Музей на страха
Шрифт:
— Доста хитро — каза Пендъргаст и извади от чекмеджето голям плик, избелял, изпъстрен с кафеникави петна. Обърна го замислен веднъж-дваж. След това прокара пръст под капака, отвори го и извади няколко листа жълтеникава хартия. Разгърна ги внимателно, и прокара длан по най-горния лист.
След това зачете.
Пета глава
ДО МОЯ КОЛЕГА ТИНБЪРИ МАКФАДЪН
12 юли 1881 година
Почитаеми колега,
Пиша ви тези редове с искрената надежда никога да не ви се налага да ги прочетете; че ще мога да ги скъсам и да ги хвърля в кофата с въглищата — тези мисли, плод на преуморен мозък и трескаво въображение. И все пак, дълбоко в душата си знам, че най-лошите ми опасения се оказаха верни. Всичко, което разкрих, сочи към този неоспорим факт. Винаги съм се стремил да мисля най-доброто за ближния си — в крайна сметка не сме ли създадени всички от една и съща глина?
Древните са вярвали, че животът се е появил спонтанно в богатата тиня на Нил; и кой съм аз да поставям под въпрос символизма, ако не и научния факт, на тази вяра? И все пак имаше Събития, Макфадън; ужасяващи събития, които не са подвластни на невинни обяснения.
Доста е възможно подробностите, които ще изложа, да ви накарат да се усъмните в моето здравомислие. Преди да продължа нека ви уверя, че съм изцяло с ума си. Предлагам този документ като доказателство както за ужасяващата си теорема, така и за действията, които предприех в нейна защита.
И преди говорех за нарастващите ми съмнения за тази работа с Ленг. Знаете, разбира се, причините, поради които му позволих да заеме стаите на третия етаж на музея. Разговорите в Академията доказваха задълбочените му научни и медицински познания. В таксономията и химията малцина могат да се мерят с него, ако изобщо някой може да го стори. Мисълта, че под моя покрив ще се провеждат просветени и може би стигащи много далеч експерименти, беше много ласкателна. А и от практична гледна точка допълнителните средства от наема бяха добре дошли.
Отпървом моето доверие в този човек изглеждаше напълно оправдано. Уредническата му работа в музея се оказа великолепна Въпреки че режимът му беше крайно непостоянен, той бе винаги любезен, макар и малко резервиран. Плащаше си наема редовно, дори ми предложи медицинските си съвети, когато ме нападнаха пристъпи на грип
Трудно е да определя точно кога се появиха първите проблясъци на подозренията. Може би се започна с това, че според мен, делата му се обвиваха с все по-голяма тайнственост. Макар да бе обещал предварително, че ще споделя официалните резултати от експериментите си, ако изключим първоначалния съвместен оглед, когато подписвахме договора за наем, никога повече не бях допуснат до покоите му. С годините, собствените му изследвания все повече го поглъщаха, поради което бях принуден сам да поема по-голямата част от уредническите задължения в музея.
Винаги съм смятал, че Ленг е доста чувствителен към собствената си работа. Вие несъмнено ще си спомните ранните и доста ексцентрични тези за телесните течности, които той изложи в Академията. Те не бяха добре приети някои членове дори проявиха лошото възпитание да се разкикотят веднъж-дваж по време на лекцията — и оттогава Ленг никога повече не се върна към темата. Следващите му лекции бяха до една примери за традиционна ерудиция. Затова отпървом аз отдавах колебанията му да обсъжда личната си работа със същото това негово вродено благоразумие. Но с течение на времето започнах да разбирам, че онова, което смятах за професионална свенливост, всъщност е било активно укриване.
Една пролетна вечер тази година ми се случи да остана до много късно в музея, приключвах работата си по натрупалите се документи и подготвях място за излагане на последния си придобит експонат — детето с два мозъка, за което бяхме говорили с вас. Тази моя задача погълна повече време, отколкото уморителната писмена работа, затова доста се учудих, когато чух градският часовник да удря полунощ.
