоркската обществена библиотека. Тунелът, който вие изследвахте, е бил всъщност въглищният тунел, чрез който се е обслужвал първия парен котел на сградата. Тя е била триетажна, построена в популярния през 50-те години на XIX век неоготически стил. На първия етаж е бил музеят и нещо, наричано „циклорама“, на втория етаж е бил кабинетът на Шотъм, а третият се отдавал под наем. Музеят е жънел доста успехи, въпреки че в този район

на „Петте кьошета“ са се намирали най-ужасните бордеи на Манхатън. Сградата изгоряла през 1881 година. Шотъм загинал по време на пожара. Полицията подозирала палеж, но не били открити заподозрени. Мястото останало празно до 1897 година, когато били построени тези жилищни сгради.

— А какво е имало на мястото преди „музея“ на Шотъм?

— Малка свинеферма.

— Значи тези хора трябва да са били убити, докато сградата е била „Музеят на Шотъм“?

— Точно така.

— Мислите ли, че извършител е бил Шотъм?

— Невъзможно е да се каже засега. Повечето от онези стъклени парченца, които намерих в тунела, са предимно от счупени епруветки и дестилационна апаратура. Върху тях намерих следи от най-различни химикали, които още не съм анализирал. Трябва да узнаем много повече за Дж. К. Шотъм и за неговия „музей с чудатости“. Питам се дали бихте била така добра да ме придружите?

Той услужливо отвори вратата на кабинета й и Нора машинално го последва в коридора. Той продължи да върви, стигнаха до асансьора и се изкачиха на петия етаж. Когато вратите на асансьора се отвориха с изсъскване, Нора изведнъж дойде на себе си.

— Чакайте малко. Къде всъщност отиваме? Имам работа!

— Както вече казах, нуждая се от помощта ви.

Бодна я чувството на раздразнение. Пендъргаст говореше толкова самоуверено, сякаш времето й вече му принадлежеше.

— Съжалявам, но аз съм археоложка, а не детектив.

Той повдигна вежди.

— Има ли разлика?

— Какво ви кара да мислите, че ще се заинтересувам?

— Вече се заинтересувахте.

Нора се вбеси на дързостта му, макар че беше напълно прав.

— И какви по-точно обяснения ще дам на шефовете в музея?

— Именно това, доктор Кели, е целта на посещението ни.

Той посочи една дъбова врата в дъното на коридора, върху която бе закована лъскава месингова табелка с името на обитателя; й.

— О, не! — изстена Нора. — Не.

Намериха Роджър Бризбейн удобно настанен на стола си в стил „Баухаус“, с безупречна риза от „Търнбул & Асър“ с навити маншети — стопроцентов адвокат. Толкова високо ценените от него скъпоценни камъни си лежаха в стъклената — кутия и внасяха единствената топлинка в студения, безупречен кабинет. Той кимна към двата стола срещу писалището си. Не изглеждаше да е в добро настроение.

— Специален агент Пендъргаст — рече Бризбейн и вдигна глава от дневника на срещите си, без изобщо да

забелязва Нора. — Защо това име ми звучи познато?

— Работил съм в музея и преди — отвърна Пендъргаст с най-сладурския си акцент.

— За кого работихте?

— Не ме разбрахте. Казах, че съм работил във музея, а не за музея.

Бризбейн махна с ръка.

— Няма значение. Господин Пендъргаст, обичам да прекарвам предобедите си у дома. Не мога да разбера що за спешен случай изисква присъствието ми в кабинета в този час.

— Престъпниците никога не спят, господин Бризбейн.

На Нора й стори, че долови в тона на Пендъргаст нотка сарказъм.

Погледът на Бризбейн се спря върху Нора, после отново се отклони.

— Доктор Кели има свои отговорности тук. Мисля, че обясних ясно това по телефона. Обикновено музеят с радост помага на ФБР, но просто не виждам как можем да ви бъдем полезни в този конкретен случай.

Пендъргаст не отговори, погледът му се спря върху скъпоценните камъни.

— Не знаех, че сапфирът „Могул стар“ е изваден от публичната експозиция. Това наистина е „Могул стар“, нали?

Бризбейн се размърда на стола си.

— Сменяме периодично експонатите, за да могат посетителите да видят нещата, които държим в хранилищата.

— А вие държите — м-м-м — излишнитепредмети тук…

— Господин Пендъргаст, както казах, не виждам как можем да ви помогнем.

— Това е било уникално престъпление. Вие разполагате с уникални ресурси. Аз трябва да се възползвам от тези ресурси.

— Споменатото престъпление в музея ли е извършено?

— Не.

— На територията на музейна собственост?

Пендъргаст поклати глава.

— Боя се, че в такъв случай отговорът е отрицателен.

— Това последната ви дума по въпроса ли е?

— Абсолютно. Не искам музеят да се забърква по никакъв начин с работата на полицията. Намесата ни в разследвания, съдебни процеси, мръсотии е сигурен начин да вкараме музея в нежелани спорове. Мисля, че това ви е добре известно, господин Пендъргаст.

Пендъргаст извади лист хартия от джоба на жилетката си и го постави пред Пендъргаст.

— Какво е това? — попита Бризбейн, без да го поглежда.

— Договорът на музея с град Ню Йорк.

— И какво общо има той с всичко това?

— В него е записано, че една от отговорностите на музейните служители е да вършат доброволна обществена дейност за град Ню Йорк.

— Ние правим това всеки ден като управляваме музея.

— Да, тъкмо там е проблемът. До неотдавна отделът по антропология на музея редовно помагаше на полицията в съдебномедицинските проблеми. Всъщност това беше част от задълженията им. Спомняте си, разбира се, отвратителното „убийство в кофата за боклук“ от 7 ноември 1939 година?