Осъдени души
Шрифт:
— Отец Херонимо ли?… — произнесе тя с леден шепот, като извърна лицето си към Кармен. След това помисли без вълнение: „Да, това е много дори за испански нерви.“ — Кога го намериха обесен? — попита тя и почна да оправя косата си.
Очите на испанката пак се втренчиха във Фани с предишния ужас.
— Не ме гледай така! — повторно заповяда Фани. — Какво искаш? Да се обеся и аз ли?
— Не, сеньора!… — механично отговори испанката.
— Ела на себе си тогава!… Защо те е страх от мене?
— О, не ме е страх от вас!
— Защо треперещ?
— О, аз не треперя, сеньора!
— Какво друго се е случило?
— Друго?… Не зная друго… Вчера сутринта извадихме от палатките осемнадесет трупа… Отец Рикардо каза, че болните умирали, защото нямало храна и лекарства… Готвачът си отиде, но дойдоха петима монаси от ордена на свети Бруно. Сега те копаят гробовете и заравянето на болните върви по-бързо… Да!
— О-хо! … Утешително!
— Какво
— Казвам, че свети Бруно ще ни помогне… Къде е отец Рикардо?
— В параклиса.
„Значи пак се моли!“ — бясно помисли Фани. След това кресна, изливайки гнева си върху девойката:
— Ела най-после на себе си, циганко! … Не ме гледай така! Аз не ям хора! Какво мислиш да правиш сега?
— Каквото заповядате, сеньора…
— Тогава прибирай куфарите!… Утре заминаваме. През това време аз ще събера книжата на до н Сантияго.
— По-добре е да не влизате в палатката му — каза Кармен.
— Защо?
— Защото трупът е почнал да се разлага.
— Мирише ли?
— Да. Вчера през деня езикът му се поду и изскочи от устата.
— Това е тъкмо за нервите ми. Но все пак трябва да вляза. Покрий първо лицето му с нещо! …
Кармен излезе да изпълни заповедта.
Фани изяде едно парче шоколад и два сухара. В нощната тишина долетя тътнежът на канонадата. „Трябва да се махам по-скоро оттук — реши тя още веднъж. — Но защо бе всичко това?“ Като виновно и разглезено дете тя прекара през паметта си всички събития, които, я доведоха тук, и пак дойде до заключението, че в личността й имаше нещо гнило и проядено, което не можеше да се възстанови вече. „Сега съм по-зле отпреди — помисли тя. — Нервите ми са разстроени напълно.“
Изведнъж я обзе въпросът, какво щеше да прави до сутринта. Книжата на Мюрие можеше да прибере за няколко минути. Кармен щеше да стегне куфарите за не повече от час. А след това? След това трябваше да стои като бухал до сутринта и да се бори с неврастенията си. Дойде й на ум, че самото заминаване съвсем не бе тъй просто, колкото си го мислеше. Трябваше да се снабди първо с открит лист за пътуване, подписан от дон Бартоломео, да разпита през къде бе най-безопасно да минат и кои гранични пунктове се държеха от франкистите, нещо, което дори самият дон Бартоломео едва ли знаеше още с положителност. За, да разузнае поне приблизително всичко това, трябваше да чака най-малко един ден. Значи, можеше да замине най-рано в други ден сутринта. Бе съвсем глупаво Кармен да прибира куфарите още сега. Мисълта за чакането и за постъпките, които трябваше да прави, я изпълниха с убийствена досада. „Ще тръгна без открит лист“ — гневно реши тя, но веднага съобрази, че по политически причини франкистите не бяха наклонни да зачитат много британските паспорти. Сви устни от безсилна злоба. Кармен се върна и каза, че е покрила трупа със завивките.
— Ще вземем ли дрехите на дон Сантняго? — попита тя кротко.
— Глупачка!… Няма да вземем дори собствените си дрехи! Или искаш да отнесем някоя заразена въшка? После обузда гнева си и процеди през зъби:
— Ще вземем само най-необходимото! Няма да прибираш още куфарите! О, престани да плачеш!… Значи, и ти си решила да ме подлудиш!
„Непоносима съм“ — съзна тя, но като не искаше да се унижи, обръщайки се с меки думи към девойката, излезе бързо навън. Облъхна я свеж вятър от Сиера Дивисория. Зората се показваше, но върху виолетовото небе още блещукаха звезди. Канонадата продължаваше да ехти. Между глухите бумтения на оръдията тракаха задавено и продължително картечници. Някъде съвсем далеч се издигнаха над хоризонта едва видими ракети. „Червените! — пак помисли тя. — Просто трябва да бягам веднага оттук.“ Върна се уплашено в палатката и кресна още веднъж:
— Кармен! …
Щеше да каже: „Прибирай веднага куфарите“, но се сети, че преди малко бе заповядала тъкмо обратното.
— Нищо! … — каза тя на момичето. — Лягай веднага да спиш!
„Луда съм!… Луда съм!“ — почна да повтаря тя на себе си и почувствува отново бесния припадък на истерията, която я караше да пищи, да хапе ръцете си и къса дрехите си.
