Обикновен гений
Шрифт:
Заведоха Виджи до класната стая и поговориха с учителката й — жена на средна възраст.
— Много специално дете — сподели тя. — Но когато е в настроение, проявява наистина невероятни качества.
— Алиша Чадуик твърди, че е в състояние да разлага наум големи числа — каза Шон.
— Наистина е така. Просто не мога да си представя как в главата й се появяват милиони, а може би и милиарди числа!
— Аз също — кимна Шон. — Често забравям дори телефонния си номер!
Оставиха Виджи на грижите на учителката и
— Всичко е наред — увери я Шон и й разказа за Хорейшо Барнс. — Надявам се, че ще успее да й помогне.
— В какъв смисъл? — строго го погледна Алиша. — Да преодолее загубата на баща си или за нещо друго?
— Алиша, трябва да разберем дали знае нещо, което е свързано със смъртта на Мънк — въздъхна Шон. — Колкото по-скоро го сторим, толкова по-малък ще бъде интересът на неизвестния убиец към детето.
— В такъв случай да опитаме — съгласи се Алиша.
Разделиха се и двамата партньори продължиха към изхода на централната сграда.
— Имението е построено от човек, натрупал състояние от консерви, които със сигурност са изтровили сума ти народ — поясни Шон.
— Никъде не видях табела с надпис „Бабидж Таун“ — отбеляза Мишел.
— Странно, но факт — кимна Шон и продължи да й обяснява за разговорите си с Чамп Полиън и квантовия компютър. — Накарах Джоун да потърси истинските собственици на това място. Бива я в подобни дейности, независимо какво мислиш за нея.
— Всички животни с нокти ги бива — отбеляза Мишел.
Не след дълго спряха пред празната къща на Мънк Тюринг.
— Всички веществени доказателства вече са отнесени от зле настроения специален агент на ФБР Майкъл Вентрис, но аз накарах Джоун да провери къде е пътувал Мънк.
— Алиша ти е споменала за чужбина, нали?
— Да, но не знае къде.
Насочиха се към къщата на Лен Райвест.
— Провери ли алибито на Чамп за нощта на убийството? — попита Мишел.
— Според компютърната разпечатка е влязъл в Барака номер две в единайсет и половина, а е излязъл в три сутринта. Което означава, че човекът, когото видях да влиза в два часа, не е бил той.
— И това автоматично сваля подозренията срещу него, тъй като предполагаемият час на смъртта на Лен е някъде около пет.
— Подозренията идват и си отиват — въздъхна Шон.
Насочиха се към хангара и Мишел направи бърз оглед на плавателните съдове.
— Нищо особено, главно лодки за почивка и забавление — обяви с тон на професионалист тя, след което посочи деветметровия „Боурайдър“, вдигнат на един от стапелите. — Собственикът на тази яхта със сигурност е нюйоркчанин.
Шон погледна към изписаното на борда име: „Голямата ябълка“.
— За колко време се прекосява това разстояние? — попита той и махна към отсрещния бряг. — Разбира се, от обикновен смъртен, а не от човек като теб.
Тя се замисли.
— Най-малко
— Значи около два часа отиване и връщане, ако приемем, че по обратния път човек ще гребе по-бавно.
— Да.
Той я поведе към горичката, от която се виждаше Кемп Пиъри. Мишел бръкна в раницата си и извади бинокъл.
Оградата около базата на ЦРУ блестеше на слънцето.
— По теб е стрелял майстор — заяви тя, механично изчислила траекторията и разстоянието.
— Радвам се, че не показа цялото си майсторство, защото сега нямаше да сме тук.
— Пистата? — попита тя и посочи просеката в далечината.
— Да.
Очите й се насочиха към големите кранове отвъд широкия завой на реката.
— Флотът?
Шон мълчаливо кимна.
— А къде са открили тялото?
— Горе-долу ето там — отвърна Шон и посочи едно място на около петстотин метра от пистата.
— Ако Мънк не се е прехвърлил през оградата с мисълта за самоубийство, значи го е направил, за да се срещне с някого или за да шпионира — замислено промълви тя. — И тогава са го спипали.
— Вярно е. Но ако е шпионирал, ЦРУ е било в правото си да го ликвидира. Следователно възниква въпросът защо им е било нужно да представят цялата работа като самоубийство.
— Може би наистина е било самоубийство — поклати глава Мишел.
— Ами Райвест? Той със сигурност беше убит.
— Без връзка със смъртта на Мънк — простичко добави тя.
Шон помълча и кимна.
— Може би.
На връщане той рязко смени темата.
— Виж какво, трябваше да те предупредя за пристигането на Хорейшо. Съжалявам, че не го направих. Щеше ми се всичко да мине гладко.
— Забрави — небрежно отвърна тя, но нещо в гласа й показваше, че самата тя никога няма да го забрави.
46
Качиха се в джипа на Мишел и Шон побърза да свали стъклото от своята страна.
— Едно време почистваше колата заради мен, просто за да мога да дишам по естествен начин — каза той.
— Беше отдавна, когато все още те харесвах — отвърна тя и включи на скорост. — А сега накъде?
Тръгнаха по протежението на реката. На всеки един-два километра се натъкваха на изоставени плантации и порутени сгради, от които стърчаха единствено комините.
— Третото прасенце е било право: къщичката ще е здрава само ако я изградиш от тухли — коментира Мишел.
Най-сетне спряха пред едно от изоставените имения. Шон слезе и тръгна по покритата с чакъл алея, Мишел го последва. Върху килнатата на една страна каменна колона на входа все още можеше да се прочете полуизтрит бронзов надпис „Фарлигейт“.