Окото на тигъра
Шрифт:
— Спомням си я, разбира се.
— Нали ти казах, че върху нея имаше надпис, полуизяден от пясъка?
— Да, продължавай нататък.
Започнах да пиша с вилицата върху маслото, използвайки го като плоча за писане: „VV N L…“ После нанесох изтритите от повърхността на бронза букви.
— Ето какво е било — казах аз. — Тогава не можах да разбера нищо, но сега… — бързо изписах всичките букви на „УТРИННА СВЕТЛИНА“.
Тя ме гледаше зяпнала, кимайки, докато всичко й стана ясно.
— Трябва да разберем нещичко за кораба с име „Утринна светлина“.
— Да, но как?
— Няма да е трудно. Знаем, че корабът е принадлежал на Източноиндийската компания… Трябва да е останал в архивите… на „Лойдс“… или пък в Търговската палата?
Тя грабна писмото от ръцете ми и го прочете отново.
— В багажа на доблестния полковник сигурно е имало само мръсни чорапи и стари ризи — смръщи нос тя и ми подаде обратно писмото.
— Останал съм без чорапи — подхвърлих аз.
Шери приготви куфара си, а аз с облекчение установих, че притежава рядкото качество да тръгва на път без много багаж. Докато товарех багажа в крайслера, тя отиде до наемателя на съседната ферма. Той щеше да наглежда къщата в нейно отсъствие и когато се върна, тя просто заключи кухненската врата и скочи в колата при мен.
— Странно — каза тя. — Имам чувството, че започваме много дълго пътуване.
— Няма да те разочаровам — предупредих я аз с похотлив поглед.
— В началото си мислех, че си благоразумен — тъжно рече тя, — но когато се държиш така…
— Ставам сексапилен, нали? — съгласих се аз и подкарах колата по алеята.
Лекар намерих в Хейуърдс Хийт. Ръката на Шери вече беше доста подута и по пръстите й висяха като маносани гроздови зърна плътни бели мехури, изпълнени с течност. Лекарят ги спука и превърза ръката й.
— Сега ме боли повече — промърмори тя, докато пътувахме на север. Седеше тихо, пребледняла от болката. Мълчах съчувствено, докато не навлязохме в покрайнините на големия град.
— Няма да е зле да решим къде да отседнем — предложих аз. — Някое удобно хотелче близо до центъра.
Тя ме погледна насмешливо.
— Предполагам, че ще ни бъде по-удобно и по-евтино, ако се настаним в двойна стая, нали?
Почувствах, че през корема ми мина топла и вълнуваща тръпка.
— Странното е, че ти го каза, защото тъкмо щях да ти го предложа.
— Знаех си, че щеше да ми го предложиш — засмя се тя за първи път от два часа насам. — Спестих ти труда — поклати глава, все още усмихвайки се. — Аз ще отседна при чичо ми. Той има свободна стая в апартамента си в Пимлико, а през една пряка се намира твоето хотелче. То е удобно и чисто — не можеш да намериш по-евтино.
— Чувството ти за хумор страшно ми харесва — промърморих аз.
Тя се обади на чичото от улична кабина, а аз я чаках в колата.
— Всичко е наред — съобщи ми тя, докато се наместваше на седалката до мен. — Вкъщи си е.
Апартаментът бе на приземния етаж в една тиха уличка близо до реката. Взех куфара на Шери и я последвах, а тя позвъня на вратата.
Човекът, който ни отвори вратата, беше нисък и със слабо телосложение. Беше на около шейсет години и бе облечен в сива плетена жилетка с кръпки на лактите. Краката му бяха обути в чехли. Домашното му облекло някак си не подхождаше на стоманеносивата му, гладко вчесана коса, както и на късите остри мустаци. Кожата му бе гладка и румена, но не можех да не забележа острия хищен блясък в очите му и стойката на военен. Човек, когото трудно можеш да измамиш.
— Чичо ми, Дан Уилър — отстъпи встрани Шери, за да ни представи. — Чичо Дан, запознай се с Хари Флечър.
— Младият човек, за когото си ми разказвала — отсечено кимна той. Ръката му беше костелива и суха, а погледът му ме опари като с коприва. — Заповядайте. Влизайте и двамата.
— Няма да ви безпокоя, сър… — съвсем естествено го нарекох „сър“, защото не бях забравил някогашното обучение в казармата. — Искам сам да си потърся квартира.
Чичо Дан и Шери си размениха погледи и на мен ми се стори, че тя поклати едва-едва глава, но бях се загледал към апартамента зад тях. Жилището беше като на отшелник, очевидно обитавано от мъж, поради строгия стил на мебелировката и оскъдните украшения. Първоначалните ми впечатления от домакина някак си се потвърдиха от подредбата на хола.
Искаше ми се да си нямам много-много работа с него, доколкото това беше възможно, но пък ми се щеше да се виждам с Шери, колкото се можеше повече.
— Ще те взема след час за обяд, Шери.
След като тя ми отговори утвърдително, аз ги оставих и се качих на колата. Препоръчаният от Шери хотел се казваше „Уиндзър Армс“ и когато, следвайки съвета й, споменах името на чичото, те ме настаниха в уютна задна стая, с хубав изглед към небето и телевизионните антени по покривите. Излегнах се върху леглото, както си бях облечен, и докато чаках да изтече един час, прехвърлях в ума си всичко, което знаех за семейство Норт и близките му роднини. Единственото, в което бях сигурен, бе, че Шери Норт Втора нямаше да ми избяга през нощта. Щях да я наблюдавам много внимателно, но у нея имаше доста неща, които ме озадачаваха. Предполагах, че е много по-сложна личност, отколкото подсказваше ведрото й хубаво лице. Оставих размислите, седнах в леглото и взех телефона. За двайсет минути проведох три разговора. Първо се свързах с отдела за корабни застраховки на „Лойдс“ на „Фенчърч стрийт“, после с Националния морски музей в Гринуич и накрая с Архива за Индия от времето на империята на „Блакфрайърс роуд“. Оставих крайслера на частния паркинг зад хотела, защото в Лондон колата може да ти навлече само неприятности, и тръгнах пеша за апартамента на чичото. Отвори ми самата Шери, готова за излизане. Точността й ми харесваше.
— Чичо Дан не ти хареса, нали? — закачи ме тя на масата в ресторанта, но аз заговорих за друго.
— Проведох няколко телефонни разговора. Онова, което търсим, е на „Блакфрайърс роуд“ в Уестминстър. Архивът за Индия от времето на империята. След като се наобядваме, отиваме там.
— Той наистина е много мил, когато го опознаеш по-добре.
— Виж какво, мило ми момиче, той е твой чичо. Обичай си го ти.
— Но защо, Хари? Много ми е интересно.
— Къде е на служба — в армията или във флота?
Зяпна ме изненадана.
— Как разбра?
— Усещам ги сред хиляди други.
— Служеше в армията, но се пенсионира. Защо смяташ, че е толкова важно?
— Какво ще си избереш? — подадох й менюто аз. — Ако си поръчаш ростбиф, аз ще се заема с патицата — и тя се хвана на примката, съсредоточавайки вниманието си върху храната.
Архивът за Индия от времето на империята се помещаваше в една от ония съвременни сгради с правилни форми, зеленикави стъкла и студено сини стоманени плоскости.