Малко след това, докато слушах как заглъхва ехото от камбанния звън, долових някакъв друг звук. Идваше отгоре: някакво тежко тътрене, сякаш някой носеше много тежък товар. Не мога да ви кажа точно защо, Макфадън, но този шум предизвика тръпки на ужас, които пробягаха по тялото ми. Заслушах се по-внимателно. Шумът бавно стихна, след това се чуха стъпки към по-отдалечена стая.
Нямаше, разбира се какво да сторя. На сутринта, когато си спомних случилото се, реших, че виновни за всичко това несъмнено бяха собствените ми опънати нерви. Нямаше причина да повдигам въпроса пред Ленг, освен ако не се появяха някакви по-зловещи съмнения, които да се свържат със стъпките — което ми се виждаше почти невъзможно. Отдадох тревогата си на раздразнителното си по онова време съзнание. Бях успял да създам доста сензационна „сцена“ за излагане на детето с двата мозъка и това, плюс късния час, бе събудило по-болезнените страни на въображението. Реших да оставя всичко това зад гърба си.
Случи се така, че няколко седмици по-късно — на пети юли миналата седмица, ако трябва да бъда точен — имаше друго събитие, което по-сериозно привлече вниманието ми. Обстоятелствата бяха сходни: останах до късно в музея, подготвях статията си за следващия брой на списанието на Академията. Както знаете, писането за учена публика като тази в Академията, ми се отдава трудно, затова си бях изработил някои рутинни процедури, които да улеснят донякъде този процес. Старото ми писалище от тиково дърво, фината пергаментова хартия, на която пиша и тези си бележки, тъмночервеното мастило, производство на мосю Дюпен от Париж, — това са малките тънкости, които правят съчинителството ми по-малко обременително. Тази вечер обаче вдъхновението идваше по-лесно от обичайното и към десет и половина вечерта сметнах за нужно да подостря няколко нови пера преди да продължа работата си. Напуснах за кратко писалището си, за да свърша това. Когато се върнах, забелязах за свое голямо удивление, че страницата, която пишех, бе покрита с няколко малки мастилени петънца.
Много съм придирчив към перата си и не можех никак да си обясня как е станало това. Чак когато взех попивателната, за да почистя петната, забелязах, че те се различават леко от мастилото ми — бяха малко по-светли. А когато ги попивах, видях, че са с по-гъста и по-лепкава консистенция от френското ми мастило.
Представете си ужаса ми, когато нова капка се приземи върху китката ми, докато вдигах попивателната от хартията.
Веднага погледнах към тавана над главата си. Що за дяволска работа беше това? Малко, но разширяващо се тъмночервено петно се процеждаше през дъските на пода на Ленговите покои.
Беше въпрос на секунди да изкача стълбите и да потропам на вратата му. Не мога да опиша точно последователността на мислите, които препускаха в главата ми — най-първата от тях обаче беше страхът, че докторът е станал жертва на някаква престъпна дейност. В квартала се носеха слухове за някакъв злокобен и безмилостен убиец, но човек не обръща много внимание на клюките на по-низшите класи, а, уви, смъртта е честа посетителка на „Петте кьошета“.
Междувременно Ленг отговори на отчаяните ми Викове, изглеждаше малко уплашен. Без да отваря вратата ми каза, че претърпял инцидент — порязал дълбоко ръката си по време на някакъв опит. Отклони предложението ми за помощ, каза че вече си бил направил нужната превръзка. Съжалявал за инцидента, но отказа да отвори. Накрая аз си тръгнах, изпаднал в смут и съмнения.
На сутринта Ленг се появи на прага ми. Никога дотогава не беше ме търсил в жилището ми и затова се изненадах да го видя. Забелязах, че едната му ръка бе превързана. Поканих го да влезе, но той отказа. След като се извини още веднъж, той си тръгна.
