Осъдени души
Шрифт:
— Робинзон остави тази бележка, сеньора!… — каза девойката.
Тя подаде бележката на Фани. Робинзон съобщаваше, че отива в градчето, за да напълни акумулаторите на линейката, и че ще се върне след два часа. Два часа!… Да го чака ли? Но през това време можеха да обесят Доминго… По-скоро! … По-скоро!
Без да се колебае повече, тя грабна чантата си и хукна пеш. До Пеня Ронда имаше три километра, но с бърз ход тя се надяваше да ги вземе за не повече от двадесет минути. Тя забради главата си с една копринена кърпа и забърза по шосето. Слънцето припичаше адски. От пясъка и скалите се издигаха към синята жар на небето струи от нажежен въздух, които караха очертанията на предметите да трептят. Шосето беше занемарено и разровено. Горещият прах скоро изпълни плитките й пантофи, с които можеше да се върви само по асфалтирани алеи. Тя ги изу, изтърси от праха и обу наново. Опита се да върви покрай канавката на шосето, но тук изгорелите тръни и кактуси драскаха
Отдолу с направление към Медина дел Кампо се зададе облак от прах, който забулваше шосето на голямо разстояние. Войници!… Сега трябваше да гълта праха, докато отмине цялата колона. Отново тръгна покрай канавката. Колоната наближи. Най-напред вървеше редовна и дрипава испанска пехота с бели обувки и червени пискюлчета на кепетата. Войниците крачеха уморено, прегърбени под тежестта на раниците и пушките си, като се взираха мълчаливо във фигурата на Фани. Това бяха груби селски лица, чиято апатия не обещаваше нещо героично в името на господ и на краля. Те отиваха да се бият, без да знаят за какво, просто за това, че офицерите ги водеха, а кюретата ги бяха учили да се подчиняват. Те вървяха като покорно стадо овци, предназначено за кланицата. От потните им тела, от мазните раници и окъсаните им униформи лъхаше специфичната войнишка миризма. Това бяха същите безимотни, неграмотни селяни, които измираха в лагера от петнист тиф. Съвсем друга гледка представляваха офицерите им, които яздеха разкошни чистокръвни коне. По фините лица и трескавия възторг в очите им човек веднага разпознаваше дългокраките благородници на Кастилия, които пламенно отиваха да се сражават за господ и за краля. Когато наближаваха Фани и разпознаваха в нея „сеньората“, те поздравяваха изискано, с радостно безгрижие, сякаш не отиваха на бой, а на разходка. Впрочем, тия кавалери бяха дълбоко религиозни и наистина не се плашеха никак от смъртта. За тях тя бе само преминаване в друг живот. След редовната пехота следваха няколко отреда доброволци — хора, запалени и страстни, необичащи твърде мълчанието, а още по-малко дисциплината. Тук имаше планинци от Навара, верни до смърт на Бурбонската династия, фалангисти, които искаха да отмъстят за смъртта на Хосе Антонио, християнски доброволци, готови да измрат за вярата, носеха плакат „Рог la Santa Fe“ 16 , арагонци, любители на серенади и побоища, чужденци с криминални лица, които едва бяха научили по няколко испански думи. Цялата тази паплач, живописна, весела и кръвожадна, дефилираше пред Фани и я отрупваше с „пиропос“ по неизкоренимия навик на всички испанци, когато виждаха красива жена.
16
За светата вяра.
— Pajarico 17 — подвикваха наварците.
— Ole guapa! 18 — кряскаше от възторг групата, която отиваше да умре за светата вяра.
— Испанка ли си, моме?… — с патриотична гордост питаха фалангистите. А после, когато забелязваха изведнъж, че нямат пред себе си проста жена от народа,
„Безумци“ — тъжно мислеше Фани. А те отминаваха и продължаваха да я отрупват с галантни думи, размахваха войнствено оръжията си и свиреха на китари, отивайки да умрат славно за господа и за краля, да унищожат до крак металурзите и тъкачите, които бранеха републиката.
17
Пиленце.
18
Ох каква хубавица! добавяха почтително: — Коленичим в краката ви, сеньора …
Колоната отмина. Фани продължи. Лицето, костюмът и краката й бяха побелели от прах. По-скоро към Пеня Ронда! … По-скоро! … Но сега усети съвсем ясно, че краката и се подкосяват. Сърцето й отмаляваше. „Ще падна — помисли тя с уплаха. — Ще получа слънчев удар. Това слънце е адско.“ До Пеня Ронда оставаше не повече от един километър. Въпреки това реши да почине и седна до канавката. Ала щом направи това, горещината й се стори още по-непоносима. Ушите й забучаха. Ръцете й се отпуснаха безпомощно. И тъкмо тогава тя видя с облекчение, че по шосето се зададе линейката. Робинзон спря колата и уплашено дотърча до нея.
— Обърни колата! … — заповяда тя. — Карай бързо в Пеня Ронда.
Робинзон й помогна да се качи в линейката.
— Има ли бесилки в Пеня Ронда? — попита тя възбудено.
