Музей на страха
Шрифт:
Уелсли бе привлекателна, безупречно облечена жена на около четирийсет и пет години.
— Виждам, че картините ми ви харесват — обърна се тя към О’Шонеси, пронизвайки го с поглед.
— Разбира се — рече О’Шонеси, — особено ако ви се харесва да танцувате с перука, обувки на токчета и с усмирителна риза.
Уелсли се обърна към Пендъргаст:
— Вашият колега има доста странно чувство за хумор.
— Наистина.
— А сега, какво мога да сторя за вас, господа?
Пендъргаст извади изпод костюма си вързоп, опакован с хартия.
— Бих
Тя се отдръпна инстинктивно назад, леко ужасена, когато видя колко мръсна беше проснатата пред нея дреха.
На О’Шонеси му се стори, че долавя някаква специфична миризма. Стори му се, че този път Пендъргаст не играе номера, че всичко си беше истинско.
— Мили Боже! Моля ви — рече тя и отстъпи още назад, вдигнала ръка пред устата си, — не се занимавам с полицейски разследвания. Махнете това отвратително нещо.
— Това отвратително нещо, д-р Уелсли, е принадлежало на деветнайсет годишно момиче, убито преди повече от сто години, след което е било дисекирано, разчленено и зазидано в някакъв тунел в Долен Манхатън. В роклята е била зашита бележка, написана от момичето със собствената му кръв. В нея се упоменава името, възрастта и адресът му. Нищо друго — подобно мастило не предразполага към многословие. Бележката е написана от момиче, което е знаело, че ще умре. Знаело е, че никой няма да му помогне, никой няма да го спаси. Единственото му желание е било трупът му да бъде идентифициран, да не бъде забравено. Тогава не съм могъл да й помогна, но мога да го сторя сега. Ето защо съм тук.
Роклята потрепна леко и О’Шонеси слисан установи, че ръката на агента на ФБР трепери от емоция. Поне на него така му се стори. Фактът, че служител от службите по сигурност реагира така, бе за него истинско откровение.
Мълчанието, последвало изявлението на Пендъргаст, бе наистина дълбоко.
Без да каже нищо Уелсли се наведе над роклята, обърна подплатата й, внимателно разпъна тъканта настрани. Бръкна в едно чекмедже на писалището си и извади голяма лупа, с която започна да изследва шевовете и тъканта. Минаха няколко минути. След това тя въздъхна и се отпусна на стола си.
— Това е типична дреха на обитателка на приют за бедни — рече тя. — Типична за края на деветнайсети век. Евтин вълнен плат, бодящ и груб, но всъщност доста топъл, подплатен с небоядисана памучна материя. Ако се съди по кройката и шева, момичето навярно си е ушило само роклята, използвайки плата, отпуснат й от приюта. Тези платове са били произвеждани в няколко основни цвята — зелен, син, сив и черен.
— Някаква идея кой е бил приютът?
— Невъзможно е да се каже. В Манхатън през деветнайсети век е имало доста такива приюти. Наричали са ги „домове на индустрията“. Приемали са изоставени деца, сираци и избягали от дома хлапета. Сурови, жестоки заведения, държани от т.нар. религиозни дейци.
— Можете ли да датирате по-точно роклята?
— Не много точно. Изглежда доста трогателна имитация на един стил, популярен около началото на осемдесетте години
— Ако ви дойде още нещо наум, можете да се свържете с мен чрез сержант О’Шонеси.
Доктор Уелсли погледна към табелката с името на О’Шонеси и кимна.
— Благодаря ви, че ни отделихте от времето си. — Агентът от ФБР започна да свива роклята. — Между другото изложбата, която уредихте миналата година, беше чудесна.
Доктор Уелсли кимна отново.
— За разлика от повечето музейни експозиции в тази имаше чувство за хумор.
Скрита в опаковъчната си хартия, роклята изгуби ужасяващата си сила. Мрачното чувство, което витаеше в стаята, започнала се разсейва. О’Шонеси се улови, че повтаря думите на Къстър: какво търси един агент от ФБР в случай отпреди 120 години?
— Благодаря ви, че сте забелязали онова, което нито един от критиците не видя — отвърна жената. — Да, експозицията бе замислена като забавна. Когато човек се задълбочи и най-накрая я разбере, човешката дреха може да представлява и великолепен абсурд, извън необходимостта от топлина и скромност.
Пендъргаст се изправи.
— Доктор Уелсли, вашата експертна оценка бе изключително ценна.
Доктор Уелсли също се изправи.
— Моля, наричайте ме София.
О’Шонеси забеляза, че тя гледаше Пендъргаст с подновен интерес.
Пендъргаст се поклони и се усмихна. След което се обърна и тръгна. Уредничката заобиколи писалището си, за да го изпрати до преддверието. Пред външната врата София Уелсли се спря, изчерви се и каза:
— Надявам се да ви видя отново, господин Пендъргаст. Може би скоро. Може би за вечеря.
Последва кратко мълчание, Пендъргаст не отвърна нищо.
— Е — рече оживено уредничката, — знаете къде да ме намерите.
Двамата преминаха отново през блъсканицата на пълните със съкровища зали, покрай мощи, инкрустирани със скъпоценни камъни, покрай гръцки статуи и червени вази от Атика, и се спуснаха по изпълнените с народ стълбища към Пето авеню. О’Шонеси си подсвиркваше припева от „Smooth operator“ на Шаде. Ако Пендъргаст го чуваше, той не се издаде с нищо.
Малко след това О’Шонеси вече се плъзгаше в белия кожен пашкул на ролса. Когато вратата се затвори със солидното и вдъхващо доверие „щрак“, се възцари отново благословена тишина. Още не можеше да реши какво да си мисли за Пендъргаст — може би този мъж, въпреки твърде тежкарския си вкус, заслужаваше доверие. Във всеки случай обаче знаеше едно — ще си отваря очите на четири.
— През парка — към Нюйоркския природонаучен музей, моля — каза Пендъргаст на шофьора. Когато колата се ускори в трафика, агентът се обърна към О’Шонеси: — Откъде се е зародила у едно ирландско ченге тази любов към италианската опера?