Гледах го с разтуптяно сърце как слезе на тротоара и се качи в един омнибус. Моля се да проявите разбиране, когато ди казвам, че това посещение на Ленг веднага след такива странни случки в музея имаше точно обратния ефект на замисления от него. Бях по-сигурен отвсякога, че каквото и да се бе случило, то нямаше да издържи на внимателната проверка на ярката дневна светлина.
Боя се, че тази вечер повече няма мога да пиша. Ще скрия това писмо в ковчежето от слонско стъпало, което след два дни ще ви бъде изпратено в музея ведно с други антики. Ако Господ пожелае, ще придобия сила на духа да се върна към него и да продължа писмото си утре сутринта.
13 юли 1881 година
Сега трябва да набера сили на волята й да продължа разказа си.
Като последица от посещението на Ленг, се озовах в лапите на ужасна вътрешна борба. Чувството на научен идеализъм, заедно с благоразумието, може би, настояваше да приема обяснението на човека като чиста монета. Но някакъв друг вътрешен глас ми нашепваше, че съм задължен като джентълмен и човек на честта да узная сам истината.
Най-сетне реших да разкрия същността на експериментите му. Ако се окажеха невинни, можех да бъда обвинен в прекалено любопитство и нищо повече.
Може би ще ме сметнете за жертва на немъжествени чувства. Мога само да кажа, че тези отвратителни тъмночервени капки сега вече изглеждаха като запечатани в съзнанието ми, досущ както върху китката ми и хартията. У Ленг имаше нещо — нещо в начина, по който ме гледаше, застанал пред прага на вратата ми, — което ме караше да се чувствам едва ли не като чужденец в собствения си дом. Зад тези негови равнодушни очи се криеше някаква студена умозрителност, от която кръвта ми се смразяваше. Не можех повече да понеса присъствието на този човек под покрива си, без да знам за целия обхват на работата му.
Поради някакъв личен и необясним за мен каприз Ленг напоследък бе предложил безплатно медицинските си услуги на няколко местни приюта. В резултат на това той неизменно отсъстваше от къщи през късния следобед. Миналия понеделник, 11 юли, го видях през прозорците на музея да излиза от къщата. Пресече булеварда, очевидно на път към „Парк роу“ и приютите.
Знаех, че това не е случайност: съдбата ми предлагаше тази възможност.
С известен трепет се изкачих на третия етаж Ленг бе сменил ключалката на вратата си, но аз си бях запазил шперц, с който вдигнах резето. Вратата се отвори пред мен и аз пристъпих вътре.
Ленг бе обзавел антрето като приемен салон. Бях поразен от избора му на обзавеждане: по стените висяха безвкусни гравюри, върху масичките бяха пръснати в безпорядък вестници от жълтата преса и други ужасии. Ленг винаги ми бе правил впечатление на елегантен и изтънчен човек; тази стая обаче издаваше вкусовете на некултурен младеж. Това бе стая, която би се сторила привлекателна на някой скитник или на момиче с ниско възпитание. Всичко бе покрито с прах, сякаш Ленг напоследък не бе прекарвал много време в този салон.
Пред вратата, водеща към задните стаи, бе спусната тежка брокатова завеса. Отместих я с крайчеца на бастуна си. Мислех си, че съм подготвен за почти всичко, но онова, което открих, може би бях очаквал най-малко.
Стаите бяха почти празни. Имаше поне половин дузина големи маси тук и там, чиито нащърбени плотове безмълвно свидетелстваха за часове експериментална работа. Липсваше обаче каквато и да е мебелировка. Във въздуха се носеше силна миризма на амоняк, която едва не ме задуши. В едно чекмедже намерих няколко тъпи скалпела. Всички останали чекмеджета, които проверих, бяха празни, ако не се броят прахоляка и паяците.
