Осъдени души
Шрифт:
— Мислиш ли, че това може да продължи така? — попита Мюрие, преди да се разделят. — Не зная — каза Фани уморено.
Тази вечер тя легна със замаяна от алкохола глава и заспа тежко. Събуди се няколко пъти от кошмарни сънища. Сънуваше ту Сандовал, чиито фосфорни очи пронизваха мрака, който я заобикаляше, ту болни с пръстени лица и блуждаещ поглед. По дрехите им пълзяха огромни въшки. Фани крещеше високо и когато се събуждаше, не знаеше къде се намира.
— Кармен!… — викаше тя на момичето, което спеше при нея. — Заключи вратата!
Тук няма врата, сеньора! — уплашено отговаряше испанката. —
Няколко пъти през нощта Фани си казваше уверено, че на другия ден ще отпътува за Мадрид, но щом решаваше да направи това, пред нея изпъкваше образът на Ередиа и тогава тя веднага съзнаваше, че не можеше да живее без него. Събуди се късно. Виеше, й се свят. Потърси Мюрие, но той пак беше отишъл в градчето. Съзна, че трябваше да предприеме нещо. Изведнъж й хрумна смелата мисъл да отиде при Ередиа, да направи последен и отчаян опит да слеят болницата и да работят заедно. Само това можеше да я изтръгне от състоянието, в което се намираше. Запъти се към лагера на йезуитите, изминавайки с мъка късото разстояние до него. Въпреки ранния час горещината бе непоносима. Изгорялата от слънцето трева и кактусите шибаха полите на роклята й. Под обувките й прибягваха гущери. Пустинната степ тънеше в сънлива, меланхолична тишина. Камбаната на селището биеше за мъртвец. А над всичко висеше безнадеждно синьото испанско небе.
Като стигна лагера, тя видя една възрастна монахиня и я попита къде е палатката на Ередиа. Монахинята я измери с очи подозрително, след това я поведе мълчаливо към най-вехтата от всички палатки. На Фани се стори, че през главата на старицата минаха куп лоши мисли, които впрочем (Фани съзна това злобно) не бяха неоснователни. Монахинята се мушна в палатката. След малко излезе и направи знак на Фани, че отецът е вътре. Със затаен дъх Фани повдигна платнището, което закриваше входа. Ередиа нещо на масата, отрупана с много книжа. О!… Мисис Хорн. — поздрави той равнодушно, и стана от масата. — Още ли сте тук?
Очаквахте да се махна ли? — попита тя тихо, Очаквах да отидете в Пеня Брава.
— Знаете, че ако съм дошла тук, то е, за да работя в Пеня Ронда.
— Зная — каза той враждебно. — Може би разчитате на някаква промяна в отношенията ни? Не разчитам на нищо.
— Тогава защо сте още тук?
— Нима не знаете?
Фани бавно повдигна глава. Фанатичните му очи горяха мрачно. Цялото му лице се бе обляло с гъста руменина.
— Всичко това е твърде просто за вас — произнесе той с отпаднал, внезапно тих глас, — докато аз трябва да мисля другояче… Вие никога не бихте могли да ни разберете. Вие само ще ме упреквате и ще страдате… което не ми е безразлично. Говоря като християнин. А има и други обстоятелства, които също ми пречат да приема сътрудничеството ви…
— Други? Какви? Той се поколеба.
— Да ги наречем лични… Много съжалявам, ако това, което чуете, ви наскърби. Аз не можех да не известя за идването ви моя супериор, отец Сандовал. Прочее… в деня на пристигането ви аз му писах. Отговорът се получи днес — той се намръщи и посочи една хартия върху масата. — Отец Сандовал допуска да работим заедно… Той, изглежда, не може да си спомни името ви и не подозира мотивите, които са ви накарали да дойдете тук… Искам да кажа, отец Сандовал позволява да работим заедно само ако се съгласите да съединим двете болници в една, която да функционира от името на ордена. Освен това той иска да поемете и съответната част на разходите по подръжката на персонала и болните. Фани слушаше поразена.
— Къде е личното ви съображение? — попита тя.
— О!… Къде! — Лицето на отец Ередиа се изчерви още по-силно, но гласът му остана хладен и тих — Вие ще рискувате живота си и ще поемете разноски, без да получите нищо! Нищо! — повтори той със съчувствена ирония.
Устните на Фани се свиха горчиво.
— Тогава защо настоявате да си замина? — произнесе тя бързо. — Защо действувате против интересите на ордена?
— Казах ви, че отец Сандовал не знае защо сте дошли тук, а аз зная… Мислех за честолюбието ви.
Наистина ли щадеше честолюбието и, наистина ли я уважаваше толкова!… Но защо тогава бе побързал да пише веднага на Сандовал? Та нима последният бе тъй оглупял да не се сети коя е Фани и защо бе дошла в Пеня Ронда? Нещо убоде дълбоко гордостта й. За пръв път тя съзна, че светата Дружина на Христа, Сандовал, Ередиа можеха да шарлатанствуват! Но ако Ередиа шарлатанствуваше, той правеше това заради ордена. Орденът, орденът над всичко! …
— Приемам условията — каза Фани.
— Мир на душата ви, мисис Хорн! — произнесе йезуитът.
Мир!… Можеше ли да има мир у една болна прокълната душа? Тази троха, тази дребна милост която Фани откупи от ордена така унизително, я привърза с още по-голяма сила към Ередиа! Сега имаше възможност да го вижда всеки ден. Сега вървеше по петите му, следеше движенията му, поглъщаше всяка негова дума, всеки поглед, всеки жест… Сутрин първата й мисъл бе за него, вечер заспиваше, унесена в дребните случки, които засилваха доверието му и кой знае може би удивлението му към нея. Едва ли някога Фани бе предполагала че можеше да бъде тъй безшумна, тъй сдържана, тъй скромна и работлива сред страстта, която кипеше в душата й и която подобно на вода в язовир се издигаше все по-високо, за да разкъса бента изведнъж.
Отношенията между Ередиа и Мюрие се поправиха бързо, при все че последният не можа да се отърси напълно от злобата си към монаха. В новите палатки постъпиха около десетина болни, които французинът се съгласи да лекува по методата, прилагана от Ередиа. Освен това след дълги молби от Фани Мюрие почна да помага, макар и съвсем неохотно, в масовите опити с новата ваксина на йезуита.
Опитите с тази ваксина са цяло престъпление — ругаеше той. — Присадените я понасят с висока температура и сърдечна слабост… Ние просто превръщаме хората в носители на вирус!
Рано е да се предрича — дълбокомислено забелязваше Фани. — Ще трябва да изчакаме проверката по закона за вариационната статистика.
Глупости!… След тази проверка Ередиа трябва да бъде екзекутиран публично.
Но аз се възхищавам от неговата вяра в успеха.
Вяра!… Та там е най-лошото, че се осланя само на вярата си! Не мога да не се смея, когато гледам усърдието, с което лекува заболелите, а след това ги опява в гробищата. Впрочем за него душата е безсмъртна!
Дали не е наистина така? — Не зная!… Питай Оливарес!