Обикновен гений

Балдачи Дейвид

— Мистър Барнс дойде, за да помогне и на мен. Трябва да преодолея някои проблеми, които… Които имам още от дете.

— Наистина ли? — погледна я Виджи. — Не ме ли лъжеш?

— Заклевам се, че не те лъжа. Много го измъчих, горкия. Постоянно го отбягвам, особено когато започне да ми задава въпроси. Единственото му желание е да ми помогне.

— И аз правя същото — прошепна Виджи. — А ти защо бягаш?

Мишел се поколеба за миг, въпреки че имаше готов отговор. Просто й беше трудно да го изрече на глас.

— Защото се страхувам —

преглътна с усилие тя.

— От какво? — настойчиво попита детето.

— Страх ме е, че ще открие истината и аз няма да го понеса.

Виджи хвана греблото, помълча малко и прошепна:

— Аз също.

— Работата е там, че не си спомням какво е станало с мен — въздъхна Мишел. — А той иска да ме хипнотизира, за да си спомня.

— Ще му позволиш ли?

— Още не знам. Ти какво мислиш?

— Искаш моето мнение, така ли?

— Разбира се. Ти си умно момиче. Кажи дали да му позволя, или не. Ако не го сторя, вероятно никога няма да разбера какво ми е. Понякога истината не е много приятна.

— Мисля, че трябва да му позволиш — решително обяви Виджи.

— Така ли? А защо?

— Винаги е по-добре да знаеш, нали?

Мишел помълча, после бавно кимна.

— Май си права. По-добре е да знаеш.

— Искаш ли да се връщаме? — попита Виджи и потопи греблото си във водата.

— Разбира се. Надявам се, че ти беше приятно.

Виджи мълчаливо кимна. Обърнаха лодката и загребаха към пристана.

От горичката на отсрещния бряг се появи накуцващ мъж с бинокъл в ръце. Беше Иън Уитфийлд. Той отправи поглед към малката лодка, после откачи телефона от колана си и набра някакъв номер. Лицето му беше намръщено. След минута на брега изскочи бодигардът му.

— Значи и двамата са бивши служители на Сикрет Сървис? — мрачно попита Уитфийлд.

— Да — потвърди онзи. — Тя се казва Мишел Максуел и е тук по молба на управата на Бабидж Таун, за да разследва смъртта на Тюринг и Райвест.

— В каяка беше и дъщерята на Тюринг.

— Какво ще заповядате, сър?

Уитфийлд не отговори. Извърнат към оградата, той мълчаливо съзерцаваше реката.

— Понякога работата ни е дяволски неблагодарна, синко — промълви след известно време той, обърна се и с тежко накуцване се насочи към горичката.

Мишел и Виджи върнаха каяка на мястото му. По обратния път момиченцето се вкопчи в ръката й и силно я стисна.

— Надявам се, че мистър Барнс ще ти помогне да си спомниш — прошепна то.

— Благодаря, Виджи. Ти много ми помогна да взема решение.

В момента, в който се прибраха, Виджи седна на пианото и започна да свири. В един миг пръстите й се отделиха от клавишите, а дребното й личице се извърна към Мишел.

— Харесвам те, Мишел.

— И аз те харесвам, Виджи.

Момиченцето скочи от столчето и се втурна нагоре по стълбите. На площадката спря, погледна надолу и изкрещя:

— Кодове

и кръв!

Вкаменена от изненада, Мишел безмълвно проследи с очи слабичката фигурка, която изтича по коридора и затръшна вратата на стаята.

56

След вечерята с Валъри Шон се качи на наетата в Уилямсбърг кола и подкара към Бабидж Таун. Малко след като прекоси моста над Йорк и преди да навлезе в Глостър Пойнт, колата, която го следеше през цялата вечер, рязко даде газ, задмина го и му препречи пътя. В следващия миг над страничното стъкло се надвеси лицето на непознат мъж.

— Слизай! — изкрещя той и тикна под носа му служебната си карта.

Поведението на специален агент на ФБР Майк Вентрис не излъчваше особена сърдечност.

— Мога ли да знам какво става? — учтиво попита Шон.

— Затваряй си устата и влизай в колата ми! — сряза го Вентрис.

Шон се подчини. Настани се на дясната седалка на федералния автомобил, а агентът се тръшна до него и шумно захлопна вратата.

— Какво си въобразяваш, че правиш, бе, идиот? — гневно викна той.

— Не знам — спокойно отвърна Шон. — Просто карах към Бабидж Таун, но ти ми препречи пътя. За кеф ли го направи, или е време за опреснителните ти курсове по шофиране?

— Я стига си дрънкал! Ходил си при Иън Уитфийлд, а?

— Той ме покани, в компанията на шериф Хейс.

— А после се срещна и с жена му в местния бар!

— Беше случайно.

— И случайно я покани на вечеря, така ли?

— Доколкото ми е известно, това не е престъпление.

— Какви са отношенията ти с Валъри Месълайн?

— Събра ни любовта към качественото мохито.

Вентрис заби дебелия си пръст в гърдите му и гневно изсъска:

— Имай предвид, че съм на косъм от мисълта да те арестувам!

— По какви обвинения, ако смея да попитам?

— Имам право да те заключа за четирийсет и осем часа без никакви обвинения! — изръмжа онзи. — А през това време все ще измисля нещо.

— Напомням ти, че съм тук по работа точно като теб! — стана сериозен Шон. — Опитвам се да разкрия убийците на Мънк Тюринг и Лен Райвест. Помниш ли за малкото състезание, което ти предложих?

— А аз ти казах и пак ще го повторя, че не желая да ми се пречкаш!

— Не знаех, че ти се пречка и Валъри Месълайн.

— Тя няма нищо общо с разследването, Иън Уитфийлд — също. Работата му е твърде важна, за да се занимава с някакво тъпо частно ченге, което си пъха носа, дето не му е работа!

— Откога ФБР и ЦРУ действат заедно? — учудено го изгледа Шон.

— Казвам ти го за твое добро! — изръмжа Вентрис. — Тук става въпрос за далеч по-важни неща от някакви си убийства!

— Би ли ми обяснил какви?

— Изчезвай от колата ми! Бъди сигурен, че следващата ни среща хич няма да ти хареса!

Шон слезе от колата, обърна се и почука по стъклото.