Нощем с белите коне
Шрифт:
Той не знаеше, че баща му бе починал в една също такава таванска стаичка на една вила край Симеоново. Преди това били в „Астория“, доста голяма компания, заедно с прочутата Маруся, една от най-хубавите кабаретни танцьорки през младите му години. Но тогава тя бе недостъпна за него, интересуваше се главно от търговци и индустриалци. Сега бе поостаряла, бе се пропила на всичко отгоре, така че не ставаше и за барманка. Но нейните бивши почитатели все още я търсеха, смятаха за чест да я заведат някъде, не на първомайска манифестация, разбира се. А тя все още сн беше хубава — тая светла и златна като слънчоглед Маруся, въпреки уморените очи и отпуснатата кожа на гушката. След като затвориха „Астория“, компанията взе няколко бутилки водка и с две таксита отидоха на вилата на Радомиреца, един от видните столични
— Нещо става с Илия! — възкликна тя уплашено. Когато се качиха горе, намериха го проснат по лице върху похабения чаршаф. Беше само по риза, яките му прасци бяха започнали да посиняват. Макар и мъртъв, изглеждаше необикновено як и силен, сякаш дрехите скриваха истинската му мощ.
— Хубаво живя, още по-хубаво умря! — каза искрено Радомиреца. — Всеки не може като него.
Навън славеите все тъй се прехласваха, само щурците бяха спрели, защото бе дошъл часът, когато падаше утринната роса. Някакъв едър бръмбар доста дълго бръмча из стаичката му, докато най-сетне слепешком улучи прозореца. Неговото досадно жужене сякаш разсея мислите му, той усети, че му се доспива. Време беше, след половин, един час небето на изток щеше да избледнее.
Тъкмо се унасяше, когато усети, че нещо топло и задъхано се пъхна в леглото му.
— Криста, ти ли си? — запита той изненадан.
— Каква Криста! — каза обидено Донка. — Аз съм, глупчо!
— Май че трябваше да бъдеш при Кишо — измърмори младежът, докато пъхаше ръката си под затопления комбинезон.
— Ти се шегуваш! — каза Донка. — При тоя кактус!
— Да не те е усетил, като си минавала през хола?
— Как ще ме усети?… Не чуваш ли, че бучи като водопад!
Малко по-късно те лежаха един до друг и пушеха. Тялото и бе поизстинало, гладкият корав корем бе омекнал след преживяното напрежение. Върхът на цигарата й описваше малки светли елипси в мрака, леко го докосваше топлината на цигарения дим.
— Защо помисли, че съм Криста? — попита Донка.
— Ами какво да помисля, като цялата вечер нито веднъж не ме погледна — измърмори младежът.
— Как да те погледна, като ти през цялото време зяпаше Криста.
Сашо гузно замълча. Вече бе късно за всякакви обяснения.
— И те съветвам да я оставиш на мира — продължи Донка. — Досега тя не е пипната.
— Какво значи това? — запита той озадачен.
— В буквалния смисъл на думата.
— Интересно — измърмори Сашо. — А как си обясняваш тая работа?
— Ами, изглежда, че има някакъв комплекс към мъжете — отвърна Донка, като се прозя невидимо в мрака. — Нейният баща е избягал от къщи, когато тя е била двегодишна. И оттогава не се е вестявал.
Младежът помълча.
— Сега това често се случва — каза той. — Но обикновено момичетата реагират обратно.
— Прав си, но тя е прекалено чувствителна. И много обича майка си.
— Да не те е усетила, като ставаше?
— Да не съм луда? Почаках я, докато заспя.
Тя замълча. Небето в квадрата на капандурата неусетно бе избледняло, по него вече не се виждаше нито една звезда. Младежът усещаше някакво неясно угризение на съвестта — за какво ли? Нищо, утре всичко ще мине и ще се забрави. Няма да забрави само котето със счупената лапичка пред входната врата, неговият тъжен и безпомощен поглед… „Мяу!“
— Трябва вече да си вървиш, мойто момиче — каза той. — Тя може да се събуди.
— Добре — отвърна Донка. — А кога ще се видим?
— Ще помислим малко по тоя въпрос.
Но тя като че ли не обърна внимание на думите му, не се разсърди.
— Сега ти си цар с тая вила… Нямаш проблеми.
На сутринта, докато се качваха в колата, двете момичета бяха ледено безразлични и мълчаливи. Само Кишо се обади:
— Гладен съм като вълк.
— Сега ще ви заведа в „Шумако“ — каза младежът. — Там правят отлична шкембе-чорба.
