Окото на тигъра
Шрифт:
Книгата имаше четирийсет и девет глави, като всяка от тях бе посветена на отделна тема. Прочетох внимателно списъка.
Описани бяха златни съкровища на ацтеките, златната колекция на Панама, скрити пиратски съкровища, изчезнала златна мина в Скалистите планини на Северна Америка, долината на диамантите в Южна Африка, корабите със съкровища на Великата армада, кораба „Лютин“, натоварен със златни кюлчета, от който компанията „Лойдс“ бе успяла да спаси прочутата камбана на „Лютин“, златната колесница на Александър Велики, други кораби със съкровища — както старинни, така и съвременни — от Втората световна война, та чак до заграбеното от Троя, съкровищата на Мусолини, папа Йоан, цар Дарий, римски пълководци, плячки на капери и пирати, съкровища от времето на варварите и от златния век на полуостров Коромандел в Бенгалия. Описанията изобилстваха с доказани истини и измислици, с исторически факти и предположения. Съкровищата на изчезнали градове и забравени цивилизации, от Атлантида до приказния златен град в пустинята Калахари — имаше какво ли не и не знаех откъде да започна.
Прелистих с въздишка предговора и уводните бележки и разтворих книгата на първа страница. Започнах да чета.
До пет часа бях успял да прегледам бегло шестнайсет глави, които явно нямаха никакво отношение към съдбата на „Утринна светлина“, и бях изчел подробно пет други, като вече почвах да разбирам защо Джими Норт е могъл да се запали толкова от романтиката и вълнуващите описания на търсачите на съкровища. И аз започвах да се вълнувам от разказите за изчезнали богатства, които сякаш само чакаха да бъдат прибрани от някого с достатъчно късмет и сила на духа, за да ги открие.
Погледнах към новия японски часовник, който бях си купил, след като загубих омегата, и излязох бързо през високия каменен изход на музея, откъдето свих по „Грейт Ръсел стрийт“, за да се срещна с Шери. Тя ме чакаше в претъпкания бар към ресторанта на „Бягащия елен“.
— Извинявай — рекох аз. — Загубих представа за времето.
— Хайде — грабна ме за ръка тя. — Умирам от жажда и от любопитство.
Жаждата й утолих с халба бира, но любопитството й можах само да възбудя още повече, като й съобщих заглавието на книгата. Искаше да ме прати обратно в библиотеката, преди още да съм свършил обяда си от шунка и пуйка, който бях си взел от бюфета на самообслужване зад бара, но аз не отстъпих и даже успях да изпуша половин пура, преди да ме измъкне на студа.
Дадох й ключа от стаята ми в „Уиндзър Армс“, качих я на такси и й казах да ме чака там. После се върнах бързо в читалнята.
Следващата глава на книгата бе озаглавена „Великият Могол и индийският трон с тигъра“.
Тя започваше с кратко историческо описание, разказващо как Бабур, потомъкът на Чингис хан и Тимур, двамата най-жестоки завоеватели в средните векове, пресякъл планините и стигнал до Северна Индия, където основал Монголската империя. Веднага почувствах, че въведението има някакво отношение към интересуващия ме въпрос, тъй като „Утринна светлина“ беше потеглила от същия древен континент.
Повествованието описваше царуването на знаменитите приемници на Бабур, мюсюлманските владетели, които притежавали огромно могъщество и влияние, построили величествени градове и оставили на поколенията такива паметници на човешката цивилизация като Тадж Махал. Накрая бе описан упадъкът на династията и унищожаването й през първата година на метежите в Индия, когато отмъщаващите си британски войници превзели и плячкосали древната цитадела и крепост в Делхи — разстрелвайки незабавно монголските принцове и изпращайки на заточение стария император Бахадур Шах.
По-нататък авторът насочваше вниманието си към по-близкото историческо минало:
През 1665 година френският пътешественик и търговец на диаманти Жан-Батист Таверние посетил двореца на монголския император Орангзеб. Пет години по-късно той издал в Париж прочутите си „Пътувания в Ориента“. Очевидно е бил спечелил особеното благоразположение на мюсюлманския император, защото е успял да влезе в приказно богатата съкровищница на цитаделата и да опише подробно съхраняваните в нея несметни богатства. Сред тях е имало един диамант, наречен от него „Великият Могол“. Таверние претеглил камъка и го оценил със стойност от 280 карата. Според описанието му огромният диамант притежавал изключителен блясък, а на цвят бил прозрачен и бял „като голямата Северна звезда в небесата“.
Домакинът на Таверние му съобщил, че камъкът бил изкопан в прочутите мини Голконда някъде около 1650 година и че необработеният диамант е бил с невероятните 787 карата.
Камъкът бил шлифован във вид на изящно очертана роза, но не бил симетричен — едната му страна била по-изпъкнала. Оттогава няма други сведения за камъка и мнозина смятат, че Таверние всъщност е видял „Кохинор“ или „Орлов“. Много малко вероятно е обаче такъв опитен наблюдател и изкусен бижутер като Таверние да е сгрешил в преценката си за каратите. Преди да бъде повторно обработен в Лондон, диамантът „Кохинор“ е тежал само 191 карата и със сигурност не е бил шлифован във вид на роза. Диамантът „Орлов“, макар и да е шлифован като роза, е бил и все още е симетричен скъпоценен камък и тежи 199 карата. Описанията и на двата камъка съвсем не отговарят на посочените от Таверние сведения и по всичко личи, че е съществувал някакъв огромен бял диамант, който е изчезнал безследно.
Когато през 1739 година персийският Надир Шах навлязъл в Индия и завладял Делхи, той не направил никакви опити да задържи превзетата страна, а се задоволил с плячката на ценности, между които бил и диамантът „Кохинор“ и тронът с пауна на Джехан Шах. Напълно вероятно е алчният грабител от Персия да не е забелязал диаманта „Великият Могол“ и след оттеглянето му, лишеният от своя традиционен трон тогавашен монголски император Мохамед Шах, да е заповядал да му направят нов трон. Но появата на новата скъпоценност е била забулена в дълбока тайна и макар в източните предания да се споменава за нейното съществуване, до наши дни не са стигнали други сведения от европеец, освен посочените от Таверние.
В дневника на сър Томас Дженинг, английския посланик при двора на монголския император в Делхи, дадената му през 1747 година аудиенция е описана така: „Императорът беше облечен в скъпи коприни и накичен с цветя и скъпоценни камъни. Седеше на висок златен трон във формата на разярен тигър, със зинала уста и с едно-единствено блестящо око като на циклоп. Тялото на тигъра беше изкусно изработено от най-различни скъпоценни камъни. Негово величество бе достатъчно великодушен да ми позволи да се приближа до трона и да разгледам окото на тигъра, за което той ме увери, че е направено от едър диамант, наследен от царуването на неговия прадядо Орангзеб.“
Дали пък „Великият Могол“ на Таверние не е бил вече вграден в индийския трон с тигъра? Ако е било така, тогава ще трябва да повярваме на странната поредица от събития, с която ще завършим разказа за това изчезнало съкровище.
На 16 септември 1857 година в Делхи започнали отчаяни улични боеве с много убити и ранени и в крайна сметка метежът завършил без резултат, тъй като британски войски и подкрепящи ги местни бойци успели да отблъснат разбунтуваните индийски части и да превземат древната крепост, която се извисявала над града.