Нощем с белите коне
Шрифт:
Тъкмо се бе запътил към една странична маса, и някой го извика по име. Той се огледа — беше някакъв негов съученик от гимназията, сега в синя полицейска униформа, със сребърни акселбанти. Бледото му, малко порочно лице изглеждаше в тоя миг необикновено дружелюбно. Това беше доста неочаквано, младият професор бе наследил нещо от реномето на баща си — републиканец русофил. И на всичко отгоре само преди една година бе протестирал остро пред академичния съвет, когато професор Цанков се бе опитал да чете лекции в университета. В бурната демонстрация
— Мишо, ако си сам, заповядай на нашата маса…
Тъкмо се беше приготвил да измърмори някакво извинение и я съзря. Беше се облегнала нехайно на стола, в края на провисналата си ръка държеше цигара. И позата, и цигарата не бяха признак на най-добро възпитание по онова време. И все пак по нищо не приличаше на дама от заведението — на някоя сръбска или румънска певачка, които често гостуваха в тоя известен локал. Роклята й бе много елегантна, тясно прилепнала и петниста, главата почти царствена. Това бяло, едро лице, изумително красиво и силно в същото време, прекрасната кожа, гладка като порцелан — приличаше и на кукла, и на млада кралица в същото време, на всичко, само не и на обикновена българка. Той малко тежко и неохотно тръгна към масата им, като голяма риба, теглена от брега.
— Запознай се с госпожица Наталия Логофетова! — каза малко накриво усмихнат полицейският. — А това е жена ми, но тя няма да ти е интересна.
— Ужасно си прост! — измърмори не без основание розовото кълбо домашна прежда до него.
Всички се направиха, че не чуха забележката. Госпожица Логофетова му подаде красивата си ръка, бяла като кост, доста хладна, както му се стори, може би защото бе държала в ръка чашата с изстудено вино.
— Заповядайте, господин професоре! — каза тя шеговито.
Очите й бяха леко насмешливи и ласкави. В тоя миг не можеше да определи цвета им, по-късно разбра, че са тъмносини, никога не бе виждал толкова тъмносини очи.
— С удоволствие — измънка той.
Само подаде коравия си хюкел на притичалия келнер. Колкото и да бе смутен, той съобрази да седне срещу нея. И едва сега забеляза, че с тая змийска рокля силното й тяло изглеждаше някак необикновено гъвкаво и примамливо.
— Господин Урумов не обича да сяда при полицаи — каза съседът му и се засмя така, че дори се разкашля. — Господин Урумов е прогресивен.
— Само си въобразявам — измърмори младият професор. — — Иначе не бих дошъл на вашата маса. Дори заради вас! — Той я погледна.
— За мен сигурно ще направите доста повече — отвърна тя без никакво стеснение.
Погледът й беше все така благоразположен и насмешлив, това го смущаваше и улесняваше в същото време.
— Интересно е как не съм ви видял досега, госпожице Логофетова — каза той. — София е толкова малък град.
— Ами навярно господин професорът си има свои навици — отвърна тя. — Научни навици, не суетни и светски.
Това наистина беше така, той странеше от светския живот, не бе по вкуса му.
— Права сте — намеси се полицейският. — Дружи предимно с дъртаци, от компанията на баща му.
— Ааа, значи ме наблюдавате?
— Не особено старателно — отвърна полицейският. — За нас вие сте дребна риба.
— И все пак трябваше поне да чуя нещо за вас — продължи той.
Стори му се, че тя едва забележимо трепна…
— Бях няколко години в Швейцария при баща си… Едва сега той си припомни името. Баща й беше дипломат от кариерата, макар и не от най-висок ранг.
— Хайде, кажи сега какво ще хапнеш! — прекъсна го полицейският. — Аз ядох чревца на фурна… Тука ги правят знаменито.
На тоя полицейски галфон наистина му подхождаха всякакъв вид чревца. Но професорът си поръча агнешки флейки на тиган. Пиха бяло вино, истински мозел, след това професорът неочаквано поръча шампанско „Шение“. Донесоха чашите, бутилката, бялата кърпа, оберкелнерът ритуално освободи тапата, натисна я с палец. Чу се гръм, наоколо завистливо се обърнаха към тяхната маса.
Отидоха си след полунощ в най-добро настроение. „Цар Освободител“ беше съвсем пуст, само двама юнкери с бели колани стояха на пост пред главния вход на двореца. Пред заведението се сбогуваха с полицейската двойка, която може би нарочно искаше да ги остави сами. Те тръгнаха бавно по булеварда, пред книжарницата на Данови се спряха за миг да видят някаква непозната книга.
— Знаете ли, че ние всъщност се познаваме? — каза тя внезапно.
— Да се познаваме? — погледна я той недоверчиво.
— Да, от сватбата на вашия братовчед Найден Урумов, ако си спомняте… Аз бях тогава шаферка на жена му.
— На Найден — казвате?… Ама, господи, то беше ужасно отдавна.
— Да, близо петнайсет години.
— Вие сте били дете тогава.
— Как така дете — ученичка!… В трето отделение. А вие бяхте студент, така ми казаха, макар че не носехте студентска шапка. И бяхте първият студент, с който се запознавах!
— Наистина не си спомням! — каза той огорчено.
— За мен това беше чуден и незабравим ден — продължи тя и се обърна да го погледне. — Аз съм си мечтала тогава за вас.
Тя го каза шеговито, но той така се смути, че в първия миг сякаш му се вдърви езикът.
— Не говорете така! Още малко и ще литна, както съм без криле.
— Няма да бъде много любезно — каза тя, — да ме оставите сама на тоя пуст булевард.
В момента не беше толкова пуст. Тъкмо минаваха край Военния клуб — на отсрещния тротоар. Пред жълтата сграда стояха група млади офицери с открехнати фуражки, подпрени нехайно на лъскавите си саби. Като минаха успоредно с тях, всички се обърнаха да ги погледнат. Беше доста просташко за офицери като тях, но все пак го направиха и съвсем безцеремонно при това. Той усети как лицето й се вледени за миг, но постепенно се отпусна.