Осъдени души
Шрифт:
— Дръпнете се за бога!… Направете ми път да мина!
— Mujer 20 … — свирепо изръмжа капитанът. Но дебелият врат не му позволяваше да извърне главата си и да види кой го удари.
— Капитан Сигуеня!… — произнесе някой. — Направете път на сеньората да мине!
Като разбра, че зад гърба му стои сеньора, капитан Сигуеня заблъска безмилостно с лактите си ребрата на няколко свои съграждани от по-низш ранг и се отмести малко.
— Вие ли ме ударихте, сеньора? — попита той с тон на почтителна шега. Острото му око бе забелязало веднага британската значка върху ревера на Фани.
20
Жена (употребено
— Извинете!… Аз съвсем не ви ударих… Блъснах ви, без да искам! — уплашено се оправда Фани.
— Моля, не се безпокойте!
— Можете ли да ме изведете оттук? — попита тя. Капитан Сигуеня се направи, че не чува. Не му се мърдаше от хубавото място, което бе заел.
— Вие чужденка ли сте, сеньора? — любопитно попита едно мършаво старче с бомбе и бяла жилетка.
— Да — каза Фани.
— Тогава останете да видите екзекуцията. Вие сигурно не сте виждали екзекуции в Испания!… Те са по-интересни от боя с бикове!…
И старчето почна да се смее високо, нервно, истерично.
— Ще млъкнете ли, дон Педро? — мрачно попита капитан Сигуеня.
Смехът на старчето пресекна изведнъж и капитан Сигуеня хвърли авторитетен поглед наоколо. Нервният смях и неуместната ирония на дон Педро, този дребен благородник и демократ, дразнеше постоянно неговото чувство за държавна сигурност както в кафенето, така и по улиците.
Все пак капитан Сигуеня прояви кавалерството да раздвижи огромните си телеса и подобно на мощен танк тръгна през навалицата, мачкайки невъзмутимо бедните си съграждани и заобикаляйки вежливо тия, които стояха над него. Под предлог, че прави път на сеньората — „Това е чужденка — обясняваше той, — направете път да минем“, — той я отведе чак до кордона от войници, където щеше да стане екзекуцията.
— Hombre!… — извика Фани. — Не разбрахте ли, че искам да се махна оттук!… Не желая да гледам екзекуцията.
— Така ли?… — с престорена наивност попита капитан Сигуеня. — Но трябваше да ми кажете това пора но! Оттук е вече съвсем невъзможно да излезем.
— Моля ви… сеньор!… Изведете ме от тука! — произнесе тя отчаяно.
Но думите й се удавиха в оживлението и врявата, които изведнъж обхванаха площада. По нарочния проход, запазен от войниците между тълпата, един открит камион караше осъдените към лобното място. Жадните за зрелище хора протегнаха шиите си и почнаха да се повдигат на пръсти. Всеки искаше да види осъдените, да се взре по-дълбоко в лицата им и да изпита животинската радост, че не беше на тяхно място. Една всеобща възбуда завладя тълпата. Тия, които стояха назад, се мъчеха да изместят по-предните и така възникваха нови спречквания. Две дребни спретнати кюрета настояваха възмутено да излязат на първата редица, откъдето ги бяха изместили няколко арагонски доброволци. Тихи и скромни при други обстоятелства, тия кюрета бяха изпаднали сега в пристъп на безочливо любопитство. Разпрата бе много силна и предизвика намесата на капитан Сигуеня.
— Сеньорес!… — обърна се той към доброволците. — Имайте уважение към отците!
Но арагонските господа за нищо на света не искаха да мръднат от местата си, така че кюретата трябваше да свалят шапки и да пъхнат подстриганите си глави между раменете на узурпаторите.
Между това камионът с осъдените приближаваше бавно мястото на екзекуцията. Досега тълпата беше обладана само от парливо любопитство, което я поразяваше и караше да мълчи, но изведнъж си спомни омразата, която трябваше да изпитва към тях.
— Смърт на комунистите!… — извика един фалангист с превързана ръка.
Той беше излязъл от болницата само за да присъствува на екзекуцията, и познаваше вече мрачния гняв на металурзите от Билбао. Викът му бе сигнал да се разрази фанатична буря от всички останали.
— Muerte a los rojos! 21 … Muerte a los rojos!… — почнаха да викат привържениците на дон Луис де Ковадонга.
— Кучи синове!… — ревяха арагонците.
— Антихристи!… — крещяха набожните испанки, които всяка сутрин, завити с черни воали, отиваха на литургия.
21
Смърт на червените!
— Нехранимайковци!…
— Вероотстъпници!…
— Предатели!
— Да ги убием ние!… — кръвожадно предложи един млад легионер, като извади камата си.
Но до него стоеше благоразумната му сестра, която го плесна по врата и каза гневно:
— Кротувай, Хуанито!
Виковете на роялистите, на фалангистите, на легионерите и на всички, които бяха за господ, за краля и за Испания, се подемаха от гърлата на други, които също почваха да реват яростно било за да се харесат на властта, било защото се заразяваха от крясъците на себеподобните си, макар всъщност да ненавиждаха „движението“, което бе развалило спокойствието им.
През всичкото това време Фани стоеше с наведени очи. Виковете и крясъците замайваха главата й. Внезапно тя чу бумтенето на автомобила съвсем близко до себе си и почувствува нужда да покрие очите си с ръка. Но нима се боеше да види Доминго, нима не трябваше да го окуражи поне с един поглед? Колко подъл бе тоя страх — страх от смъртта, страх от подвига на осъдените, страх от собствената си пасивност! И тогава тя ги погледна.
За да не сгази някого от тълпата, камионът вървеше съвсем бавно. На платформата стояха тримата осъдени със завързани отзад ръце и пазени от войници, които държеха пушките си под мишница. Доминго носеше все още панталоните на Робинзон и една скъсана риза. Под дрипите на ризата се виждаше тялото му, посиняло от бой. Лицето и единият му лакът бяха окървавени; червенокосата му глава стоеше гордо вирната нагоре и устните му се усмихваха презрително към ревящата тълпа. Той мълчеше, докато другарите му, хора прости и неуки, ругаеха множеството, зъбеха се и с чисто испанска непримиримост се заканваха на тия, които викаха най-много.
— Безбожници!… Предатели!… — виеше тълпата.
— Кучи синове!… — яростно отговаряха осъдените. — Утре нашите другари ще ви избият по същия начин!
Но тия закани само усилваха гнева на тълпата, а също и на войниците, които ги пазеха. При всеки подобен вик те стоварваха прикладите си върху гърбовете на осъдените.
— Убийци на Христа!
— Предатели на Испания!
— Смърт за вас!
— Червени кучета!
— Антихристи!… Антихристи!… — истерично крещяха двете пригладени дребни кюрета и заподскачаха като черни мишки зад широките гърбове на арагонците, правейки отчаяни усилия да се промъкнат между тях. Най-сетне те успяха да сторят това и застанаха на мястото на един дебел арагонец със засукани мустаци, който не можеше да понася зрелището и тръгна да си отива…
— Es una porqueria!#1… — гневно произнесе арагонецът.
След това избърса потното си лице с кърпа и възмутено се изплю в праха. Той беше голям побойник в родното си село, но не можеше да понася изтезания над вързани хора.
— Ето Доминго Алварес!… — внезапно извика едно от кюретата. — Сеньорес, това е бивш монах!…
— Юда Искариотски!… — добави другото.
— Как?… Монах ли? — възмутено попита някой.
— Монах!… Монах!…
— Избягал при червените!
— Заплюйте го!… Застреляйте го по-скоро! — ревеше тълпата.