След старателно проучване установих мястото на пода, през чиито дъски се бе просмукала кръвта няколко дни преди това. Изглеждаше изчистено с киселина, съдейки по миризмата — aqua regia(„царска вода“). Тогава огледах стените и забелязах други петна, някои — големи, други — малки, но всичките със следи от скорошно почистване.
Трябва да си призная, че в този момент се чувствах доста глупаво. Нямаше нищо, което да предизвика тревога; нищо, което да предизвика и най-малкото подозрение дори у най-проницателния полицай. И въпреки това чувството на страх отказваше да ме напусне изцяло. В онзи странно обзаведен салон, в миризмата на химикали, в педантично почистените стени и под имаше нещо, което ме безпокоеше. Защо бяха тези скрити задни стаи така почистени, а салонът бе потънал в прах?
В този миг си спомних за сутерена. Преди години Ленг бе попитал небрежно дали би могъл да използва стария въглищен тунел в сутерена да складира излишното му лабораторно оборудване. От няколко години, след монтирането на нов котел, тунелът не се използваше и аз не се нуждаех от него. Дадох му ключа и веднага забравих за това.
Трудно Мога да опиша обзелите ме чувства, докато се спусках по стълбите към сутерена. В един миг се спрях и се запитах дали не би трябвало да повикам някого да ме придружи. Но отново надделя трезвият разум. Нямаше никакъв признак за престъпна дейност. Не, можех единствено да продължа сам.
Ленг бе поставил катинар на вратата към въглищната изба Като го видях, изпитах веднага чувство на облекчение. Бях направил всичко, което бе по силите ми; не ми оставаше нищо друго, освен да поема нагоре по стълбите. Дори се обърнах и изкачих първото стъпало. Но същият този импулс, който ме бе докарал дотук, не искаше да ме напусне, докато не довърша цялата тази долна работа.
Понечих да ритна вратата. Но се поколебах. Хрумна ми, че ако съумеех да срежа катинара с ножица за желязо, Ленг щеше да си помисли това за дело на промъкнал се крадец.
Беше въпрос на пет минути да взема необходимите инструменти и да срежа скобите на катинара Пуснах го на пода, след това отворих широко вратата, за да може следобедната светлина да нахлуе свободно по стълбището зад гърба ми.
Веднага щом влязох, ме облада далеч по-различно чувство от онова, което ме владееше, докато бях на третия етаж. Онази работа, която Ленг бе прекратил в покоите си, очевидно беше в ход тук.
И пак усетих първо миризмата. Както и преди имаше миризма на киселинни съединения, премесени може би с формалдехид или етер. Но тези миризми бяха потиснати от нещо далеч по-силно. Това бе мирисът, който долавях, докато минавах
Нахлуващата от стълбището светлина направи безпредметно паленето на газовите лампа Тук също имаше множество маси — но тези маси, бяха отрупани с най-различни медицински инструменти, хирургически набори, мензури и реторта На една от масите имаше може би три комплекта малки стъкленици със светлокехлибарена течност, грижливо номерирани и етикетирани. Шкафовете покрай стените бяха пълни с най-различни химикали. Подът бе поръсен с дървени стърготини. На места те бяха влажни; като ги разрових с носа на обувката си, открих, че са хвърлени, за да попият голямо количество кръв.
Сега вече знаех, че опасенията ми не са изцяло лишени от смисъл. И все пак си казвах, че и тук нямаше нищо тревожно: в крайна сметка дисекциите са крайъгълен камък на науката.
На най-близката до мен маса имаше дебел сноп внимателно изписани записки, сбрани в кожена папка. Бяха изписани с характерния почерк на Ленг. Разгърнах ги с облекчение. Най-сетне щях да узная към какво се стремеше Ленг в работата си. От тези страници със сигурност щеше да изскочи някаква благородна научна цел, която да изобличи в лъжа моите собствени страхове.
Но папката не направи нищо подобно.
