Окото на тигъра
Шрифт:
Но тя не обърна никакво внимание на възраженията ми и даже когато бяхме успели да се покатерим на една тясна издатина под южната страна на върха, тя продължаваше неуморно напред.
— Щом като помощник-капитанът на „Утринна светлина“ е успял да се изкачи на върха, тогава и аз ще се изкача догоре — съобщи тя.
— Оттам ще видиш същото, което можеш да видиш и от другите върхове — настоявах аз.
— Това не е най-важното.
— А кое е важното тогава? — попитах аз, а тя ме погледна с такъв съжалителен поглед, сякаш бях малко дете или слабоумен, решавайки, че въпросът ми не заслужава отговор, и продължи да пристъпва внимателно встрани по издатината.
Под нас зееше бездна от поне двеста фута, а ако сред забележителния ми арсенал от способности и качества на храбрец може да се открие един-единствен недостатък, то той е страхът ми от височини. Но по-скоро бих пазил равновесие на единия си крак върху купола на катедралата „Свети Павел“, отколкото да си призная пред мис Норт, че ме е страх, така че я последвах с огромно нежелание.
За щастие само след няколко крачки тя нададе победен вик и се отклони от издатината към някаква тясна цепнатина, която се простираше отвесно върху лицето на скалата. Напукалата се каменна снага беше образувала стъпаловиден и наистина удобен комин към върха, в който я последвах с облекчение. Почти веднага Шери извика отново.
— О, мили Боже, Хари, виж! — и ми показа към издатината в скалата. Неизвестно кога някой беше издълбал търпеливо върху гладката каменна повърхност следния надпис:
А. БАРЛОУ
ПРЕТЪРПЯЛ КОРАБОКРУШЕНИЕ НА ТОЗИ ОСТРОВ 14 ОКТОМВРИ 1858 ГОДИНА
Докато го разглеждахме, усетих, че Шери търси пипнешком ръката ми, сякаш имаше нужда от подкрепата ми. Храбростта й на планинарка бе заменена от неподправен страх, докато четеше надписа.
— Полазиха ме тръпки — прошепна тя. — Изглежда, сякаш е писано вчера, а не преди толкова години.
И наистина, надписът беше устоял на времето дотолкова, че изглеждаше като току-що издълбан, и аз се озърнах наоколо, сякаш почти бях уверен, че старият моряк ни наблюдава отнякъде.
Когато най-сетне се изкатерихме по стръмния комин до върха, мислите ни все още се въртяха около надписа от далечното минало. Прекарахме на върха почти два часа, наблюдавайки разбиващите се в Топовния риф огромни пенести вълни. Пролуката в рифа и дълбоките тъмни води на Топовния пролом се виждаха съвсем ясно от удобната наблюдателница на върха, но виещият се тесен проток сред коралите бе трудно забележим. Именно оттук Андрю Барлоу е гледал някога предсмъртните мъки на „Утринна светлина“ и е проследил как мощните вълни трошат корпуса на кораба.
— Времето работи срещу нас, Шери — рекох й аз, усещайки, че ваканционното ми настроение от последните няколко дни вече се е изпарило. — Днес е четиринайсетият ден, откакто Мани Ресник потегли с „Мандрейк“. Вече сигурно е близо до Кейптаун. Ще разберем кога ще бъде тук.
— Как?
— Имам един стар приятел, който живее там. Член е на яхтклуба, та може да следи преминаващите съдове, и ще ми съобщи веднага, щом „Мандрейк“ се отбие в пристанището.
Погледнах към задния склон на върха и едва сега видях синьото облаче дим, разстилащо се над върховете на палмите. То се носеше от огъня на Анджело.
— Откакто тръгнахме, сякаш мисля със задника си — промърморих аз. — Държим се като ученици на пикник. Отсега нататък ще трябва да затегнем мерките за сигурност — от другата страна на протока е старият ми приятел Сюлейман Дада, а „Мандрейк“ ще се появи в тукашните води много по-скоро, отколкото ми се иска. От днес нататък почваме да се държим така, че все едно ни няма.
