Обикновен гений
Шрифт:
— Да не забравяме, че аутопсията на Мънк вече беше приключила — напомни Хейс. — От което следва, че заключенията на патолога не са били интересни за извършителите.
— Точно така — кимна Шон. — Докато изгарянето на Райвест ни поставя пред свършен факт и вече няма как да потвърдим или отхвърлим догадките относно смъртта му.
— Знаем ли дали патологът е извършил частична или цялостна аутопсия на Райвест? — изгледа ги последователно Мишел.
— Нямаме информация, дори да го е сторил — въздъхна Хейс. — Аз го помолих да ми позвъни в момента,
— Все пак можем да тръгнем по една следа, която е неизвестна на Вентрис — убедено тръсна глава Шон.
— Коя е тя? — погледна го Мишел.
— Валъри Месълайн.
— Боже мили! — простена Хейс. — Страхувах се, че ще кажеш точно това!
49
Хорейшо Барнс стисна ръчичката на Виджи под неспокойния поглед на Алиша Чадуик. Намираха се в малката всекидневна на къщата, в която той беше отседнал.
Без да чака обичайните първоначални любезности, Виджи скочи на крака и седна пред малкото пиано в дъното. Хорейшо бавно се приближи към нея, изчака встъпителната мелодия и попита:
— Може ли да се включа?
Момичето кимна. Той седна на пейката и ловко се присъедини към нея. Свириха на четири ръце в продължение на пет-шест минути, след което Виджи рязко прекъсна и обяви:
— Свърших.
Хорейшо я изчака да седне на мястото си и се настани срещу нея.
— Ти си превъзходна пианистка — с уважение промърмори той. — А чух, че и с математиката те бива.
— Числата са забавни — отвърна Виджи. — Харесвам ги, защото, когато събираш едни и същи числа, винаги получаваш едни и същи отговори. Не са много нещата, които го правят.
— Искаш да кажеш, че животът е непредвидим, а? Съгласен съм, че е точно така. Значи числата ти се струват безопасни?
Виджи кимна и разсеяно се огледа, а Хорейшо продължаваше да я наблюдава. В неговата област езикът на тялото беше точно толкова важен, колкото и вербалната комуникация. Зададе й няколко общи въпроса за живота й в Бабидж Таун, старателно отбягвайки да споменава името на Мънк Тюринг. Но следващите думи на Виджи разбиха на пух и прах стратегията му.
— Знаеш ли, че Мънк умря? — попита тя, а после, без да чака отговор, добави: — Той ми беше баща. — Каза го без всякакво вълнение, а Алиша не можа да удържи въздишката си.
— Чух и безкрайно съжалявам — изрази съчувствие Хорейшо. — Сигурно много си го обичала.
Виджи кимна, взе си една ябълка от купата на масата и я захапа.
— А майка ти къде е?
Виджи спря да дъвче и тръсна глава.
— Аз нямам майка.
— Всички имаме майки. Искаш да кажеш, че твоята е мъртва, така ли?
— Искам да кажа, че нямам майка — сви рамене детето. — Ако имах, Мънк щеше да ми каже.
Хорейшо стрелна Алиша, която следеше диалога с нарастващо безпокойство.
— Значи не помниш нищо за нея? — продължи разпита той.
— За кого?
— За майка си.
— Ти май не чуваш какво ти казвам. Аз нямам майка!
— Добре,
Виджи преглътна хапката си и кимна.
— Непрекъснато го правехме. Той казваше, че съм по-умна от него. Знаеш ли, че беше специалист по квантова физика?
— Коефициентът ми на интелигентност не ми позволява да навлизам в подобни области — усмихна се Хорейшо.
— А пък аз я разбирах. Разбирам много неща, за които другите хора изобщо не подозират.
Хорейшо отново погледна към Алиша, която окуражително му кимна.
— Значи хората си мислят, че нищо не разбираш, така ли?
— Аз съм дете — пропя Виджи. — Дете, дете, дете… Поне те така си мислят.
— Обзалагам се, че Мънк е имал по-друго мнение за теб.
— Мънк се отнасяше с мен по специален начин.
— Как по-точно?
— Доверяваше ми се.
— Това е рядко срещано явление — с уважение промълви Хорейшо. — Обикновено възрастните не се доверяват на децата. Бас държа, че си се чувствала много горда. — Момиченцето само сви рамене. — Помниш ли кога видя Мънк за последен път? — Тя отново сви рамене. — Сигурен съм, че с глава като твоята лесно ще си спомниш.
— Най-много обичам да помня числа — обяви Виджи. — Те никога не се променят. Едно си е едно, десет си е десет.
— Как така не се променят? Какво става, ако ги умножиш? Ами ако ги събереш, извадиш или делиш? Десет може да се превърне в десет хиляди. А едно да стане сто. Прав ли съм?
— Прав си — механично отвърна Виджи.
— Или не съм прав? — подхвърли Хорейшо.
— Не си прав, ама никак — каза детето и отново захапа ябълката.
Странно човече, помисли си Хорейшо и бавно се облегна.
— Обичаш ли главоблъсканиците с числа? — попита той. — Още помня една, на която играехме в колежа. Искаш ли да ти я кажа? Но те предупреждавам, че е доста трудна.
— За мен едва ли ще е трудна — увери го Виджи и нетърпеливо остави ябълката.
— Представи си, че аз съм дядо — започна Хорейшо. — Имам внук, който е на толкова дни, на колкото седмици е синът ми, и е на толкова месеца, на колкото години съм аз. Общата възраст на трима ни е 140 години. На колко години съм аз?
Хорейшо погледна Алиша, която измъкна лист хартия от чантичката си и се зае с изчисления. После се обърна към Виджи и попита:
— Искаш ли лист и молив?
— За какво ми са?
— За да решиш задачата.
— Аз вече я реших. Ти си на осемдесет и четири години, макар че не изглеждаш на толкова.
Миг по-късно Алиша вдигна листчето си и му го показа. Под сложните изчисления се мъдреше 84, подчертано два пъти. Тя се усмихна и поклати глава.
— Макар и с два доктората, не съм от нейната класа — виновно обяви тя.
Хорейшо отново се обърна към Виджи, която седеше и чакаше.
— В главата си ли видя всички тези числа?