Знаете, стари ми приятелю, че съм човек на науката. Никога не съм бил богобоязлив. Но този ден се побоях от Бог — или по-скоро от неговия гняв — за това, че такива сатанински дела — дела, достойни за самия Молох — са били извършвани под моя покрив.
В дневника на Ленг всичко бе записано със сатанински подробности без трепване на ръката Това беше може би най-ясният, най-методичният комплект от научни бележки, на които някога съм имал нещастието да се натъкна Не е възможно да хвърля някакъв обясняващ външен блясък върху експериментите му; всъщност мога единствено да го изрека единствено колкото мога по-откровено и сбито.
През последните осем години Ленг е работил по усъвършенстването на метод за удължаване на човешкия живот. На своя собствен живот, както сочеха бележките в дневника му. Но — в името на Бога, Тинбъри — той бе използвал като материал други човешки същества. Както изглежда, жертвите му са били предимно млади, но преминали юношеството си хора. Отново и отново в дневника му се споменаваше за дисекции на човешки черепи и гръбначни стълбове, като последните изглежда бяха привлекли извратеното му внимание. Последните записки в дневника се занимаха предимно с cauda equina — нервният възел в основата на гръбнака.
Четох десет, двайсет минути, смръзнал се от удивление и ужас. След това хвърлих отвратителния документ на масата и се отдръпнах. Може би в този миг наистина бях донякъде обезумял; защото все още се опитвах да открия някаква логика във всичко това. Рекох си, че открадването на трупове на наскоро починали от гробищата е злополучна, но необходима практика в медицинските среди в наши дни. Критичен си остава недостигът на трупове за изследвания и няма начин да се преодолее тази нужда по друг начин, освен да се прибягва до ограбване на гробовете. Казвах си, че и най-уважаваните хирурзи са принудени да слязат до тази практика. И макар че опитите на Ленг да удължи човешкия живот очевидно прекрачваха дори тази граница, все пак още беше възможно той неумишлено да е постигнал други пробиви, които да имат положителен ефект…
Струва ми се, че точно в този момент долових шума.
Вляво от мен имаше маса, на която дотогава не бях обърнал внимание. Върху нея бе метната голяма мушама, която покриваше нещо едро и обемисто. Докато го гледах, долових отново слабите звуци, идващи изпод мушамата — звуците на някакво животно, лишено от език, небце и гласни струни.
Не мога да обясня откъде намерих сили да приближа, освен от обладалата ме нужда да узная всичко. Пристъпих и, преди да съм изгубил решителност, хванах мушамата и я отметнах.
Гледката, която се разкри пред мен на оскъдната светлина, ще ме преследва до края на дните ми. Той лежеше по корем. Там, където е била някога основата на гръбнака, зееше дупка.
Звукът, който бях чул, беше, както ми се стори, от изпусканите при разлагането газове.
Можете да си помислите, че не съм бил в състояние в този момент да изпитам нов шок. Но аз все пак забелязах с нарастващо чувство за нереалност, че и трупът, и раната изглеждаха пресни.
Поколебах се — може би пет, десет секунди. След това приближих, а съзнанието ми бе обладано от една, единствена мисъл. Възможно ли беше точно този труп да бе кървил толкова обилно на пода на Ленг? Как иначе да си обясним прясната рана? Възможно ли беше — дори мислимо ли бе — Ленг да е използвал два трупа в продължение на една, единствена седмица?
Бях стигнал докрай — трябваше да узная всичко. Наведох се напред, за да обърна трупа и да го огледам.
Кожата беше еластична, плътта — топла във влажния летен въздух в сутерена. Когато обърнах трупа, се разкри лицето му. С неописуем ужас забелязах напоения с кръв парцал, който беше завързан около устата му. Отдръпнах ръце; трупът се претърколи с лице нагоре върху масата.
