Музей на страха
Шрифт:
Тя бавно слезе по стълбите към четвъртия етаж. В коридора се спря, изненадана, че вратата на кабинета й беше широко отворена. Надникна вътре. Там, където сама бе стояла преди петнайсетина минути, на фона на прозореца се очертаваше фигурата на много странен на вид мъж, който прелистваше някаква монография. Беше облечен с чисто черен, строго скроен костюм, който определено му придаваше погребален вид. Кожата му беше много бледа, по-бяла, отколкото бе виждала досега у жив човек. И русата му коса бе почти бяла. Разлистваше монографията с удивително
— Извинете, но какво правите в кабинета ми? — попита Нора.
— Интересно — промърмори мъжът, докато се обръщаше.
— Моля?
Той вдигна монографията — „Геохронология на пещерата Сандия“.
— Странно е, че над равнището на Сандия са намирани само цели фолсъмови връхчета на стрели. Много показателно, не намирате ли?
Говорът му имаше мекия южняшки акцент на човек от висшата класа и сякаш се лееше като медена струя.
Нора почувства как изненадата от това нахлуване в кабинета й се превръщаше в гняв.
Той отиде до библиотечния шкаф, върна монографията на мястото й върху лавицата и започна да разглежда другите заглавия, като пръстът му потропваше по гръбчетата на книгите с леки, точни движения.
— Аха — рече той и издърпа друга монография. — Както виждам оспорват се резултатите от Монте Верде.
Нора пристъпи напред, издърпа монографията от ръцете му и я мушна обратно на лавицата.
— В момента съм заета. Ако искате да ви приема, можете да телефонирате. И на излизане, моля затворете вратата.
Обърна се гърбом към него и зачака да си излезе. Десет процента! Тя поклати глава, уморена и все още невярваща. Как би могла изобщо да се справи?
Ала мъжът не си тръгна. Вместо това чу отново медения му плантаторски глас.
— Най-добре веднага да си кажа, ако нямате нищо против. Д-р Кели, мога ли да се осмеля да ви обезпокоя с един малък и досаден проблем?
Тя се обърна. Той протегна ръка. В дланта му се беше сгушил малък кафеникав череп.
Трета глава
Нора вдигна поглед от черепа към лицето на посетителя.
— Кой сте вие?
Вглеждайки се вече по-внимателно, тя забеляза колко бледосини бяха очите и колко фини — страните му. С тази своя бяла кожа и с класическите черти на лицето си той изглеждаше като изваян от мрамор.
Мъжът направи благоприличен жест, нещо средно между кимване и поклон.
— Специален агент Пендъргаст от Федералното бюро за разследване.
Сърцето на Нора се сви. Нима имаше още мръсотии около и без това белязаната от неприятности експедиция в Юта? Само това й липсваше.
— Имате ли значка? — попита предпазливо. — Някакъв документ за самоличност?
Мъжът се усмихна снизходително, извади портфейл от джоба на сакото си и го разтвори. Нора се наведе, за да разгледа значката. Определено изглеждаше истинска — а през последните осемнайсет месеца й се бе наложило да види достатъчно на брой такива значки.
— Добре,
— Пендъргаст — довърши той вместо нея. След това добави, сякаш бе прочел мислите й: — Между другото това няма нищо общо със случилото се в Юта. Става дума за съвсем друг случай.
Тя отново го погледна. Този напет и замислен мъж в черно и бяло никак не приличаше на ченгетата, с които се бе срещала на Запад. Имаше необичаен, дори ексцентричен вид. В безизразното му лице имаше нещо пети привлекателно. След това Нора отново се вгледа в черепа.
— Не съм антрополог — рече бързешком. — Костите не са в моята специалност.
Единственият отговор на Пендъргаст бе да й подаде черепа.
Тя го взе, любопитна въпреки всичко, и го завъртя в ръце.
— ФБР сто на сто разполага с научни експерти, които да му помогнат в тази работа.
Агентът от ФБР се усмихна едва-едва, отиде до вратата и я заключи. Плавно се завърна до писалището, вдигна телефонната слушалка от вилката й и я сложи внимателно настрани.
— Можем ли да поговорим без да ни безпокоят?
— Разбира се. За каквото и да е.
Нора усети, че отговорът издаваше объркване и се ядоса на себе си. Никога не бе срещала толкова самоуверен човек.
Той се настани на дървения стол до писалището й и кръстоса дългите си крака.
— Независимо от специалността ви, бих искал да чуя какво мислите за този череп.
Тя въздъхна. Дали трябваше да разговаря с този мъж? Какво ще си помислят в музея? Със сигурност нямаше да са доволни, че ФБР се е консултирало с техен човек. А може би пък тъкмо такава „известност“ желаеше Бризбейн?
Тя отново огледа черепа.
— Ами, да започнем оттам, че… бих казала, че това дете е имало доста тъжен живот.
Пендъргаст направи купичка с пръсти и повдигна вежда в мълчалив въпрос.
— Незатвореният напълно шев сочи, че е едва надхвърлило десет години. Вторият кътник едва е набол. Това означава, че е било на около тринайсет, плюс минус няколко години. Предполагам — момиче, ако се съди по деликатните издатини на веждите. Много лоши зъби, между другото, без каквато и да е зъболекарска намеса. Това предполага най-малкото немара. А тези два пръстена в зъбния емайл показват забавен растеж, навярно са причинени от два периода на гладуване или от сериозно заболяване. Черепът определено е стар, макар състоянието на зъбите да говори за историческа, а не за праисторическа датировка. Няма да срещнете такива развалени зъби в праисторически екземпляр, а и черепът изглежда е на дете от бялата раса, не е от туземното индианско население. Бих рекла, че е на възраст най-малко седемдесет до сто години. Разбира се, това са умозрителни заключения. Всичко зависи от това къде е намерен и при какви условия. Може би си струва да бъде датиран с въглерод–14.