Осъдени души
Шрифт:
— О, ти, с която ме любов тъй властно навсегда обвърза като пияница към вино, като играчът към хазарт и черви към разтленна твар! —
— Завинаги те аз проклинам!
През 1955 г. Дим. Димов е предал на съветския литературовед-българист Виталий Злиднев екземпляр на „Поручик Бенц“ заедно с една страница от ръкописа на романа, където има места, зачеркнати от цензурата. Това са само два малки пасажа, които сега възстановяваме в текста. Цитираме по писмо на Виталий Злиднев до автора на тия бележки от 13. IX. 1967 г. На стр. 192 от първото издание („Събрани съчинения“, 1966 г., т. I, стр. 138) след изречението „Изобщо тая реч бе яростна и заплашителна“ в авторския текст след точката е зачеркната от цензурата следната фраза: „Той говореше за теглата на войниците, за богатствата на спекулантите, за продажността на министрите и вероломството на генералите, които три години лъгали народа, че води освободителна война. Позор!… И множеството
В края на същия абзац в печатния текст има следното изречение: „…трябвало да потеглят за София и да накажат виновниците.“ В ръкописа на автора това изречение има следния вид:
„…трябвало да потеглят за София и да накажат всички тия богаташи, министри и генерали, които проливали кръвта им, за да пълнят джобовете си с германско злато.“ В следващия абзац, няма изменения.
Тия две места са били зачеркнати на машинописната страница с червен молив и поставен печат на цензора.
В печата „Поручик Бенц“ намира широк отзвук. Българската критика е изненадана от тънкия психологически рисунък на неизвестния автор, от умението му да фабулира и най-вече от необикновената тема, герои и конфликти. Разглеждайки във в. „Вчера м днес“, г. I, 1939, бр. 58, литературната продукция за годината, Никола Атанасов отбелязва „Поручик Бенц“ като „приятна изненада“. „Върху основата на войната е разработен един психологически сюжет. Това е вече нещо много. Тъкмо психологическите романи у нас са рядко събитие, а Димов се е справил със сюжета си не по-слабо от кой да е наш добър писател.“
В сп. „Българска мисъл“, 1939 г., кн. 5–6, Петър Динеков, като подчертава, че авторът на „Поручик Бенц“ „търси тъкмо странното, загадъчното, необичайното в постъпките и преживяванията на героите си“, че него го интересува „не простото и обичайното, но изключителното и трагичното“, като признава дарбата на младия автор за психологически анализ и пластичен рисунък, заключава: „…искрено съжаляваме, че младият автор не е насочил вниманието си към външния, обективен свят, а към болезнените душевни състояния на няколко похабени, възбудени от войната или разглезени от охолството човешки същества.“
Всички критици отбелязват несъмнения талант на неизвестния автор, но някои се отнасят твърде рязко към идейната му насоченост и източниците на вдъхновение. Например в сп. „Изкуство и критика“, 1941 г., кн. 4–5, Ал. Ликов разглежда преди всичко идейните основи на произведението. Той намира, че у Дим. Димов липсва „всяка общественост“. Това според него ще убие таланта му, който е безспорен. „Ние не знаем нищо за младия автор на романа «Поручик Бенц», не знаем дали той не крие тетрадки, пълни със стихове, в които е излял своеобразната си мрачна концепция за живота и своето отвращение от него. Но поставените стихчета от Бодлер като мото на романа ни дават указание за източниците, от които Д. Димов черпи своето вдъхновение.“ Ал. Ликов отправя упрек срещу младия писател, че не е насочил вниманието си към българските проблеми, не е отразил войнишкия бунт в романа си, че не проявява никакво обществено чувство. Той намира твърде превзето отношението на Д. Димов към жената, отношение, което той е заел от „учителя си Ницше“. „Ние от сърце желаем на автора, завършва рецензията си Ал. Ликов, да се освободи от своите концепции за жената, да разшири тънките си наблюдения над живота, да се вгледа дълбоко в нашата действителност и да открие други, здрави сюжети на своето вдъхновение.“ Романът е отбелязан още в сп. „Златорог“, 1939 г., кн. 5, с рецензия на Емил Коралов, във в. „Литературен глас“, 1939 г., бр. 421, от Мара Кинкел и д-р.
