Нощем с белите коне
Шрифт:
— На вас май че не ви е интересно — обади се най-сетне огорчено Ирена.
— Не ми е интересно! — призна си той.
— Ами тогава да отидем да вечеряме.
Вечеряха в една от старинните винарски изби па града. Вътре беше много хладно, миришеше силно на бъчви, оцет и стеаринови свещи, които мигаха с бледа светлина в полумрака на помещението. Първото нещо, което видяха, бе някакъв исполин с бял колосан нагръдник под коприната на реверите и с още по-бяла коса. Както трябваше да се очаква, в ръката си държеше голям стакан с тъмно вино, което тъкмо оглеждаше на слабата светлина. Още трима души имаше на масата, старинна и яка като самия него, но
— Това е лорд Уелч — каза тихо Ирена.
— Кой Уелч, философът?
— Той същият… Казват, че пиел по половин бъчва на ден.
Тъкмо се готвеха да подминат масата, и от нея стана някакъв невзрачен млад човек с оредели зъби.
— Ако искате, заповядайте на нашата маса — покани ги той. — Тъкмо ще си правим компания.
Ирена погледна колебливо към академика — предложението явно не я въодушеви.
— Нямам нищо против — отвърна Урумов. Уелч си е Уелч…
Те тръгнаха към масата, Ирена запита тихо на унгарски:
— Вярно ли е, че налита?
— Като носорог — отвърна нехайно младежът с лошите зъби.
— Затова ли ме покани?… За да му завъртя тука някои плесник?
— Ако го направиш — роб ще ти стана! — заяви въодушевено младежът. — За цял живот!
Когато ги представиха, Уелч стана прав, леко изпъчил мощните си гърди. Изглеждаше напомпан като автомобилна гума, главно със самочувствие. Това не подхождаше много на титлата му, освен ако я бе получил съвсем наскоро. Другият от възрастните мъже се оказа някакъв световен нумизматик, швед по народност. Тая професия му подхождаше, мършавият му профил като че ли бе изрязан върху стара римска монета.
— Знаете ли, госпожо, че приличате ужасно на третата ми жена — каза Уелч, като оглеждаше доста безцеремонно Ирена.
— Чудесно! — отвърна Ирена. — Да се смятам ли в безопасност?
— Напълно! — каза философът с известна горчивина. — Тя беше испанка. И се разделихме, когато счупи в главата ми една китайска фарфорова ваза от деветия век.
— А главата ви? — полюбопитствува нумизматикът.
— Главата — нищо! Но вазата струваше няколко хиляди лири, честна дума ви казвам. А стана просто на прах.
— Това се казва глава! — измърмори с уважение нумизматикът.
— А вашият рекорд какъв е?
Нумизматикът се замисли.
— Преди двайсет години на киевската аерогара — каза той. — Пробих с главата си стъклената врата на бюфета.
— Никак не е лошо! — кимна съчувствено Уелч. — Руската водка е много опасно питие, особено ако не си свикнал с нея.
— Да, направо я подцених — съгласи се нумизматикът.
И за да не стане някаква грешка, двете светила сега смучеха „бича кръв“, силно, тъмно вино, малко сладко на вкус, като че ли специално създадено за студенокръвни северняци. Ядоха млади петлета с гарнитура от задушени картофи, поляха ги изобилно с виното, разговорът се повиши с цяла октава. След премеждието си с токайското вино академикът пиеше много внимателно, опитваше само по глътка. Но и това не се оказа съвсем безопасно, той неусетно се вмъкна в общия разговор.
— Господин Уелч, скоро четох вашата последна книга „Интуиция и познание“.
— Да, да! — засмя се философът. — Знам какво ще ми кажете — субективизъм!
— Ами няма да ви го кажа, щом си го знаете… Но книгата ви е интересна и остроумна.
— Приятно ми е да го чуя от вас… Вие марксист ли сте?
— Нямам нададен диплом… Но мисля, че…
— Да, ясно!… А какво не й харесвате?
— Как да ви кажа — запъна се леко академикът. — Вие май
— Това никой не може да обясни — отвърна с достойнство философът. — Но, общо взето, означава усет към истина.
— А имахте ли тоя усет, когато се оженихте за испанката?
— Да, разбира се! И си бях застраховал вазата.
— Поздравявам ви! — каза академикът. — Тогава имате право да боравите с това понятие.
Към единайсет часа нумизматикът бе станал прав и държеше някакъв неразбран тост за монетите като средство за дружба и братство между народите. Уелч бе преминал на коняк и го гълташе на такива леки и спокойни глътки, сякаш все още пиеше вино. Някъде по залите свиреше оркестър, а цигареният дим бе станал толкова гъст, че дори свещите започнаха да мигат. Бичата кръв се бе оказала по-опасна от токайското, академикът усещаше, че трябва веднага да стане.
— Ирена, не е ли по-хубаво да си вървим? — запита той неуверено.
— Да, разбира се. Макар че тоя път, господин професоре, вие май добре се забавлявахте.
— Така ли ви се стори?
— Поне така ми се иска да бъде.
— Ами вие наистина сте прекалено добра — каза академикът. — Аз просто бях забравил, че има и такива хора по земята.
След малко те се измъкнаха почти незабелязано от развеселената компания. Но обратният път беше много по-труден — трябваше да изкачи няколко десетки стъпала едва ли не с обувки от скафандър — така тежеха краката му. Когато най-сетне излязоха на тъмната ветровита улица, той безпомощно се облегна на стената. Ирена го погледна загрижено.
— Лошо ли ви е?
— Не е от виното — отвърна той задъхано. — От старостта е…
— Може би малко прекалихме?
— Малко ли? Та аз тука съвършено се пропих.
— Мога ли да ви хвана под ръка? — запита Ирена. — Така по-лесно ще стигнем.
Тя го хвана подръка и го поведе като дете по тъмната улица. Все тъй духаше вятър, упорит н прохладен, но той не усещаше нищо, освен силната топла ръка и от време на време докосването на коравото й бедро до крака си. Това внезапно усещане като че ли го зашемети по-силно от виното. Съвсем, съвсем беше забравил какво значи докосването на топла женска ръка. Тоя спомен се бе заличил дори от паметта му — така дълго и така упорито го бе пъдил. Но сега виното сякаш бе разхлабило всички вътрешни връзки, той вече не можеше да се контролира. Чувствуваше се развълнуван и подтиснат в същото време, искаше да измъкне ръката си, а нямаше сили. След това се отпусна и се остави да бъде воден все тъй леко зашеметен от виното и вълнението, от горчивото усещане за безвъзвратност.
И той си мислеше — кога за последен път бе вървял така по някоя тъмна улица с жена до себе си, жена, която да го докосва с топлината си? Не помнеше, навярно преди десетилетия. Никога не бе ходил с нея подръка, дори и в дните и нощите, когато още не бяха женени. Тя го подтискаше с ръста си, с красотата си, с неподвижното си лице. С вродената си чувствителност той усещаше, че ще изглежда смешен, ако се долепи като полип до тая царствено крачеща лъвица. За него казваха, че е хубав, интелигентен, добре облечен млад мъж. Никоя жена в целия град нямаше да се стеснява да тръгне подръка с него — той имаше и много хубаво име на всичко отгоре. Никога никакъв Урумов не се бе излагал с нищо пред очите на хората. Те го търсеха, но той странеше от тях, без да влага в това никакъв умисъл. Но от жена си наистина се стесняваше дори когато бяха свикнали помежду си като стари приятели.