Отстъпих назад, зави ми се свят. В първоначалния си шок не успях веднага да осъзная ужасната важност на онзи напоен с кръв парцал. Мисля, че ако го бях сторил, щях да се обърна и да избягам и по този начин щях да си спестя последния ужас.
Защото тъкмо тогава, Макфадън, очите над парцала потрепериха и се отвориха. Някога са били човешки, но болката и ужасът бяха прогонили от изражението им всичко човешко.
И докато си стоях, парализиран от страх, се чу нов, тих стон.
Сега вече знаех, че това не се дължеше на газ, изпускан от трупа. И че това не беше дело на човек, имащ вземане-даване с търговци на трупове, с трупове, откраднати от гробищата. Горкото създание върху масата беше още живо. Ленг бе практикувал отвратителната си работа върху още живи хора.
Докато го гледах, ужасяващото, будещо жалост създание върху масата изстена още веднъж, след което издъхна Намерих някак си присъствие на духа да обърна — трупа така, както го бях намерил, да го покрия с мушамата, да затворя вратата и да се изкача от онази костница към света на живите…
Оттогава почти не напускам покоите си в музея. Опитвах се да намеря смелост, за да свърша онова, което според зова на сърцето се налага да сторя. Вие трябва да разберете, драги колега, че не може да има грешка, нито друго обяснение за онова, което намерих в сутерена. Дневникът на Ленг бе твърде изчерпателен, твърде дяволски подробен, за да може да става дума за някакво неразбирателство. Като допълнително доказателство възстанових върху приложения към писмото лист някои от научните наблюдения и процедури, които този ужасяващ човек е записал в дневника си. Ще отида в полицията, само дето мисля, че бих могъл да…
Но я почакай! Чувам стъпките му по стълбището и сега. Ще се наложи да прибера това писмо в тайника и да приключа утре.
Господ да ми дава сили за онова, което трябва да сторя!
Шеста шава
Роджър Бризбейн се изтегна в креслото в кабинета си и погледът му се плъзна по стъклената плоскост на писалището пред него. Беше дълга и приятна разходка — Бризбейн обичаше реда, чистотата и простота, а писалището светеше с огледалното си съвършенство. Най-сетне очите му се спря ха върху ковчежето със скъпоценните камъни. По това време на деня го пронизваше слънчев лъч и превръщаше обитателите му в блещукащи сфери и овали от преплитащи се цветове и светлини. Човек би могъл да нарече смарагда „зелен“, а сапфирът — „син“, но думите не можеха да предадат истинските цветове. В никой човешки език не съществуват подходящи думи за такива цветове.
Скъпоценни камъни. Те бяха вечни, толкова твърди, студени и чисти, тъй неподвластни на тленността. Винаги красиви, винаги съвършени, винаги тъй свежи, както и в деня на раждането си в невъобразимата топлина и налягане. Толкова различни от човешките същества с тяхната непрозрачна гуменоподобна плът, с тяхното „благоуханно“ спускане от раждането към смъртта — история на слюнка, сперма и сълзи. Трябваше да стане специалист по скъпоценните камъни. Правната кариера, която баща му беше му избрал, не беше нищо друго освен отвратителна проява на човешкия провал. А работата му в музея го срещаше всеки божи ден с този ярко осветен провал.
Обърна се и се наведе с въздишка над компютърната разпечатка. Сега вече беше ясно, че музеят не биваше да взема кредит от сто милиона долара за изграждането на новия си планетариум. Необходими бяха още съкращения. Щеше да се наложи да се режат глави. Е, това поне не беше трудно постижимо. Музеят бе пълен с безполезни, облечени в туид скъпо платени уредници и чиновници, които винаги се оплакваха от бюджетните съкращения, никога не отговаряха по телефона, все бяха в някаква командировка да харчат парите на музея или да пишат книги, които никой изобщо не четеше. Удобни службици, синекурни, невъзможно бе човек да ги уволни, освен ако не се появят изключителни обстоятелства.
