Осъдени души
Шрифт:
Робинзон бе уморен до смърт от дългия преход с колата между Гранада и Мадрид, но изпълни поръчката добросъвестно. Когато се връщаше към единадесет часа в „Паласио де Ривас“, за първи път в живота си той почувствува известно недоволство от службата си при мисис Фани. Тази служба започваше да му дотяга. Наистина, тя бе свързана с дълги промеждутъци от охолно бездействие, което му даваше възможност да се просвещава по социалистическите въпроси, но затова пък, когато господарката го впрягаше в работа, своеволията и прекаляваха. След зряло обмисляне обаче Робинзон съзна, че трудно можеше да се откаже от службата и от високата заплата, която получаваше. Така той се изправи пред мъдрата истина, че ако един английски социалист иска да запази високият стандарт на живота си, трябва да служи на консерваторите. Впрочем това бе крайната точка, до която стигнаха анализите му, и той не видя никакъв нравствен трагизъм в нея. Буйността, с която испанските
Като подаде на господарката си листа с имената на хотелите, Робинзон почувствува въздействието и на една друга сила, която също му пречеше да напусне службата си. Мисис Фани го изпълваше винаги с неопределено чувство на страх, на почит и на възхищение, а също и на някакво особено удоволствие да й се подчинява, които бяха далечен спомен от страха, от почитта и възхищението, а също и от удоволствието, с които десетки Робинзоновци през минали поколения се бяха подчинявали на десетки Хорновци. Но социалистическата неприязън на Робинзон към господарите се събуди отново, когато след половин час, тъкмо в момента, в който заспиваше блажено, испанската прислужница на Фани го вдигна пак със заповед да занесе веднага на пощата десет телеграми. Той изпълни и тази заповед с горчиво вътрешно недоволство. Телеграмите изобщо бяха указание за ново скитане, за нови преходи от по четиристотин километра на ден. Разгневен, той ги прочете, макар да не си бе позволявал подобна дързост никога досега. Съдържанието им, което бе едно и също и написано на френски, го възмути дълбоко. Всички бяха отправени до мистър Мюрие в португалските хотели, чиито имена бе събрал тази вечер. В телеграмите тя съобщаваше на приятеля си че е тежко болна. Gravement malade! Да, gravc-mcnt malade, когато всъщност тя пращеше от здраве, и днес вечеря в „Риц“… Какво безобразие, на което са способни само висшите класи! Впрочем и Робинзон бе излъгал веднъж, че леля му е тежко болна, за да получи отпуска.
Той се успокои отново, когато се върна в къщи и господарката му отказа да вземе остатъка от банкнотата, която му бе дала за телеграмите.
От залпа телеграми, който Фани бе отправила в Португалия, три улучиха, където трябваше. Едната завари Мюрие в Grande Hotel do Porta в Порто, а другите му препратиха от Лисабон и Есторил, където бе прекарал по няколко дни с Клара.
— Ще отидеш ли? — попита американката, почервеняла от гняв.
— Разбира се — отговори Мюрие. И романът им свърши.
Когато на другия ден Мюрие завари Фани в „Паласио де Ривас“ седнала спокойно да закусва, съзна изведнъж всичкото безсърдечие, на което бе способна английската раса. Но той не избухна. Имаше ли смисъл да я изобличава, да си излезе веднага? Това бе все едно да оскърбява себе си, да ругае собствената си глупост. И затова не каза нищо, а само поиска от прислужницата да приготви омлет и за него.
След закуската Фани говори дълго. Тя обясни всичко. Тя молеше да бъде разбрана, В какво?… З правото и да третира приятелите си като слуги ли? Мюрие отправи въпроса сурово и понеже очите й се свиха в леден блясък, той съзна, че не трябваше да го задава.
— Тогава аз не искам от тебе нищо — каза тя спокойно.
Под пепеляворусите мигли светеше изумруденият пламък на очите й, пламък, който винаги изгаряше Мюрие.
— Знаеш ли какво е Пеня Ронда? — попита той мрачно.
— Огнище на петнист тиф.
— И имаш ли представа от петнист тиф?
— Попита той.
— Висока температура, червени петна по корема!… Причинява се от дървеници.
— Да! От дървеници в главата ти! — Мюрие погледна отчаяно медицинските книги, които, бе натрупала върху едно старинно бюро, след това се втренчи в нея. Такава си беше винаги! Бясна и лекомислена, способна да рискува дори живота си, ако това бе необходимо за удоволствията й. Зелените очи, пепеляворусата коса, усмивката върху лицето й, добило медночервен оттенък от слънцето на Сиера Невада, го накараха да почувствува отново мрачния пламък на любовта си. Не би ли я последвал дори в ада? Но въпреки това заговори пак:
— Ти си оглупяла напълно!… Аз съм виждал тази болест в Сицилия. Знаеш ли какво значи епидемия от петнист тиф между гладно и потънало в невежество население?… Купища от трупове, купища от мръсни, гниещи тела под палатки! Всеки ден смърт и само смърт, която протяга ръцете си към тебе! Можеш ли да понесеш всичко това?… Дори аз не мога!
— Тогава, моля те, да ми посочиш някой испански лекар — произнесе тя сухо.
— Испански лекар ли?… — кипна той. — Ще намериш хиляди, защото гладуват, защото нямат работа. Но никой не ще те разбере. Ще те оставят да пукнеш всред епидемията!
