Неоспоримо доказателство

Лескроарт Джон

Дейвид Фримън, прочутият адвокат, заемаше централното място в обвинението и Елизабет Пулиъс го знаеше. Дотук бяха установили без всякакво съмнение, основателно или друго, че Анди Фаулър е бил съсипан от Мей, че е наел частен детектив, за да разбере защо е престанала да се вижда с него, че е открил, че се е влюбила в Оуен Неш или се е правела, че го обича, и че е продължил да следи действията на Неш през следващите няколко месеца до убийството му.

Почти на всичките си познати — освен на Гари Смит — не

беше казал истината, всъщност, направо ги бе излъгал за Оуен Неш. Знаел е къде се намира пистолета на яхтата и отпечатъците му бяха върху него. Беше отличен ветроходец и би могъл с лекота да докара „Елоиз“ и да я върже, след като се стъмни, дори и в бурно море.

Въпреки, че всичко това беше установено, Харди все още си мислеше, че на съдебните заседатели ще им е трудно да поискат смъртна присъда, особено, ако самият Фаулър дадеше показания (в случай, че Харди успееше да го убеди). Дотук всичко, което съдията бе извършил — няколкото невинни лъжи, повече или по-малко естественото любопитство да разбере защо любимият човек, както си бе представял, го бе изоставил, достоверното обяснение как отпечатъците се бяха озовали върху оръжието, с което беше извършено убийството — можеше да се обясни, надяваше се Харди, чрез неопровержимия факт, че просто бе искал да запази незаконната и срамна връзка в тайна.

Засега, вярваше Харди, нищо от това не показваше наличието на достатъчно „осъзната вина“, за да се потвърди обвинението и да се осигури присъда. Когато обаче Дейвид Фримън заемеше мястото си на свидетел, всичко щеше да се промени. Независимо от личната подкрепа на Фримън, положението щеше да се влоши. Беше готов да протестира на всеки въпрос, ако станеше нужда и ако съдебните заседатели го намразеха за това, така да бъде. Фактите от показанията на Фримън щяха да бъдат достатъчно уличаващи — искаше поне да се опита да попречи на интерпретирането им.

Пулиъс, която се правеше на приятелски настроена и почтителна, предпазливо разходи Фримън през някои вече установени показания, след което се насочи към събитията от миналия юни.

— Г-н Фримън, познавате ли обвиняемия?

— Да.

— От колко време?

— Познавам съдията от години — той дори не си направи труда да погледне към Харди.

— Бихте ли казали, че сте приятели?

— Поддържахме любезни професионални взаимоотношения. Не сме се виждали извънслужебно. Нещо като ние двамата с вас.

Той се усмихна. Тя се усмихна. На съдебните заседатели явно им хареса.

— Миналия юни във взаимоотношенията ви настъпиха ли промени?

— Да.

— Какви?

— Съдията ме нае.

Чоморо:

— Г-н Фримън, ние всички знаем, че обвиняемият е бил съдия в този съд. Но с оглед на точността, моля обръщайте се към г-н Фаулър или по име, или с „обвиняемия“.

Фримън каза, че е по навик и се извини.

— И за какво ви нае г-н Фаулър?

— Да защитавам Мей Шин, която беше обвинена в убийството на Оуен Неш…

Чукчето на Чоморо се стовари с трясък. Харди потисна

усмивката си. Браво, Дейв, помисли си той.

— Г-н Фримън, придържайте отговорите си към зададените въпроси.

— Съжалявам, ваша светлост, помислих си, че именно това ме попитаха.

Но вече беше отбелязано в протокола. Пулиъс не можеше да протестира, тъй като тя самата бе задала въпроса. Нищо не й оставаше, освен да продължи нататък.

— Г-н Фаулър ви нае, за да защитавате Мей Шин, която, както казахте, е била обвинена в убийство?

— Точно така.

— Бяхте ли изненадан от молбата му?

— Първоначално, не.

Това беше кривване, което Харди не беше очаквал. В предишните си показания Фримън бе казал, че е бил удивен от това. Сега не беше изненадан „първоначално“.

Пулиъс продължи:

— Защо не „първоначално“?

— Понякога съдът проверява няколко адвокатски фирми, преди да зачисли някой заподозрян. Да види дали не са претоварени или нещо подобно.

— Но тук не ставаше въпрос за това?

— Не.

— А за какво ставаше въпрос?

— Ами, съдията — извинете ме, обвиняемият — искаше да ме наеме частно.

— Да защитавате г-ца Шин?

— Да.

— А това необичайно ли беше?

— Бих казал, да, беше.

— Имаше ли нещо друго необичайно в споразумението?

Харди стана от масата си.

— Протестирам.

— Протестът се приема.

Пулиъс опита отново:

— Г-ца Шин трябваше ли да знае за споразумението?

Харди пак скочи. Заключения от свидетеля и косвени показания.

Наложи се Пулиъс да оттегли въпроса си, но щеше да е като вадене на зъб. Тя кисело се усмихна.

— Можете ли да ни опишете разговора, който водихте с обвиняемия относно защитата на Мей Шин?

— По принцип, да — отвърна Фримън. Той се обръщаше направо към съдебните заседатели. — Но след като приех работата, г-н Фаулър стана мой клиент и разговорите ни бяха поверителни.

Фримън нямаше да издаде нищо. Харди бе възнамерявал по време на кръстосания разпит да го отклони и да го накара да навлезе в погрешния арест на Мей Шин и всичко останало. Но явно Фримън щеше да свърши работата вместо него.

Пулиъс обаче също можеше да чете знаците, а този гласеше: „Внимание, засада“, Фримън се готвеше, казано на прокурорски език, да кривне. Свидетелите го правеха непрекъснато. Пулиъс го бе виждала и преди. Вече не беше чак толкова приятелски настроена.

— Г-н Фримън, факт ли е, че г-н Фаулър ви помоли да запазите отношенията си с него в тайна от г-ца Шин?

— Да.

— Факт ли е, че за г-ца Шин беше определена гаранция от петстотин хиляди долара?

Фактите продължиха да излизат наяве: че Фаулър е заложил жилищната си сграда като допълнителна гаранция, че г-ца Шин е била обвинена от върховните съдебни заседатели в убийство, като с това делото е преминало към Върховния съд, че делото на Шин е било прехвърлено за разглеждане в съдебната зала на Анди Фаулър…