Той пусна разпечатката през стоящия наблизо апарат за унищожаване на документи, след това отвори едно чекмедже и извади няколко пакета вътрешноведомствена кореспонденция. Пощата на десетина подходящи за уволнение кандидати, прехваната, благодарение на човек в пощенския отдел, който бе заловен да организира залагания за Суперкупата в работно време. С малко късмет би открил в пощата множество изключителни обстоятелства. Беше по-лесно и по-удобно за оправдаване, отколкото да следи електронната поща.
Бризбейн разгледа съдържанието на пакетите, но нищо не привлече интереса му. Изведнъж се сепна от едно писмо. Ето един такъв случай — онзи тип Пък. По цял ден седеше в архивари какво правеше? Нищо, освен да създава неприятности.
Развърза пакетчето и прегледа пликовете. Отпред и отзад имаше по десетина разчертани реда за вписване на адреси. Пликовете имаха малки, червени, залепващи лентички, които можеха да се използват до разпадането им — необходимо беше само да се добави новият адрес на следващия празен ред. И ето че на предпоследния ред се мъдреше името на Пък. А до него бе името на Нора.
Бризбейн стисна по-здраво плика. Какво бе казал онзи високомерен агент от ФБР, Пендъргаст? По-голямата част от работата ще бъде архиварска по характер.
Отвори плика и извади единственото листче. От плика се вдигна облаче прах и Бризбейн бързо вдигна към носа си хартиена салфетка. Отдръпнал листчето на една ръка разстояние, той прочете:
Драга д-р Кели,
Намерих още една малка кутия с документи от „Музея на Шотъм“ която, кой знае как, е била поставена не на място. Не е толкова удивителна, колкото вече разкритото от вас, но е по своему интересна. Ще я оставя за вас в читалнята на Архива.
Лицето на Бризбейн се зачерви, после отново побледня. Оказа се така, както си и мислеше — тя все още работеше за онзи арогантен агент от ФБР и продължаваше да търси помощта на Пък. На това нещо трябваше да се сложи край, а Пък да си ходи. Само погледнете тази бележка, помисли си Бризбейн; напечатана ръчно на очевидно древна пишеща машина. Кръвта му кипна от такава некомпетентност. Музеят не беше социална програма за подпомагане на ексцентрици. Пък беше анахронична вкаменелост, която отдавна трябваше да се намира на друго място. Бризбейн щеше да събере подходящи доказателства, след което щеше да състави списък за прекратяване на договорите за пред следващото заседание на изпълнителния комитет. Името на Пък щеше да е първо в списъка.
Но какво да прави с Нора? Спомни си думите на директора на музея Колъпи при последната им среща. Умереност, умереност — бе прошепнал директорът.
И точно така щеше да бъде. Засега.
Седма глава
Смитбак стоеше на тротоара — на половината път между „Кълъмбъс“ и „Амстердам“, — вторачен замислено във фасадата от червени тухли пред себе си. Сградата с номер сто и осемнайсет на Западна деветдесет и девета улица представляваше широка жилищна кооперация, строена преди войната, необременена от някаква отличаваща я архитектура, ярко осветена от обедното слънце. Невзрачният външен вид не го безпокоеше. Онова, което имаше значение, бе вътре: апартамент с две спални близо до музея и то за непроменимия наем от само хиляда и осемстотин долара месечно.
Отстъпи назад към улицата и още веднъж се огледа. Не беше най-очарователният район на Горен Уест сайд, който беше виждал, но си имаше своите предимства. Двама клошари седяха на близкото стълбище и пиеха от бутилка, скрита в хартиена торбичка. Погледна часовника си, Нора трябваше да пристигне след пет минути. Господи, това и без друго щеше да е трудна битка, тези клошари трябваше да се разкарат зад ъгъла. Бръкна в джоба си, извади петдоларова банкнота и пое небрежно към тях.
— Хубав ден, ако не завали — рече той.