Обикновен гений
Шрифт:
Тя кимна и отново се зае с ябълката.
Той й каза две дълги числа и поиска да ги умножи. Тя го стори в рамките на няколко секунди. Накара я да раздели други две големи числа и тя го направи, без дори да се замисли. После я притисна с поредица от упражнения за определяне на корен квадратен. Виджи даде верните отговори за секунди, дори с леко отегчение. Той извади бележника си и започна да пише нещо.
— Сега ще ти предложа една по-различна задача.
Виджи изправи гръб, но отегчението в погледа
Като добре обучено куче, а, Виджи? Той й обясни условието на задачата.
— Представи си, че имаш много добра приятелка, с която всичко правите заедно. После тази твоя приятелка се премества да живее другаде и ти никога повече няма да я видиш. Как ще се почувстваш?
Виджи примигна веднъж, втори път. Лицето й се изкриви от усилието, клепачите й запърхаха. Хорейшо изпита чувството, че наблюдава компютър, който е прегрял.
— Как ще се почувстваш, Виджи? — настоя той.
— В тази задача няма числа — объркано отвърна тя.
— Знам, че няма. Но не всички задачи са свързани с числа. Как ще се почувстваш при дадените условия? Щастлива, тъжна, равнодушна?
— Какво значи равнодушна?
— Значи, че ти е все едно.
— Да — автоматично кимна тя.
— Няма ли да си тъжна?
— Да, ще бъда тъжна.
— Но не и щастлива, така ли?
Виджи се извърна към Алиша и безпомощно промълви:
— В тази задача няма числа!
— Знам, Виджи — кимна жената. — Но все пак се опитай да намериш отговора.
Виджи сви рамене и отново захапа ябълката.
Хорейшо записа още нещо в бележника си и попита:
— Спомняш ли си последния път, когато с баща ти бяхте заедно?
— А защо няма да съм щастлива? — внезапно попита тя.
— Защото приятелката ти е заминала. Защото на човек му е приятно, когато е заобиколен от приятели. И когато най-добрата ти приятелка си отиде, на теб вече няма да ти е приятно. — Хорейшо помълча малко и добави: — Сигурен съм, че с баща ти също ти е било приятно, двамата сте се занимавали с интересни неща. А сега ти е тъжно, че го няма, нали? Край на интересните неща с него.
— Мънк си отиде.
— Така е. Правихте ли нещо интересно, когато за последен път бяхте заедно?
— Много интересни неща.
— Какви например?
— Не мога да ти кажа.
— Тайна значи. Тайните неща винаги са интересни. Много тайни ли имахте вие с Мънк?
Виджи пристъпи към него и понижи глас:
— Всичко беше тайна.
— И ти не можеш да я споделиш с никого, така ли?
— Да.
— Но ако пожелаеш, можеш да го направиш.
— Да, ако пожелая.
— А иска ли ти се? Бас държа, че страшно много ти се иска!
За пръв път от началото на разговора Виджи показа признаци на колебание.
— Трябва
— С нещо като шифър, така ли? Страхувам се, че не ме бива с шифрите.
— Мънк ги обичаше. Много обичаше тайните кодове. Казваше, че го правели кървав.
Хорейшо хвърли въпросителен поглед към Алиша, която объркано сви рамене.
— Как така са го правели кървав, Виджи? — обърна се към момиченцето той. — Какво искаш да кажеш?
— Какво искаш да кажеш? — повтори с усмивка тя.
— Питам те какво е имал предвид Мънк, когато ти е казал, че шифрите го правят кървав.
— Точно така каза: шифрите го правят кървав. Кодове и кръв — така каза.
Хорейшо безсилно се отпусна на стола.
— Стана ли кървав Мънк при последната ви среща?
— Да — щастливо се усмихна Виджи.
— Значи е споделил с теб някаква тайна? — Тя кимна. — А ще ни кажеш ли каква беше тя?
Усмивката й се стопи и тя бавно поклати глава.
— Защо? Супертайна ли беше?
— Виджи — намеси се с успокоителен тон Алиша. — Ако знаеш нещо, непременно трябва да ни го кажеш.
— Мисля, че не го харесвам — отвърна детето и посочи с пръст Хорейшо. — А сега трябва да изляза.
След тези думи тя напусна стаята.
Хорейшо погледна Алиша, която беше затаила дъх.
— Предупредих ви, че Виджи е костелив орех — промърмори тя. — Все пак успяхте ли да научите нещо полезно?
— Познавам я по-добре, отколкото преди час — отвърна психоаналитикът. — Все пак е нещо.
— При следващата ви среща тя може би ще бъде съвсем различна — предупреди го Алиша.
Хорейшо ги изчака да си тръгнат и се обади на Шон да му разкаже за експеримента.
— Виджи страда ли от аутизъм, или не? — попита Шон.
— Аутизмът е много широко понятие — въздъхна Хорейшо. — Но според мен не.
— Тогава какво й е?
— Мисля, че в някои отношения тя е толкова по-умна от всички нас, че не може да контактува. За други неща не е много интелигентна или по-скоро зряла. Може би има проблем с възприятията. С нашите възприятия. Ние очакваме емоционалните й реакции да отговарят на интелекта, но тя все още е малко момиченце. Има и нещо странно в отношенията с баща й.
— Какво по-точно?
— По всичко личи, че понякога Мънк се е отнасял с нея като с възрастна. Но в други случаи я е третирал като… машина.
— Като машина ли?
— Знам, че звучи странно. Бих искал да науча нещо повече за майка й, но Виджи е убедена, че няма майка.
— Докъде води всичко това?
— Страхувам се, че не много далеч.
— Е, поне имаме някакъв твърд резултат. Нула.
— Какво мислиш да правиш?
— Да потърся друг път.