Окото на тигъра
Шрифт:
Корабът се блъснал, но се задържал на повърхността, а Андрю Барлоу успял с помощта на дванайсет моряци да спусне едната от лодките. С тях тръгнали и четирима от пътниците на пострадалия кораб, сред които и мис Шарлот Котън. Невероятният късмет в съчетание с моряшките способности на Барлоу им помогнал да преминат през бурното море и страховитите рифове и да се доберат до по-спокойните води на крайбрежния проток.
Най-сетне успели да измъкнат лодката на заливания от пенести вълни бряг на острова. Корабокрушенците прекарали четири дни
Барлоу се изкачил на най-южния от трите островни върха. Описанието беше съвсем точно. Ставаше въпрос за Тримата старци и Топовния риф. Не можеше да има никакво съмнение. Ето как Джими Норт беше научил за мястото, което търсеше — остров с три върха и опасваща го преграда от коралови рифове.
Барлоу описал подробно мястото на заседналия сред кораловите зъби кораб, заливан непрекъснато от вълните. На втория ден корпусът му започнал да се пропуква и докато Барлоу наблюдавал от върха, предната половина на кораба била отнесена през рифа и изчезнала в мрачно зейналата дупка сред коралите. Кърмата се килнала назад и станала на трески.
Когато най-сетне небето се прояснило и вятърът утихнал, Андрю Барлоу разбрал, че от всичките сто четирийсет и девет души на борда са оцелели само хората от неговата групичка. Всички други били загинали в бурното море.
Някъде ниско под хоризонта в западна посока той съзрял обширна ивица земя, за която предположил, че е Африканският континент. Качил отново хората си на лодката и прекосили крайбрежния проток. Предположенията му се потвърдили, сушата наистина била Африка — но както винаги, тя била враждебна и жестока.
Седемнайсетте нещастни корабокрушенци започнали дълъг и опасен преход на юг и след три месеца само Барлоу, четирима моряци и мис Шарлот Котън успели да се доберат до пристанището на остров Занзибар. Треската, дивите зверове, туземците и лошият късмет значително намалили броя им — а и останалите живи били изтощени и приличали на призрачни движещи се скелети, пожълтели от треската и съсипани от дизентерията, прихваната от замърсените води.
Дисциплинарният съд оценил високо подвига на Андрю Барлоу, а прочутата Източноиндийска компания го наградила за доблестната му служба с петстотин лири.
Когато свърших с четенето, вдигнах очи към Шери. Тя ме наблюдаваше внимателно.
— Ама че работа! — възкликна тя, а и аз бях силно впечатлен от величието на някогашната драма.
— Всичко си идва на мястото, Шери — рекох аз. — Тук е казано всичко.
— Да — съгласи се тя.
— Трябва да проверим дали имат чертежи на кораба.
Отделът с плановете и чертежите беше на третия етаж и след бързата проверка, извършена от някакъв енергичен сътрудник, пред нас се разкри цялото великолепие на кораба „Утринна светлина“.
Корабът беше изящен тримачтов морски съд с удължен нисък корпус. Нямаше квадратно платно, нито пък долно платно на бизанмачтата. Наместо тях имаше голямо платно на бизанмачтата и пълен комплект от лисели. В удължената кърма се помещаваха няколко каюти за пътници, а спасителните лодки бяха закрепени върху задната част на каюткомпанията.
Въоръжението бе тежко, с по тринайсет боядисани в черно оръдия на всеки борд, чиито осемнайсетфунтови дула се подаваха застрашително, готови да защитят кораба в опасните морета на изток от нос Добра надежда, край който се е промъквал при плаванията си към Китай и Индия.
— Трябва да пийна нещо — рекох аз и вдигнах чертежа на „Утринна светлина“. — Ще поискам да ни направят копия.
— За какво? — полюбопитства Шери.
Сътрудничката на музея се измъкна от леговището си сред натрупаните на камари стари свитъци с чертежи и щом чу молбата ми, смукна с устни.
— Ще трябва да заплатите седемдесет и пет пенса — опита се да ме обезкуражи тя.
— Цената е съвсем приемлива — отговорих аз.
— И ще станат готови чак след седмица — неумолимо добави тя.
— О, скъпа — широко й се усмихнах аз. — Наистина са ми необходими за утре следобед.
Усмивката ми я сломи, нежеланието й изчезна и тя посегна да прибере разпилените кичури зад рамките на очилата си.
— Добре, ще видя какво може да се направи — омекна тя.
— Много сте мила, уверявам ви — завърших аз и ние си тръгнахме, оставяйки я със смутено, но доволно изражение.
Способността ми за ориентиране се възвръщаше и успях да стигна до „Ел Вино“, без да обикалям много. Редовно посещаващите ресторанта вестникари от „Флийт стрийт“ още не бяха се изсипали, та седнахме на уединена маса. Поръчах два вермута и вдигнахме чашите.
— Знаеш ли, Хари, Джими имаше стотици планове. Целият му живот премина в непрекъснато търсене на съкровища. Всяка седмица откриваше с почти пълна сигурност местоположението на потънал кораб със съкровища от Испанската армада, неизвестен град на ацтеките или пък останките на пиратски кораб… — започна тя, връщайки се към миналото. — Отдавна не вярвах на приказките му. Но сега… — не се доизказа тя и отпи от чашата си.
— Дай да видим какво сме открили досега — предложих аз. — Знаем, че Гудчайлд е бил много загрижен пълномощниците му да получат петте сандъка с багаж и да ги съхранят добре. Знаем, че се е готвел да ги изпрати на борда на „Утринна светлина“ и че им е съобщил предварително чрез личния си приятел, капитана на бойната фрегата „Пантера“.
— Точно така — съгласи се тя.
— Знаем, че сандъците са били отбелязани в товарния манифест на кораба. Известно ни е, че корабът е потънал и те вероятно са били все още на борда. Знаем точното местоположение на корабокрушението. То се потвърждава от корабната камбана.
— Съвсем точно.
— Само не знаем какво е имало в сандъците.
— Мръсни чорапи — рече тя.
— Четири тона мръсни чорапи? — попитах аз и изражението й се промени. Теглото на багажа не беше й направило никакво впечатление.