Обикновен гений

Балдачи Дейвид

— А защо изобщо се интересувате от него, ако смея да попитам? Саут не ми каза нищо.

— От любопитство, нищо повече. Казвате, че разследването не е довело до нищо, така ли?

— Точно така. Няма ли труп, няма следствено заключение. Може би на Джойнър просто му е писнало от войската и е решил да смени професията. Има много такива случаи.

Хорейшо благодари и прекъсна връзката. По всичко личеше, че преди да изчезне, този Джойнър бе имал интимна връзка със съпругата на Франк Максуел. Никой не бе открил тялото му. Но какво бе видяла преди години

Мишел? Какво я бе наранило толкова дълбоко? Психоаналитикът добре знаеше, че отговор на тези въпроси може да му даде единствено тя. Дори да бе прогонила спомена с усилие на волята, той със сигурност бе някъде там, погребан дълбоко в подсъзнанието й.

Шон и Мишел влязоха в хангара за лодки, взеха няколко инструмента и ги разпределиха по раниците си. После се върнаха в централната сграда и казаха на пазача, че трябва да помогнат на Хорейшо.

— Изнасяме се по нареждане на Чамп.

Пазачът кимна и им направи знак да влязат. Двамата изкачиха тичешком стълбите до последния етаж и бързо се насочиха към предишната стая на Шон. Влязоха в нея, затвориха вратата след себе си и се обърнаха към стената, зад която според изчисленията на Виджи би трябвало да се намира тайната стая.

— Врата със сигурност има, но ние нямаме време да я търсим — каза Шон и вдигна раницата си. След няколко минути напрегната работа в стената зейна малка дупка. Шон включи фенерчето и надникна през нея.

— По дяволите! — изруга той.

— Какво?

— Ще видиш — отвърна той. — Да побързаме!

Атакуваха стената с подновено усърдие. Не след дълго дупката стана достатъчно широка, те се промушиха през нея и огледаха стените, отрупани със сложна електронна апаратура. В дъното се виждаше малка врата.

— До нея се стига през заключената стая от другата страна — досети се Шон.

Телевизионните монитори край една от стените показваха картина от вътрешността на всички бараки.

— Ето я номер едно — махна към един от тях Шон.

— А тази тук трябва да е номер две, която е на разположение на Чамп — добави Мишел, после насочи вниманието си към компютърните екрани в съседство, по които течеше бавен, но непрекъснат поток от цифри.

— Записват тайно цялата информация от залата на Чамп Полиън! — възкликна Шон.

— Значи Лен Райвест е бил прав за присъствието на шпиони в Бабидж Таун — кимна Мишел. — Но не е знаел, че става въпрос за електронен шпионаж. — Вниманието й беше привлечено от малка червена лампичка на стената, която тревожно мигаше. — По дяволите! — възкликна тя. — Дано не е това, за което си мисля!

Обърнаха се и бързо се промушиха обратно през дупката. В следващия миг лампичката престана да мига, но остана включена.

— Хорейшо! — извика след партньора си Мишел.

Шон се закова на място, направи рязък завой и хукна по съседния коридор. Няколко секунди по-късно той вече блъскаше по вратата на психоаналитика. Когато тя се отвори, той просто сграбчи Хорейшо и го помъкна след себе си.

— Хей, от какво

бягаме? — объркано извика онзи.

— От смъртта — късо отвърна Мишел.

Информацията накара дребничкия мъж да превключи на максимална скорост.

— Как ще се измъкнем? — задъхано извика Мишел. — Порталът се охранява!

— С лодка — отвърна Шон. — Следвайте ме!

Хукнаха по пътеката към пристана. Двамата пазачи, които срещнаха, почти не им обърнаха внимание. Явно още не бяха научили за проникването в секретната стая.

— Дали онази аларма изобщо се е задействала? — изрази съмнението с Мишел.

— Не трябва ли да се обадим на шериф Хейс? — добави Хорейшо.

— В момента предпочитам да не се доверявам на никого! — тръсна глава Шон.

Минута по-късно стигнаха до хангара, Шон разтвори портала и откачи от таблото ключовете на голямата моторница. После включи електрическия стапел и лодката плавно докосна водната повърхност. Не след дълго моторът забоботи и те потеглиха с угасени светлини.

— Отваряйте си очите! — тихо заповяда Шон, забеляза учуденото изражение на Мишел и рязко попита: — Какво има?

— Питам се защо Виджи е предпочела да гребе с малкия нестабилен каяк?

— Нали каза, че не си получила отговор на този въпрос?

— Преди това гребахме заедно и тя заяви, че никога не се е чувствала по-добре. На връщане й предложих да се надбягвахме. Условието беше, че ако победя аз, тя ще ми разкаже за кодовете и кръвта. Когато това стана, тя седна на пианото и изсвири онази мелодия.

— Е, и?

— Защо се е върнала при реката? — повтори въпроса си Мишел.

— Предупреждавам те, че не бива да се опитваш да откриеш какво е мислела Виджи — обади се Хорейшо.

— Защо останах с чувството, че иска да ми каже нещо? — продължи тя, без да му обръща внимание. — И да ме привлече обратно към кея? — Изправи се и впери поглед в отсрещния бряг. — Имаше и още нещо, което ми се стори изключително странно. Виджи ми го разказа абсолютно неочаквано.

— Какво ти разказа?

— Че Алън Тюринг се самоубил, като изял една отровна ябълка. Това й напомняло приказката за Снежанка. Нали сте я чували? Старата кралица се превърнала във вещица, прекосила реката с лодка и подмамила Снежанка да изяде отровната ябълка. Момичето от приказката за малко не умряло — също като Виджи в реката. После добави, че всеки, който държи ябълката, разполага с огромна власт. Питам се, защо ми разказа всичко това?

— Нямам представа — отвърна Шон. — И не виждам с какво то може да ни помогне.

— Боже мили! — изведнъж възкликна Мишел. — Лодка, ябълка! — Скочи, втурна се към кърмата и се приведе над борда: Голямата ябълка!

— „Голямата ябълка“ като Ню Йорк — опита се да я успокои Шон.

— Не, като в приказката за Снежанка! — тръсна глава Мишел. — Да се залавяме за работа! Трябва да разглобим тази лодка на съставните й части!

— Защо? — учуди се Хорейшо.

— Не питай, ами ми помогни!