Музей на страха
Шрифт:
О’Шонеси взе подаденото му досие.
— В униформа ли да бъда, сър?
— Точно в това е номерът, по дяволите! Едно униформено ченге, залепнало като пиявица за него, определено ще наруши маниера му на работа. Схващаш ли ме?
— Да, сър.
Капитанът се облегна и го изгледа скептично.
— Мислиш ли, че ще справиш, Патрик?
О’Шонеси се изправи.
— Аха.
— Защото напоследък забелязвам твоето отношение — рече Къстър и почеса с пръст носа си. — Един приятелски съвет. Запази го за агент Пендъргаст. Последното нещо, от което ти, и най-вече ти, имаш нужда, е собственото отношение.
— Никакво отношение,
О’Шонеси се обърна и излезе, но докато го правеше чу как Къстър прошепна на Нойс: „Голям умник!“
Трета глава
— Чудесен ден за посещение в музея — рече Пендъргаст, вдигнал глава към свъсеното небе.
Патрик Мърфи О’Шонеси се запита дали това не беше някаква шега. Стоеше на стълбището на участъка на улица „Елизабет“ и зяпаше в нищото. Всичко това беше една голяма шега. Агентът от ФБР приличаше повече на собственик на погребално бюро отколкото на ченге, с черен костюм и бяло-руса коса и с акцент, сякаш взет от кинаджийско клише. Питаше се как подобен тип е успял да се промъкне в Куонтико 4 .
4
Куонтико — академията за обучение на кадри за ФБР. Б.пр.
— Градският музей на изкуствата е културна парадигма, сержант. Един от най-големите художествени музеи в света. Но вие, разбира се, знаете това. Тръгваме ли?
О’Шонеси сви рамене. Музеи-немузеи, той трябваше да бъде с този тип. Каква шантава задача.
Когато се спуснаха по стъпалата, към тях се плъзна дълга сива кола. Дотогава бе стояла с работещ двигател на ъгъла. В първия миг О’Шонеси не можеше да повярва на очите си. Ролс. Пендъргаст отвори вратичката.
— Конфискувана от наркодилърите ли? — попита О’Шонеси.
— Не, личен автомобил.
Нищо чудно. Нови Орлеан. Там, на юг, всички „вземат“. Сега вече този тип му стана ясен. Навярно беше тук по някакъв бизнес, свързан с наркотици. Може би Къстър искаше своя пай. Ето защо избра тъкмо него от всички полицаи да залепне за задника на този тип. С всяка изминала минута нещата изглеждаха все по-зле.
Пендъргаст продължаваше да държи вратичката отворена.
— След вас.
О’Шонеси се вмъкна отзад и веднага потъна в млечнобялата кожа.
Пендъргаст влезе след него.
— Към Градския музей — нареди той на шофьора.
Докато ролсът потегляше, О’Шонеси зърна застаналия на стълбището капитан Къстър, който дълго гледа подире им. Едва се сдържа да не му покаже среден пръст.
Обърна се и погледна през прозорчето. От другата страна цареше мълчание.
Най-накрая прозвуча тих глас:
— Казвам се Пендъргаст.
— Хм.
О’Шонеси продължи да гледа през прозорчето. Остави да мине минута, след което попита:
— Какво има в музея? Някакви умрели мумии?
— Още не съм срещал жива мумия, сержант. Но във всеки случай няма да ходим в египетския отдел.
Умник. Запита се колко ли още подобни задачи щяха да му стоварят на главата. Само защото преди пет години бе допуснал една грешка, всички вече го смятаха за най-подходящия за „похарчване“
— Е, и каква е играта? — попита О’Шонеси.
Край, никаква наивност повече: ще си отваря очите на четири и ще мисли с главата си. Не искаше да го перне някой заблуден куршум, тъкмо когато се е зазяпал.
— Сержант?
— Какво?
— Няма никаква игра.
— Разбира се, че няма — изсумтя леко О’Шонеси. Никога няма.
Усети, че агентът от ФБР го гледа внимателно. Самият той продължи да зяпа навън.
— Виждам, че сте въведен в заблуждение, сержант — долетя до него провлеченият акцент. — И трябва веднага да коригираме това. Виждате ли, мога да разбера защо сте стигнали до това заключение. Преди пет години сте били заснети как вземате двеста долара от проститутка, за да я освободите. Мисля, че го наричат „изтръскване“. Дотук вярно ли е?
О’Шонеси усети как изведнъж изтръпва, а после го обля гневна вълна. Ето го всичко това отново. Не каза нищо. А и какво можеше да каже? Щеше да е по-добре да го бяха изхвърлили.
— Лентата е била изпратена до отдела за вътрешно разследване. Те ви посетили. Но е имало различни версии за случилото се, нищо не било доказано. За нещастие бедата вече е станала и оттогава насам вие сте свидетел как кариерата ви е… — как да се изразя, — в състояние на покой.
О’Шонеси продължи да гледа през прозорчето връхлитащите насреща им сгради. В покой. Искаш да кажеш, наникъде.
— И оттогава не са ви възлагали друга, освен съмнителни задачи и мъгляви поръчки. За каквато несъмнено смятате и тази.
О’Шонеси заговори на прозореца с преднамерено уморен тон:
— Пендъргаст, не знам каква ви е играта, но не е необходимо да слушам всичко това. Наистина не е необходимо.
— Аз видях записа — рече Пендъргаст.
— Чудесно.
— Чух, например, как проститутката ви моли да я пуснете, защото инак сутеньорът й щял да я скъса от бой. После чух как настоява да вземете двестате долара, защото ако не го направите, сутеньорът й ще сметне, че го е предала. Но ако вземете парите, той ще си помисли само, че ви е подкупила да я пуснете и да я пощадите. Прав ли съм? И така, вие взехте парите.
Досега О’Шонеси бе премислял всичко това хиляди пъти. И какво от това? Не трябваше да взема парите. Не ги даде и за благотворителни цели. Сутеньорите всеки ден пребиват проститутки. Не биваше да допусне онази да се намеси в съдбата му.
— Затова сега сте циник, уморен сте и сте осъзнали, че цялата идея „защитавам и служа“ е фарс, особено пък на улицата, където, както изглежда, няма добро и зло, не си струва да защитаваш, нито пък да служиш някому.
Последва мълчание.
— Свършихме ли с анализа на литературния герой? — попита О’Шонеси.