— Колко време мислиш, че ще ни трябва? — попита Шери.
— Не знам, скъпа, но бъди сигурна, че ще ни трябва повече време, отколкото си мислехме. Затруднени сме и от необходимостта да си докарваме вода и гориво от Сейнт Мери, а във водата ще можем да работим само по няколко часа по време на отлива, и то ако условията и височината на вълните ни позволяват. Никой не може да ни каже какво ще намерим, след като започнем веднъж, а накрая може да се окаже, че сандъците на полковника са били натоварени в задния трюм на кораба — в онази част, която е била отнесена към открито море. Ако е станало така, можем да кажем сбогом на всичко.
— Нали вече обсъждахме подобна вероятност. Ужасно непоправим песимист си — смъмри ме Шери. — Мисли по-весело.
И така, започнахме да мислим по-весело и правихме разни весели неща, докато накрая не забелязах тъмното петънце, голямо колкото воден бръмбар, понесъл се върху морето с цвят на бронз. Лодката на Чъби се връщаше от Сейнт Мери.
Спуснахме се надолу и се втурнахме през палмовите дървета да го посрещнем. Когато стигнахме брега, той вече се насочваше към заливчето. Лодката му бе тежко натоварена с гориво и питейна вода. А Чъби стоеше изправен на кърмата като някакъв величествен, непреходен и внушителен паметник. Махахме с ръце и викахме високо, а той просто кимна одобрително с глава.
Мисис Чъби беше изпратила бананов кейк за мен, а за Шери имаше широкопола шапка, изплетена от палмови клонки. Чъби несъмнено бе докладвал за поведението на Шери, а когато видя, че белята вече е сторена, лицето му се намръщи повече от обикновено. Кожата на Шери бе придобила цвета на леко запечено телешко месо.
Когато пренесохме петдесетте бидона до пещерата, бе вече тъмно. После насядахме около огъня, където Анджело готвеше гъста супа от мидите, които бе наловил следобед в лагуната. Време бе да обясня на моите хора истинската цел на експедицията ни. На Чъби можеше да се вярва, че няма да каже нищо, дори и ако бъдеше подложен на изтезания — но заради Анджело бях решил да им разкажа всичко едва на уединения остров. За него се знаеше, че никак не може да пази тайна — и обикновено, за да направи впечатление на младите си приятелки.
Изслушаха мълчаливо обясненията ми и когато свърших, продължаваха да мълчат. Анджело изчакваше Чъби да започне пръв, но същият господин никога не избързваше с приказките си. Гледаше намръщено към огъня и лицето му приличаше на някоя от онези медни маски в храмовете на ацтеките. Когато реши, че напрежението е достатъчно драматично, Чъби бръкна в задния си джоб и измъкна кожено портмоне, което бе толкова старо и износено, че на места прозираше.
— Когато бях млад и лових веднъж риба във водите около Топовния пролом, хванах един едър костур. Като го изкормих, намерих в корема му ето това — той извади от портмонето някаква кръгла плочка. — Оттогава си го пазя за талисман, макар че веднъж някакъв морски офицер ми предлагаше цели десет лири за него.
Подаде ми кръгчето и аз го разгледах на светлината на огъня. То беше златна монета с размерите на шилинг. На обратната й страна имаше някакви източни йероглифи, които не можех да разчета, но на лицевата личеше герб, на който два изправени на задните си крака лъва държаха щит и рицарски шлем. Същият герб, който бях видял върху бронзовата корабна камбана при остров Голямата чайка. Върху лентата под щита бе изписано: „ОТ: КРАЛИЦАТА И ПАРЛАМЕНТА: АНГЛИЯ“, а върху ръба бяха издълбани думите: „АНГЛИЙСКА ИЗТОЧНОИНДИЙСКА КОМПАНИЯ“.