— Не, мисис! … Не забелязах да има бесилки — отговори шофьорът.
— А тълпи има ли?… Не очакват ли някаква екзекуция?
— Не, не забелязах да чакат екзекуция.
Това бяха най-тъпите и най-точни отговори, които можеха да се получат от Робинзон. И тя почувствува признателно, че той се преструва на дръвник, за да не я стеснява с учудването си. Впрочем той бе усвоил това разумно държане от много месеци насам. — Какво става с червените? — попита тя.
— Отблъснати са — отговори Робинзон. — Но един сержант ми каза, че могат да повторят офанзивата си.
Въпреки горещината в Пеня Ронда царуваше обичайното трескаво оживление на град, избран за армейска главна квартира. По тесните средновековни улички, между грозни каменни къщи с благороднически гербове над вратите сновяха забързано потни адютанти, имаше много въоръжени доброволци. Макар да бе отблъсната първата атака на червените, дон Бартоломео продължаваше благоразумно укрепяването на града. Генералът се готвеше за героична отбрана. Ако не разум и човещина, у него имаше поне храброст, а в липса на храброст не може да бъде упрекнат никой испанец. Групи работници, у които дон Бартоломео нямаше доверие, за да ги въоръжи и изпрати на фронта, копаеха мълчаливо окопи по кръстопътищата.
Камионетката не можеше да минава през тесните улички. Фани слезе от нея и тръгна към главната квартира по указанията на един сержант, комуто подари пакет с цигари. След доста лутане и разпитване тя стигна едно голямо и мрачно здание, построено от дялан гранит. То приличаше по-скоро на укрепен средновековен затвор, но бе всъщност дворец на благородници, семейна собственост на генерала, която сега той бе превърнал в главна квартира на армията си. Пред главния вход имаше две дървени будки, взети от участъка на цивилната гвардия и пребоядисани наскоро с цветовете на императорска Испания. След дълги обяснения и многократно влизане и излизане на все по-горни чинове най-после при Фани дойде адютантът на генерала. Той беше висок, мършав и добре осведомен идалго. Щом видя Фани, той се представи изискано като майор Артиага и целуна ръката й.
— Вие сте помощницата на доктор Мюрие от лагера на отец Ередиа, нали? … — произнесе той вежливо след задължителното „падам в краката ви, сеньора“.
— Да, майоре!… Искам да кажа две думи на дон Бартоломео. Касае се за една лична молба. Ще ме приеме ли?
Лицето на майор Артиага прие веднага крайно съсредоточен вид. От учтивост той укроти адютантското си любопитство и служебния дълг да пита всеки посетител за причината за идването му.
— Дон Бартоломео не ще откаже никога да изслуша една добра християнка — заяви той без колебание и това подчерта отново всестранната му осведоменост. — Ще доложа веднага на негово превъзходителство.
Той поведе Фани навътре в тъмното здание, от което лъхаше освежителна прохлада. Минаха покрай няколко стаи с отворени врати, в които кипеше трескава деятелност. Офицери стояха наведени над картите или диктуваха заповеди. Почти всички поглеждаха Фани с любопитство и се покланяха церемониално с изисканата вежливост на идалговците, които дори в най-трудните и опасни моменти на живота си запазват хладнокръвно почитта към дамите. А че моментът беше труден и даже опасен, личеше по нервното бръмчене на телефоните. С неочакван устрем червените почваха втора атака. Цялата вътрешност на зданието бе мобилирана с разкошни килими от времето на Гойя, с позлатени старинни кресла и кадифени завеси. Над масите, отрупани с карти, пишещи машини и телефонни апарати, висеше синкавият дим на благоуханни хавански пури. Това бе наистина един щаб на императорска Испания.
Майор Артиага остави Фани в една чакалня на първия етаж и отиде да предупреди генерала. След малко той се върна, предложи й да мине през още една стая, украсена с рицарски брони, н най-сетне я въведе в кабинета на дон Бартоломео.
Всичко в кабинета бе обезсърчително. Всичко говореше за светата вяра, за висок произход и славни деди, които бяха отличили рода Хил още от Конвистадорски времена. Едната половина на кабинета бе заета със сбирки от всевъзможни оръжия, трофеи, кръстове, разпятия, стари евангелия и пожълтели документи, наредени грижливо в стъклени шкафове. Тия документи свидетелствуваха за признателността на испанските цезари към прадедите на дон Бартоломео. Другата половина, бе заета от бюрото и книгите на идалго. По стените висяха портрети на брадати главорези, рисувани с маслени бои — управители на Фландрия, на Мексико или Неапол, облечени в броня и наметнати с мантии. От лицата им лъхаше зловещата енергия на херцог Алба и Писаро, а в ръцете си държеха огромни саби, подобни на мечовете, които бяха носили ландскнехтите през Тридесетгодишната война. Всички тия знаменитости на рода Хил се бяха издигнали през религиозните войни и бяха прочути еднакво със своята набожност, със своята жестокост и със своята ясно установена вина за пропадането на испанската империя.