Музей на страха
Шрифт:
Скитниците го изгледаха с подозрение.
Смитбак размаха петарката.
— Ей, момчета, що не идете да обядвате, а?
Единият се ухили, разкривайки редица изгнили зъби.
— За пет кинта? Човече, за петарка не можеш да си купиш и чаша кафе „Старбъкс“. Пък и краката ме болят.
— Аха — рече другият и се изсекна.
Смитбак извади двайсетачка.
— Ох, как ме болят краката…
— Или ги вземаш, или…
По-близкият до него скитник грабна двайсетачката и дуетът се надигна с театрални охкания и подсмърчания. Скоро след това вече
— Вие трябва да сте господин Смитбак — каза тя с дрезгавия глас на закоравяла пушачка, докато поемаше ръката му. — Аз съм Мили Лок. У мен е ключът за апартамента. Дойде ли вече… м-м-м… партньорката ви?
— Ето я.
Нора току-що бе завила зад ъгъла, памучният й тренчкот се ветрееше, през рамо бе прехвърлила раничка. Помаха им. След миг вече се ръкуваха.
Влязоха в мръсно фоайе, върху едната му стена бяха окачени пощенски кутии, а върху другата — голямо огледало: плах опит тесният коридор да изглежда по-широк. Натиснаха бутона за асансьора. Някъде отвисоко се понесе вой и дрънчене.
— Мястото е идеално — обърна се Смитбак към Нора. — На двайсет минути пеш от музея, близо до станцията на метрото и на пресечка и половина от парка.
Нора не отговори. Беше вторачена в асансьорната врата и не изглеждаше весела.
Асансьорът се отвори със скърцане и тримата влязоха в него. Смитбак зачака мъчително дългото пътуване да свърши, като на ум увещаваше асансьора да побърза. Имаше чувството, че не апартаментът, а самият той щеше да бъде изложен на оглед.
Най-сетне излязоха на шестия етаж, завиха надясно в мъждиво осветения коридор и спряха пред кафява метална врата с шпионка. Посредничката отключи четирите отделни ключалки и отвори широко вратата.
Смитбак беше приятно изненадан. Апартаментът гледаше към улицата и бе по-чист, отколкото очакваше. Подът беше настлан с дъбови дъски, малко поразкривени наистина, но все пак — дъбови. Едната стена бе гола тухла, другите — измазани и боядисани в сиво.
— Е, какво мислиш? — рече весело той. — Хубаво е, нали?
Нора не отвърна нищо.
— Това е сделката на века — каза посредничката. — Хиляда и осемстотин долара непроменим наем. Страхотно местоположение. Светъл, тих апартамент.
В кухнята имаше стари уреди, но беше чиста. Спалните бяха слънчеви, с гледащи на юг прозорци, които придаваха усещането за по-голямо пространство.
Спряха се по средата на всекидневната.
— Е, Нора — не издържа Смитбак, чувствайки необичайна свенливост, — какво мислиш?
Лицето на младата жена бе мрачно, челото й бе сбърчено. Това не беше на добро. Посредничката се отдръпна на метър-два, за да им създаде лъжливото усещане за усамотение.
— Хубав
— Хубав ли? Хиляда и осемстотин кинта месечно за двустаен апартамент в Горен Уест сайд? В сграда отпреди войната? Това е страхотно!
Посредничката отново приближи към тях.
— Вие първи го виждате. Мога да ви гарантирам, че ще го наемат още преди залез слънце. — Тя бръкна в чантичката си, извади цигара и запалка, щракна запалката, а след това отдели длани и попита: — Може ли да запуша?
— Добре ли си? — попита Смитбак Нора.
Нора махна с ръка и направи крачка към прозореца. Сякаш се взираше в нещо много, много далечно.
— Говори ли вече с хазаина си, че ще се изнасяш?
— Не, още не съм.
Смитбак почувства как сърцето му леко се свива.
— Още не си му казала?
Тя поклати глава.
Сърцето му се сви още повече.
— Хайде, Нора, мисля, че вече взехме решение за това.
Тя погледна през прозореца.
— Това за мен е много важна стъпка, Бил. Искам да кажа — да заживеем заедно… — думите й стихнаха.
Смитбак се огледа. Посредничката улови погледа му и веднага се извърна. Той сниши тона си.
— Нора, ти нали ме обичаш, а?!
Тя продължи да гледа през прозореца.
— Разбира се. Но… днес имах много лош ден, разбираш ли?
— Не е кой знае какво. Не е като да сме сгодени.
— Хайде да не говорим за това.
— Да не говорим ли? Нора, това е апартаментът. Никога няма да намерим по-добър. Нека се споразумеем за таксата на посредничката.
— Такса на посредничката ли?
Смитбак се обърна към агентката.
— Колко казахте, че ще е възнаграждението ви за този апартамент?
Посредничката издуха облак дим и леко се закашля.
— Радвам се, че попитахте. Съвсем разумно е. Вие, разбира се, не можете да наемете такъв апартамент просто ей така. Правя ви специална услуга само като ви го показвам.
— И така, колко е таксата? — попита Нора.
— Осемнайсет.
— Осемнайсет какво? Долара ли?
— Процента. От наема за първата година.
— Но това означава… — Нора се намръщи, докато пресмяташе наум. — Това прави почти четири хиляди долара.
— Евтино е, като се вземе предвид какво получавате насреща. И ви заявявам, че ако не го вземете, следващите веднага ще го лапнат. — Погледна часовника си. — Ще бъдат тук до десет минути. С толкова време разполагате, за да вземете решението си.
— Е, какво ще кажеш, Нора? — попита Смитбак.
Нора въздъхна.
— Ще трябва да си помисля.
— Не разполагаме с никакво време за размисъл.
— Разполагаме с всичкото време на света. Това не е единственият апартамент в Манхатън.
Последва кратка ледена пауза. Посредничката отново погледна часовника си.
Нора поклати глава.
— Бил, вече ти казах. Днес имах много лош ден.
— Виждам.
— Нали си спомняш за колекцията на Шотъм, за която ти споменах? Вчера намерихме писмо, едно ужасно писмо, скрито между другите експонати.