Целият двор бе потънал в роса, която искреше на слънцето. Небето над тях бе като излъскано. Сашо отдавна бе забелязал, че само тук, под косматия хълбок на Витоша, небето има такъв хубав порцеланов отблясък.
6
Сашо изпрати вуйчо си с колата до летището, сам му пренесе багажа. Но в последния момент, като влизате в чакалнята на външните линии, академикът, кой знае как, забрави да се обърне и сбогува. Младежът тъй си и остана с отворени уста, после се усмихна и се запъти към изхода. Може би трябваше да почака малко, ако имаше някаква представа от старческа памет. Вуйчо му се досети какво е направил едва като мина паспортния контрол. Той се върна малко назад и надникна към хола — никой. Стана му изведнъж много тягостно, отнесе това чувство чак в самолета.
Най-сетне двигателите забучаха, самолетът се втурна като бесен по пистата и скоро се отлепи от нея. Като че ли досега не бе пътувал с такъв мощен самолет, той сякаш го усещаше как гълта хищно пространството и все тъй си остава ненаситен и гладен. Тягостното му чувство постепенно се разсея. В края на краищата племенникът си е племенник, длъжен е да разбира вуйчо си и да му прощава. Мина стюардесата и вежливо му поднесе табличка с бонбони. Той дори не усети как клъвна един — като децата. Да, каквото и да прави човек, тия възрасти наистина започват смешно да се допират. Тая мисъл отново го натъжи, той изплю бонбончето и скришом го пъхна в пепелника.
Когато се качваше в самолета, небето над тях бе ниско и облачно, от него някак неохотно се ронеше едър, сив дъжд. А сега в металната кутия обилно грееше слънце, облаците бяха останали далече под тях като безкрайна бяла пустиня от тебеширени дюни. И небето бе друго — много по-рехаво и прозирно, с усещане за великата пустота над синевата. След малко им сложиха да обядват ордьовър и студено пиле, което той не хареса, но все пак акуратно изяде. В замяна на това пък чаят беше много добър. Тъкмо вдигнаха противните бакелитови таблички, и самолетът започна да слиза. Едно време по-бавно се стигаше дори до Княжево — помисли той. Едно време, преди още да се появят малките жълти трамвайчета, които дрънчеха и подскачаха по железните релси. Като насън му се мярнаха сламени капели, жакети от светъл пепит, баща му в своето черно палто, винаги едно и също през зимата и през лятото. Файтонът ги бе взел рано сутринта и никой не знаеше кога ще стигне. Конете, украсени със синци и червени пискюли, уморено пръхтяха, чаткаха копита, мирис на конска пот ги заливаше през кожените капри. Понякога се разминаваха с някой друг файтон, камшиците приветствено изплющяваха, планината бавно наедряваше пред очите им. Срещу него седеше момиченце със синя рокличка и бели чорапки, просто седеше и го гледаше, а той се топеше от любов. Каква любов, какви глупости? Но имаше ли смисъл да ги крие точно от себе си? Така беше, макар че всъщност тя не сваляше поглед от моряшката му шапчица с дълга панделка и с надпис „Дръзки“. Но дръзки бяха само мечтите му, всичко друго беше мирис на конска пот и плясък на камшици, унило подвикване на файтонджиите. Но да не мисли за това, какъв е тоя старчески навик да се втурва не прекъснато в далечното минало, сякаш вътре в него се бе разрушила някаква яка стена и сега спомените се разхождаха безпрепятствено като в изоставена къта.
Скоро самолетът, тикан от своите нажежени совла, се вряза рязко в гъстата маса на облаците, през неговия метален корпус мина внезапна остра тръпка и след това академикът изведнъж видя мократа земя и черните лъскави артерии на шосетата. Пристигаха. Той с облекчение усети пускането на колесника, след малко самолетът се плъзна по пистата, шумът угасна.
И тук пръскаше лек дъждец от небе с разкъсани облаци, но той дори не си наложи шапката — така приятно бе водните пръски да погалват лицето му. Влязоха в чакалнята, пътниците нетърпеливо се натрупаха по гишетата за паспортен контрол. И точно в тоя момент той съзря две красиви пламенни очи, които упорито го гледаха. Имаше мъничко любопитство в тях, повечко почтителност и бяха толкова жарки и живи, че едва ли не го стреснаха. Младата жена тръгна към него със също такава жива походка. Изглеждаше около четиридесетгодишна, с гореща южняшка хубост, нещо средно между Маха и Олимпия, но по-зряла от тях и по-закръглена. Като го приближи съвсем, тя се усмихна и каза на чист български език с едва забележим акцент: