Нощем с белите коне

Вежинов Павел

— Вятър работа! Сега е събота, има да ги търсят по кабаретата.

— Значи, лесно ще ги намерят.

— Не е толкова лесно. Това не е София, тук кабаретата са стотици.

Внезапно той се загуби някъде. Като се върна след четвърт час, лицето му се бе съвсем удължило.

— Бях при нашия самолет! — заяви експертът с подрезгавял глас. — Наистина сме се спасили по чудо. Като откриха повредата, монтьорите започнаха да се прегръщат.

— Така или иначе, но ни беше съдено да пристигнем — каза шеговито академикът. — Защо мислите, че мъкна чак от Хортобаги тая четирилистна детелина.

Експертът го гледаше

със смесено чувство на радост и недоверие.

— Де да знаеш!… После как да не вярва човек в разни суеверия и дивотии. Фактът си е факт, спасихме се като по чудо.

Той го погледна втренчено, после внезапно добави:

— Искам да ви почерпя по тоя случай!… Имам още малко валута.

— Благодаря, не пия — отвърна академикът.

Не пиел — ама пък лъжа! Снощи пак добре си бяха пийнали със семейство Сюч в техния дом. Имре беше отличен познавач на хубавите унгарски вина. Това, което пиха, беше гъсто, сексардско. Още преди Ирена да поднесе вечерята, той му наля във високата кристална чаша. Виното имаше топъл рубинов цвят, изпускаше сякаш някаква своя вътрешна светлина.

— Опитайте го, ама внимателно го опитайте! — говореше Имре. — Вижте само каква нежна мекота на глътката. И каква затаена сила в същото време. Истинска бомба със закъснител. Най-напред ви светват очите, след това започвате да целувате всички дами наоколо.

— В тоя случай само вие рискувате — пошегува се Урумов.

— Голяма работа! — вдигна рамене Имре. — Аз не съм егоист.

Може би имаше право да се отпусне малко през тая последна вечер. Откакто се е върнал в Будапеща, не бе пил нито глътка. Нищо освен няколко чаши бира естествено. Бе хлътнал в института, излизаше оттам едва ли не последен. Нещо странно бе станало в него, обзела го бе внезапна жажда за дейност. Имаше чувството, че е проспал години наред, сега трябваше да наваксва. Откъде се бе взела в него тая неочаквана работоспособност? Тая издръжливост, това неутолимо любопитство? Особено любопитството, което смяташе, че е угаснало завинаги.

В една от последните вечери го замъкнаха почти насила в телевизията. И все пак нямаше да се съгласи, ако не знаеше, че ще превежда Ирена. В телевизията го посрещна млад човек с верижка на шията и износени джинси. Но изглеждаше кротък, почти свенлив, навярно би приличал на Христос с рядката си брада, ако не беше идеално плешив.

— Няма да ви мъчим много — каза той. — Само няколко въпросчета.

— Поне да бяхте ми казали какви ще бъдат тия въпросчета.

— Не е по моята система — каза Христоса. — Никак не обичам да ми говорят наизуст заучени фрази.

Настаниха се на едно старинно виенско канапе пред красива кръгла масичка. Лампите светнаха. Академикът се понамръщи от ярката светлина, но това го направи само по-внушителен и солиден. Но щом му зададоха въпроса, той забрави и осветлението, и апаратурата. Трябваше да се съсредоточи в материята, колкото и добре да я познаваше.

— Академик Урумов, искам да започна с един по-специален въпрос — каза Христоса. — Каква е според вас най-примамливата цел на вашата наука?

Академикът се замисли за миг. Сам той няколко пъти през своя дълъг живот си бе променял мнението по тия проблеми.

— Може би да се разкрият причините на стареенето и на смъртта — отвърна той. — Аз вярвам, че в това отношение биологията ще постигне

сериозни успехи. Не обещавам на хората безсмъртие, но съм сигурен, че в края на идващото столетие средната продължителност на живота поне ще се удвои.

— Според вас тоя проблем чисто биологически ли е?

— В основата си е биологически. Но от много голямо значение са околната среда, основите на душевния живот и неговите стимули.

— Искате да кажете, примерно, че добродушните живеят по-дълго от злите и завистливите, да речем?

— Да, разбира се. Но и наивните повече от дълбокомислещите.

— Значи, в тоя смисъл най-добре е човек да бъде малко добър и малко глупав?

— И да живее край Балатонското езеро, да речем.

— Но тогава няма да бъде глупав.

— Всички човешки проблеми са сложни — усмихна се академикът.

— Какво ще кажете по проблемите на направляваната наследственост. Вярвате ли, че и в тая област ще бъдат постигнати окуражителни успехи?

— По принцип тоя проблем ми се струва по-прост и по-несъществен. Вие сте млад, сигурно ще доживеете да видите кокошки колкото щрауси. Или хибрид между таралеж и прасе. Но дори кравите да станат колкото слонове, това надали ще увеличи човешкото благосъстояние. Ние можем да си правим всякакви експерименти, но зависи дали ще бъдат жизнеспособни и полезни. А тук вече се намесват много фактори, включително и природата. Както знаете, природата не търпи измишльотини, тя се управлява от железни закономерности.

— А що се отнася до хората?

— Тоя въпрос е не само научен, но социален и нравствен. Тук трябва да се работи изключително внимателно. Ако ме питате лично мен, аз съм по принцип против всяко въздействие върху човешката наследственост. Проблемите на човешката физика могат да се решат с по-прости и естествени средства. А що се отнася до човешкото съзнание, то е в основата си плод на историческото развитие и трябва да си остане такова, иначе се обезсмисля самото развитие. Всяко изкуствено изменение на човешката природа може да се окаже неприспособимо, дори фатално. Аз не мога да понасям изкуствени тъкани, да речем, та камо ли изкуствени хора.

— Не сте ли малко консервативен, другарю академик? — попита младият човек шеговито.

— Сигурно! — отвърна Урумов. — Така например никога не съм носил дрехи с ципове. И не съм ял кренвирши с найлонова обвивка.

— Академик Урумов, от гледна точка на биологията как вие виждате борбата против рака? Вярвате ли, че скоро ще бъде открито радикално средство против тая болест?

— Става дума не за болест, а за болести.

— И все пак принципът като че ли е един и същ…

— Не е точно така. Аз например съм привърженик на вирусната теория за възникването на рака. Макар да се съмнявам, че съществува специален вирус на рака.

— Според вас, има ли някакво обяснение тая загадка? — запита Христоса.

— Когато узнаем това, ще узнаем всичко — усмихна се академикът.

— Много ви благодаря за интересните отговори. Ще ми позволите ли сега един страничен въпрос?

— Моля!

— Според вас кой е най-сериозният проблем, кой го стои пред съвременното човечество?

— Да се преодолее разделението на света — отвърна академикът. — Да се постигне единно човечество. Нашата планета е тясна за две човечества, това я застрашава от гибел.