Овладя се пак с огромно усилие и влезе в палатката на Мюрие. Кармен бе увила трупа в завивките тъй добре, че почти нищо не се виждаше от него. Но миризмата я задушаваше. С бързи движения тя почна да рови из куфарите, без да открие нещо, което заслужаваше да се прибере. Попадна само на един пакет от десетина писма, които му бе писала някога и които той сантиментално пазеше досега. Защо ги бе донесъл тук? Изобщо не ги ли носеше винаги със себе си? Тя отвори едно От тях. Писмото носеше дата от 1935 година и почваше с думите: „Ако още веднъж ме заведеш на Вагнер, ще почна да флиртувам с келнерите националсоциалисти.“ Отвори и другите писма. Те бяха писани от нея все в един и същ период от време — времето на тяхната любов в Германия. На едно място тя се оплакваше: „започваш да ставаш силна личност… Снощи не остана в стаята ми“, а на друго възклицаваше: „Значи, да се оженим! … Изглежда, че тия лилипутски баварски планини те настройват сантиментално!“ Писмата бяха просмукани от цинизъм и снизходителна нежност, но Мюрие ги пазеше като реликви. В паметта й нахлу рой от спомени. В съзнанието й изпъкна Мюрие такъв, какъвто го видя за първи път преди две години — по-млад, по-свеж и по-жизнерадостен. Спомни си за нощите и сладострастията, които бе прекарвала с него, за екскурзиите, за дребни смешни случки. И същият този човек, същото това тяло, същите ръце, в чиито прегръдки бе замирала, сега лежеше до нея като разложен и вмирисан труп… Колко странно бе всичко това! … И колко страшно! Тя отново почувствува пристъпа на ужаса, който изпитваше през нощта, пристъп, който я караше да пищи и вика.
Овладя се пак с неимоверно усилие, като остави писмата и седна на походния стол. Очите й заскитаха налудничаво из палатката. Внезапно тя забеляза върху масата лекарската чанта на Мюрие. Трябваше да вземе поне тази чанта. В нея можеха да се загнездят въшки. Не бе изключено чантата да й потрябва из пътя. Отвори я да види какво има в нея. Чантата съдържаше обикновени прибори и лекарства за първа помощ. Тя прегледа дали имаше достатъчно бинт и тъкмо когато се готвеше да я затвори, съзря една кутия с испански надпис. Вътре имаше ампули с морфин. Да, това бе морфин! Изведнъж тя почувствува уплаха от това, че виждаше пред себе си спринцовка и ампули с морфин. „Не, по никой начин! — реши тя. — Още това ми липсваше.“ Но веднага си припомни сладостното действие на отровата и блаженото спокойствие, което щеше да обземе нервите й. Миналата година тя употребяваше отровата само за удоволствие, ала сега действително имаше нужда от нея. Десет сантиграма щяха да й подействуват отлично, щяха да успокоят нервите й, да върнат предишното равновесие на духа й. Да, само десет сантиграма и само тази вечер! … Глупаво беше да се страхува от морфиномания. Нима не можеше да се откаже, когато поиска? Тъкмо сега тя имаше нужда от спокойствие, от яснота, от хладнокръвно обмисляне на действията си, тъкмо сега трябваше да се отърве от тази раздразнителност, от този тъп ужас, който я преследваше навсякъде. „Да, само тази вечер! — реши тя твърдо. — И когато замина, няма да взема чантата със себе си.“ След късо колебание извади спринцовката и почна да я промива със спирт, но после я остави. Вътрешният глас предупреждаваше: „Внимавай! … И миналата година почна така, за да стигнеш до всекидневна употреба. Тогава Мюрие едвам те спаси, но сега няма кой да ти помогне.“ Тя затвори никелираната кутия на спринцовката с твърдо решение да излезе веднага от палатката, ала веднага почувствува съжаление за спокойствието, което щеше да я обземе след инжекцията. „Само една инжекция — помисли тя. — Само една! … Не трябва да бъда тъй малодушна! Сега имам най-голяма нужда от спокойствие.“ Но пак размисли и пак се разколеба. И тогава отново почувствува невидимия, тъпия ужас, който пъплеше в нея и около нея, отново усети приближаването на припадъка, от който се страхуваше. „Не мога да изтрая — каза тя почти гласно. — Не мога… не мога повече…“ След това усети, че волята я напуска. Машинално преряза с триончето една ампула, напълни спринцовката и заби иглата в кожата на бедрото си. След малко почувствува лек гъдел по цялото си тяло и неизразимо приятно усещане на спокойствие, едно вълшебно и странно спокойствие, сякаш вече нищо от това, което ставаше наоколо, не можеше да я засегне или смути. Струваше й се, че виси във въздуха, че дрехите й не се допират до тялото й, че всичката й омраза към Ередиа, ужасът от лагера, от смъртта на Мюрие и от петнистия тиф се бяха превърнали в някакво особено, леко, приятно и парливо любопитство.
Тя поседя малко в това състояние, без да мисли за Мюрие, за офанзивата на червените, за умиращия лагер и за пътя, който й предстоеше. След това стана и се прибра в палатката си. Кармен седеше на леглото и по лицето й продължаваха да се търкалят едри мълчаливи сълзи.
— Нима не спиш! … — меко попита Фани.
Испанката не отговори. Фани се съблече бавно, угаси лампата и легна. Морфинът я приспа неусетно.
Събуди се късно с главоболие, но достатъчно бодра, за да стане веднага от леглото си. Видя пак неизменно синьото испанско небе с ослепително слънце, което изгаряше последната растителност върху червените глини и пясъци на степта. Видя и монасите от ордена на свети Бруно, които изваждаха с носилка трупове от палатките и ги отнасяха към ямите в долчинката, които бяха изкопали през нощта. Те бяха невъобразимо мръсни в козите си раса, през дупките на които се показваше почерняла и мършава плът. Един от тях я поздрави с ужасното: „Memento mori.“#1
— Кога ще погребат дон Сантияго? — попита тя, докато Кармен й поливаше да се измие.
— Монасите го погребаха — отговори девойката. — Трупът не можеше да стои повече.
— По-добре — каза Фани. — Аз трудно бих могла да издържа това погребение, защото дон Сантияго ми е много близък.
Кармен кимна с глава, но не произнесе нищо.
— А отец Херонимо? — попита Фани, плискайки лицето си с вода. — Погребаха ли и него?
— Погребаха го — каза девойката.
— Кой го опя?