„Осъдени души“ е плод на личните впечатления на Д. Димов от Испания. Интересът му към тая страна съществува още от юношеските години. Като студент той започва да изучава испански език#1 и по сведение на Борис Койчев и други негови съученици за Испания говори с въодушевление и екзалтация. През 1943 г. като асистент във Факултета по ветеринарна медицина той успява да издействува едногодишна стипендия за специализация в Мадрид в Института по хистология „Рамон и Кахал“. Рамон и Кахал е голям испански учен хистолог, носител на Нобелова награда за 1906 г., и след неговата смърт през 1934 г. основаният от него институт получава името му.
В своя спомен — „Димитър Димов — ученият и писателят“, в. „Вечерни новини“, бр. 6067, 2. IV. 1971 г. — проф. д-р Моско Москов, при когото Д. Димов е бил асистент, разказва, че е имал намерение да въведе в лабораторната работа импрегнационни методи за изследване на нервната тъкан, методи, разработени от Рамон и Кахал. Като е знаел, че Димов е напреднал в испанския език, проф. М. Москов решава, че той именно трябва да замине за Испания. „Затова използувах всичките си връзки, за да уредя въпроса.“ По-нататък М. Москов разказва: „Оттам се получиха няколко писма, отчасти възторжени, доколкото се описваше романтиката на испанското средновековие, отчасти тревожни със своите констатации за тогавашното общо състояние на Европа и частно на Испания. Получих и един брой на испански вестник, в който Димов беше написал статия за новата българска литература. За работата си в института «Рамон и Кахал» той пишеше подробно и с такава задълбоченост, сякаш в Мадрид не правеше друго, а само усвояваше импрегнационните методи. Той наистина ги усвои и се върна с чудесни препарати и с една научна публикация.“ Наистина в института Дим. Димов завършва един научен труд върху анатомията на домашните животни, който се отпечатва
1 Вж. Екатерина Иванова. „Из архива на Димитър Димов“, сп. „Пламък“, 1971 г., кн. 15, и „Писма на Димитър Димов“, сп. „Литературна мисъл“, 1971 г., кн. 6.
@ и в сп. „Трудове на института «Рамон и Кахал» за библиотечни изследвания“ (т. 36, 1944 г.)#1. Тоя труд получава висока оценка сред научните среди в института.
В Мадрид Димитър Димов прекарва около една година — от януари 1943 г. до пролетта на 1944 г. Голяма част от времето си той посвещава на изучаване на Испания и испанския живот. Неговата изключителна наблюдателност е правела силно впечатление дори на испанците. Той е говорел вече прилично испански и е можел да води разговори с хора от различни среди. В своя спомен „Срещи с Димитър Димов в Испания“ (в. „Народна култура“, бр. 28, 1972 г.) Тодор Нейков разказва: „Димитър Димов живееше в евтин пансион, защото стипендията му беше скромна, но това му позволи да установи интересни контакти с дребни чиновници, с хора, дошли от провинцията, с непризнати още начеващи писатели и артисти. Ограничените му материални възможности му позволиха да види испанеца откъм по-недостъпни за чужденеца страни, в светлина, неуловима за мнозина, далеч от космополитизма на луксозните хотели и скъпите ресторанти, далеч от шумната надпревара между официалните и неофициалните представители на двата воюващи лагера. Той се доближи до пулсиращото, още кървящо сърце на испанския народ.“
Изглежда, за по-близкото опознаване на тогавашна Испания е спомогнала много връзката му с Хуан Едуардо Суньига, беден 26-27-годишен младеж, останал без образование, занимаващ се с литература. По-късно Суньига става известен писател. Тогава той често е ходел в българската легация (вероятно не е искал да се свързва с франкистки среди и е предпочитал чужденци) и изучавал български език. Заедно с Тодор Нейков превел на испански „Под игото“ и „Жетварят“. