Окото на тигъра
Шрифт:
Когато заложиха всичките си кошове и тръгнаха да се прибират, бе вече следобед и аз бях се стоплил. Дрехите ми бяха се изсушили над печката в миниатюрната кухничка и бях се нахранил обилно със сандвичи от ръжен хляб и пушена скумрия.
Влязохме в пристанището Порт Талбът и когато поисках да им платя за всичко, което направиха за мен, с моите омачкани банкноти от по пет лири, по-възрастният от двамата рибари ме изгледа обидено със студените си сини очи и рече:
— Всеки път, когато спася някого в морето, господине,
Обратното пътуване до Лондон беше пълен кошмар по разните междуградски автобуси и нощни влакове. Когато слязох на гара Падингтън в десет часа на следващата сутрин, никак не се изненадах, че двамата полицаи, които величествено крачеха по перона, се спряха и ме изгледаха подозрително. Сигурно съм им заприличал на избягал затворник.
Шофьорът на таксито огледа с отегчен поглед двудневната ми брада, подутата устна и подпухналото ми око.
— Да не би мъжът й да се е прибрал по-рано, а приятелче? — попита той, а аз тихо изпъшках.
Шери Норт отвори вратата на апартамента на чичото и ме зяпна изненадано с големите си сини очи.
— Боже мой, Хари! Какво, за Бога, стана с теб? Изглеждаш ужасно.
— Благодаря — казах аз. — Ти наистина ме зарадва.
Шери хвана ръката ми и ме придърпа да вляза.
— Направо си изкарах ума. Два дена. Обадих се дори и в полицията, звънях по болниците — къде ли не.
Чичото се въртеше някъде отзад и присъствието му ме дразнеше. Отказах на поканата да се изкъпя и да си сменя дрехите — и вместо да остана, поведох Шери с мен към „Уиндзър Армс“.
Докато се къпех и бръснех, оставих вратата на банята отворена, за да можем да си говорим, и макар че не я виждах, докато бях във ваната, почувствах, че помежду ни се заражда някаква непринудена интимност, която много ме радваше.
Разказах й подробно как ме бяха отвлекли горилите на Мани Ресник, както и за бягството ми, без да правя опити да омаловажавам собственото си героично участие, а тя ме слушаше мълчаливо, от което заключих, че е дълбоко възхитена.
Излязох от банята с увита около кръста хавлиена кърпа и седнах на леглото, за да довърша разказа си, а Шери се зае да лекува раните и подутините ми.
— Ще трябва да се обадиш на полицията, Хари — най-после рече тя. — Опитали са се да те убият.
— Шери, мило мое момиче, престани да ми говориш за полицията, ако обичаш. Почваш да ме ядосваш.
— Но, Хари…
— Остави полицаите и поръчай нещо за хапване. Не помня откога не съм ял.
От кухнята на хотела ни донесоха чудесно приготвен на скара бекон, домати, пържени яйца, препечен хляб и чай. Докато се хранех, размишлявах за последните бързо развили се събития, свързвайки ги с нещата, които вече ни бяха известни, и какво трябва да предприемем оттук нататък.
— Между другото, ти също си била в черния им списък. Не са възнамерявали само да ти изпекат пръстите на скара. Мани Ресник беше убеден, че неговите момчета са те премахнали… — върху красивото й лице се изписа израз на недоумение. — Очевидно са искали да се отърват от всички, които са поназнайвали нещичко за „Утринна светлина“.
Взех си още от яйцата и бекона и задъвках мълчаливо.
— Сега поне знаем нещо определено. Наетата яхта на Мани — която случайно се нарича „Мандрейк“ — изглежда много бърза и мощна, но на него все пак ще му трябват три-четири седмици, за да стигне до островите. Имаме достатъчно време.
Тя ми сипа чай, добавяйки накрая млякото, точно както го обичах.
— Благодаря, Шери, ти си истински ангел хранител — тя ми се изплези, а аз продължих. — Каквото и да е онова, което търсим, то със сигурност е нещо изключително. Яхтата, която е наел Мани, прилича на яхтата на кралицата. Вероятно е платил около сто хиляди лири за тая хубава играчка. Господи, как ми се ще да знам какво има в тия пет сандъка. Опитах се да изкопча нещичко от Мани, но той ми се изсмя. Каза ми, че съм знаел какво има в тях, иначе нямало да се излагам на толкова опасности…
— О, Хари — с просветнало лице рече Шери. — Ти ми каза лошите новини — сега се приготви да чуеш добрите.
— Готов съм да ги чуя.
— Нали помниш бележката на Джими върху писмото — „Б. муз“?
— Бакалавър по музика, нали?
— Не, глупчо — Британския музей.
— Боя се, че не те разбирам.
— Споменах за нея на чичо Дан. Той веднага разбра за какво става въпрос. Това е отпратка за някаква книга в библиотеката на Британския музей. Той притежава читателска карта. Прави проучвания за някаква книга и често работи там.
— Можем ли да влезем?
— Ще използваме неговата карта.
Прекарах почти два часа в чакане под огромния купол в златисто и синьо на библиотеката на Британския музей и толкова много ми се пушеше, че гърдите ми сякаш бяха стегнати в менгеме.
Не знаех какво точно чакам — просто бях попълнил картончето със заявката, посочвайки отбелязания от Джими номер. Когато библиотекарката най-после постави пред мен някакъв дебел том, аз го грабнах нетърпеливо.
Книгата беше оригиналното издание на „Секър и Уорбърг“ от 1963 година. Авторът й бе доктор П. А. Рийди, а изписаното със златни букви заглавие бе: „НАЙ-ПРОЧУТИТЕ ИЗЧЕЗНАЛИ СЪКРОВИЩА НА СВЕТА“.
Гледах неразтворената книга, макар да умирах от нетърпение да я разлистя, и си мислех по какво ли щастливо стечение на обстоятелствата Джими Норт бе попаднал на тоя сборник със загадки от миналото. Дали първо бе прочел книгата поради обсебилата го мания да се занимава с корабокрушения и морски съкровища и после бе попаднал на купчината стари писма. Никога нямаше да го узная.