Окото на тигъра
Шрифт:
Щом слънцето се надигна от морето, ослепителните багри на утрото се стопиха сред горещата синева на небето, а Шери Норт се изправи на носа на лодката и свали якето и джинсите си. Останала по бикини, тя прибра дрехите си в грубата платнена торба и извади тубичка с крем против изгаряне, с който започна да маже бялата си нежна кожа.
Чъби и Анджело въстанаха срещу подобно кощунство с неприкрит ужас. Те проведоха кратък и изпълнен с възмущение разговор, след който Анджело пристъпи напред с платнище от брезент, за да направи навес за Шери. Последва разгорещена
— Но вие ще си съсипете кожата, мис Шери — възмутено протестираше Анджело, но тя го принуди да отстъпи пораженчески към кърмата.
Двамата седяха като оплаквачки на погребение — Чъби мръщеше кафявото си загрубяло лице, а Анджело кършеше ръце в пълно отчаяние. Накрая двамата не издържаха и след последвалото наговаряне на тих глас Анджело беше определен за емисар, който припълзя отново през струпания багаж, за да настоява за подкрепа от мен.
— Не й разрешавай, мистър Хари — примоли се Анджело. — Кожата й ще стане кафява.
— Струва ми се, че тя точно това иска — рекох му аз. Но когато настана пладне, аз лично предупредих Шери да внимава със слънцето. Тя послушно се облече, щом спряхме на пясъчния бряг, за да обядваме.
Когато съзряхме тройния връх на Тримата старци, следобедът вече преваляше и Шери възкликна:
— Точно както ги е описал някога старият помощник-капитан.
Приближихме се към острова откъм морето, през тясната ивица между острова и рифа, където водата беше спокойна. Когато преминахме началото на протока, през който бях превел „Танцуващата по вълните“, за да избягаме от катера от Зинбала, Чъби и аз се спогледахме усмихнати, сякаш си спомнихме за нещо мило, и аз се обърнах към Шери, посочвайки напред:
— Смятам да се установим на лагер на острова и през пролома ще се доберем до мястото на корабокрушението.
— Не е ли доста рисковано? — попита тя, оглеждайки нерешително тесния пролом.
— Така ще си спестим всекидневния обиколен преход от почти двайсет мили — и не е чак толкова страшно, колкото изглежда. Веднъж минах оттук с моята петдесетфутова яхта на пълен ход.
— Ти си истински луд! — погледна ме тя, след като повдигна нагоре слънчевите си очила.
— Трябваше да си го разбрала досега — ухилих й се аз и тя ми се усмихна в отговор.
— Познавам те вече съвсем добре — гордо рече тя. Луничките по лицето и бузите й бяха потъмнели от слънцето, а кожата й беше придобила особен блясък. Кожата й имаше рядкото качество да не се зачервява и да не се възпалява при излагане на слънце. Вместо да изгаря, тя бързо придобиваше златистокафяв меден загар.
Когато заобиколихме северния край на острова и навлязохме в едно закътано заливче, приливът бе започнал и Чъби измъкна лодката на пясъка само на двайсетина ярда от най-близките палми.
Разтоварихме багажа, пренасяйки го сред палмите доста надалече от нивото на прилива, и отново го покрихме с мушамените платнища, за да го предпазим от вездесъщата морска сол.
Когато пренесохме всичко, бе вече привечер. Горещината бе намаляла и земята беше нашарена от дългите сенки на палмите, а ние се влачехме с мъка към вътрешността на острова, носейки само личните си вещи и един бидон от пет галона с прясна вода. Спиралите на острова от векове риболовци бяха издълбали цяла редица от плитки пещери в стръмния склон на гърба на най-северния връх.
Избрах една по-дълбока пещера, която да ни бъде склад за екипировката, и друга, по-малка, в която да се настаним с Шери. Чъби и Анджело се настаниха в други две, отдалечени на сто ярда по склона и скрити от ниски шубраци.
Оставих Шери да помете новото ни жилище с набързо направена метла от палмови клонки и да разпъне спалните ни чували върху надуваемите дюшеци, а аз грабнах серкмето и се спуснах към заливчето.
Когато се върнах с цяла връзка едри барбуни, беше съвсем тъмно. Анджело бе запалил огъня и сложил чайника. Нахранихме се мълчаливо до насита, а после си легнахме с Шери в нашата пещера и се заслушахме в шумоленето и скърцането на едрите раци, пристъпващи сред палмите.
— Каква девствена тишина — прошепна Шери, — сякаш сме първите хора на света.
— Аз Тарзан, ти — Джейн — съгласих се аз, а тя се засмя тихичко и се притисна към мен.
На разсъмване Чъби отплава сам, поемайки обратно към Сейнт Мери. Щеше да се върне на следващия ден, напълнил резервоарите с гориво и бидоните с прясна вода, което щеше да ни бъде достатъчно за около две седмици.
Докато го чакахме да се върне, Анджело и аз се заехме с досадната задача да пренесем цялата екипировка и провизиите до пещерите. Включих компресора, напълних празните кислородни бутилки и проверих леководолазните костюми, а Шери се зае да подреди дрехите ни и до голяма степен успя да създаде някакъв уют в пещерата.
На другия ден двамата с нея тръгнахме да обиколим острова, изкачвайки се по върховете и проучвайки падините и плажовете около тях. Бях се надявал, че ще намерим някакъв извор или кладенец с прясна вода, незабелязан от предишните посетители на острова — но естествено не открихме нищо подобно. Опитните стари рибари не бяха пропуснали нищо.
Най-отдалеченият от лагера ни южен край на острова бе непроходим поради соленото блато между върха и морето. Заобиколихме обширното пространство, вонящо на тиня и обрасло с гъста блатна трева. Въздухът беше наситен с изпарения от гниеща растителност и смрад от разложена риба.
Разкаляните плитчини бяха покрити с цели колонии червени и морави раци, които ни заничаха предпазливо от дупките си. Върху мангровите дървета мътеха чапли, щръкнали на дългите си крака върху огромни гнезда от груби клони, а веднъж в една от дълбочините на блатото чух плясък и видях бързо движение под водата на нещо, което можеше да бъде само крокодил. Отдалечихме се от маларичното блато и се изкачихме на по-твърда почва, а после поехме през ниските храсталаци към най-южния връх.
Шери реши, че трябва да се изкачим и на него. Опитах се да я разубедя, защото той бе най-високият и най-стръмният.