Окото на тигъра
Шрифт:
— Мансън! — възкликнах аз. — Господи! Мансън Ресник е Мани Ресник. — На него ли беше попаднал Джими Норт с невероятното си предложение? Точно както и самият аз бях отишъл при него, предлагайки му да оберем златото на римското летище. Мани бе един от босовете на подземния свят и очевидно беше се издигнал доста нависоко в йерархията след последната ни среща.
„Много му се ще да изглежда изискано“, рекох си аз, докато той пресичаше тротоара и се настаняваше на задната седалка на ролс-ройса, намествайки се до увитата във визон русокоса дама.
— Чакай тук — внезапно рекох аз на Шери, щом колата потегли по посока на „Парк Лейн“.
Изтичах на тротоара и отчаяно се огледах за такси, с което да ги последвам. Но наоколо нямаше никакви таксита и аз се впуснах след ролс-ройса, молейки се горещо да зърна някоя от големите черни коли със светеща лампичка на покрива. Ролсройсът обаче зави пред очите ми надясно по „Саут Одли стрийт“, набирайки скорост, и бързо се отдалечи.
Спрях се на ъгъла, защото колата бе вече много далеч, потъвайки в оживеното движение към площад „Гровнър“.
Обърнах се и тръгнах разочаровано към мястото, където ме очакваше Шери. Знаех, че Шери е права. Мани и русокосата тръгваха на дълго пътуване. Нямаше никакъв смисъл да висим повече край № 97 на „Кързън стрийт“.
Шери ме чакаше пред ресторанта.
— За какво беше цялата дандания? — попита тя, а аз я хванах за ръката. Докато вървяхме обратно към площад „Бъркли“, аз й обясних:
— Онзи мъж навярно е наредил да убият Джими, по негова вина половината от гърдите ми я няма, по негова вина ония искаха да ти изпекат хубавите розови пръстчета — накратко, той е големият мръсник.
— Познаваш ли го?
— Работихме заедно преди доста време.
— Хубави приятелчета имаш.
— Напоследък се опитвам да мина в по-добра категория — рекох аз и стиснах ръката й, но тя не обърна внимание на ухажването ми.
— А жената. Тя ли е идвала на Сейнт Мери и е взривила яхтата ти и онова младо момиче?
Почувствах, че яростта, която бе ме обхванала преди няколко минути, когато видях онази добре гледана и увита във визон лъскава стръвница, ме обзема отново. Шери изохка до рамото ми:
— Хари, ръката ме заболя!
— Извинявай — осъзнах се аз и пуснах ръката й.
— Предполагам, че това е отговорът ти на въпроса ми — унило измърмори тя, разтривайки ръката си.
Хотелското барче на „Уиндзър Армс“ беше облицовано изцяло в дъбова ламперия и старомодни огледала. Когато Шери и аз влязохме, то бе вече претъпкано. Навън беше съвсем тъмно и леденостуденият вятър гонеше опадалите листа.
Топлият уют на заведението бе именно онова, което ми трябваше. Успяхме да се сместим на масата в ъгъла, но поради голямата блъсканица трябваше да седнем толкова плътно един до друг, че нямаше как да не обгърна раменете на Шери, а с допрени глави в шумната обстановка можехме да си говорим за каквото си искаме.
— Мога да отгатна закъде са се запътили Мани Ресник и неговата приятелка — казах аз.
— За остров Голямата чайка ли? — попита Шери и след като й кимнах, добави: — Но той ще има нужда от яхта и леководолази.
— Не се безпокой, Мани ще си ги намери.
— А ние какво ще правим?
— „Ние“ ли? — учудих се аз.
— Сбърках глаголната форма — тутакси се поправи тя. — Ти какво ще правиш?
— Мога да избирам. Или да зарежа всичко — или пък да отида до Топовния риф и да се опитам да проверя какво толкова е имало в петте сандъка на полковник Гудчайлд.
— Ще ти трябва екипировка.
— Е, може и да не е толкова сложна като на Мани Ресник, но ще си намеря каквото ми трябва.
— Как си с парите или ти е обидно да те питам за тях?
— Отговорът ми е същият. Ще си намеря достатъчно.
— Сини води и бели пясъци — замечтано промълви тя.
— … и полюшващи се от крайбрежния вятър клонки на палми.
— Хари, престани!
— На жаравата се пекат едри омари, а аз седя до теб и пея в утихналата вечер — безмилостно продължавах аз.
— Голямо прасе си — въздъхна тя.
— Ако останеш тук, изобщо няма да узнаеш дали в сандъците е имало само мръсни чорапи — не я оставях намира аз.
— Ти ще ми пишеш — умолително рече тя.
— Не, никакви писма.
— Тогава ще трябва да дойда с теб — най-после реши тя.
— Браво, моето момиче — радостно я придърпах към себе си аз.
— Но настоявам да си плащам сама за всичко, отказвам да ти бъда метреса — беше усетила колко съм притеснен с парите.
— Никак не ми се ще да ти нарушавам принципите — весело подхвърлих аз и портфейлът ми сякаш въздъхна облекчено. За мен щеше да е пълно разорение, ако трябваше да покрия всичките разходи за експедицията до Топовния риф с парите, които ми бяха останали.
Имахме за какво да си поговорим още, след като решението беше взето. Но само след няколко минути собственикът на заведението викна:
— Време е да затваряме, господа.
— Нощем е опасно да ходиш по улиците — предупредих Шери аз. — Мисля, че не трябва да рискуваш. Горе имам много приятна стаичка с чудесен изглед…
— Хайде престани, Флечър — каза Шери и стана. — По-добре е да ме изпратиш, защото ще се оплача на чичо.
Докато изминем разстоянието до следващата пряка, където бе жилището на чичо й, ние се уговорихме да се видим на следващия ден и да обядваме заедно. Имах цял куп задачи, които трябваше да свърша сутринта, като една от тях беше да запазя места за самолета, а пък Шери трябваше да удължи паспорта си и да вземе фотокопията с чертежите на „Утринна светлина“.
Пред вратата на апартамента застанахме един срещу друг, като и двамата изведнъж бяхме станали свенливи. Държането ни беше толкова сълзливо, че едва не се изсмях. Поведението ни беше като на героите от някогашните романи, които се изпращат след първата си любовна среща — но пък не е лошо понякога човек да бъде сантиментален.
— Лека нощ, Хари — рече тя, показвайки ми някак си неуловимо с древното умение, присъщо само на жените, че е готова за целувка.
Устните й бяха нежни и топли и целувката ни продължи доста дълго.