— Та какво от това? — попита тя.
— Нищо, разбира се — отговори Мюрие, като се изсмя тихо.
Тя седна до него. Ръката й бавно почна да глади косата му.
— Ще дойдеш ли с мене? — попита тя след малко.
— Как?… — Въпросът й го стресна. — Разбира се!… Мислех да търся служба в колониите. Имам само сто пезети в джоба си.
— Само за това ли?
— Естествено.
— Не подозирах, че си толкова обеднял.
— Французите обедняват лесно.
Тя се замисли горчиво. Тя бе забелязала отдавна как външността му беше почнала да губи от своята сдържана, но ефектна парижка елегантност. С тази вратовръзка, с този вече овехтял костюм тя го бе виждала толкова пъти! Ала веднага съзна, че под тази причина прозираше друга, още по-вярна, още по-трагична за него. Тя го бе викала тук, за да го оскърби с любовните си намерения. Но не му ли бе отнела и възможността да осигури бъдещето си? Едва сега тя се сети, че скитайки с нея, Мюрие не работеше нищо, че спестяванията на един френски лекар не можеха да се мерят с мащаба на английското богатство.
Какво става с Клара? — попита тя внезапно. Разделихме се, преди да получа телеграмата ти. Лъжеше. И Фани почувствува болка от това, че лъжеше. Бе се отказал от доларите заради Фани? И да научи, че тя бе решила да гони Ередиа ли?
— Жак!… — прошепна тя глухо.
Тя се премести още по-близко до него и обви с ръцете си шията му. Мюрие й позволи да го целуне, после я отстрани леко с тих смях. А на Фани се стори, че не бе чувала нищо по-горчиво от този смях.
Двамата прекараха деня, надвесени над каталози за медицински уреди, за лекарства, палатки и легла. Мюрие бе зашеметен от сумата, която щеше да струва всичко това. Но Фани се усмихна безгрижно. Вечерта тя изпрати телеграма за Лондон, с която искаше превод на суми.
Целия месец юни Фани прекара в трескави приготовления. Докато Лесли действуваше за разрешението, и то така, че отците Сандовал и Ередиа да не научат нищо за него, Мюрие организираше болницата, а Фани учеше усърдно ръководствата за болнични сестри. Тя продаде скъпата си кола и купи четири камиона, които трябваше да носят материалите, и една специална линейка за превоз на болни. Фани искаше болницата да бъде снабдена с всичко необходимо и да може да се измества, ако станеше нужда, заедно с тая на йезуитите. Робинзон след тежката вътрешна борба и с надежда, че лудостта на господарката му нямаше да продължи дълго, прие нерадостната длъжност да кара линейката. Чрез колебанията си впрочем той постигна увеличение на заплатата. Четирима безработни шофьори се съгласиха веднага да карат камионите и да вършат всякаква друга работа, която им се заповяда. Две испански момичета от Чамбери, избрани от Мюрие за болногледачки поискаха такова нищожно възнаграждение, щото Фани веднага го удвои. Бидоха наети също готвач, момче за миене на съдовете и перачка. Едва сега, всред това суетене, Фани видя страшната мизерия в Испания. Пред бюрата за шофьори и квалифицирани работници чакаха окъсани мъже с мрачен поглед. Мадридски девойки с прекрасни матови лица и тъжни очи пълнеха коридорите на агенциите за слугини. Фани видя с угризение как дневната храна на тези хора, на които републиката въпреки усилията си не можеше да намери работа, защото Испания в продължение на векове бе разорявана от безумни крале се състоеше само от парче хляб и шепа варен нахуд, раздавани от професионалните сдружения. Те дори нямаха по няколко нищожни сантима, за да си купят от евтините банани. И всичко това ставаше в един град, под лазурно небе, с асфалтирани улици, с изящни дворци на старинни фамилии, с градини в мавритански стил и дансинги всред цветя и палми, които привечер вятърът от Сиера де Гуадарама караше да трептят леко. Към страстите или лудостта, която Фани изпитваше към Ередиа, се прибавяха нови усещания и нови вълнения, които тя не познаваше досега и които я обземаха от вида на мизерията и хроническия глад, от безмълвната мъка на бедността.
Всичко бе организирано тъй, че благотворителната личност на Фани да остане колкото можеше повече в сянка. Името й стоеше съвсем скромно между имената на другите две болногледачки — Кармен и Долорес. Първата бе мълчалива и набожна, втората изглеждаше малко опърничава, но и двете имаха еднакво честен и работлив вид. На всичко, което Фани им казваше, те отговаряха със „si, senora“ или „no, senora“ и като повдигаха съсредоточено веждите си. Мюрие се превърна в пълновластен управител на болницата. Без да разбира нищо от работата му, Фани съзнаваше, че той има превъзходни качества за това. Камионите се товареха с палатките, походните легла, уредите и медикаментите под негово наблюдение. У него имаше досетливост, с която предвиждаше най-дребните нужди, без да прахосва излишни пари. За да кали нервите й, той заведе Фани няколко пъти в хирургическото отделение на болницата „Свещено Исусово сърце“. Там тя присъствува на операции и между другото видя как зашиваха тялото на едно дете, разкъсано от подземната железница. Една сутрин цялата болница излезе в полето и направи обща репетиция за разгъване и подреждане на палатките. Всичко излезе сполучливо.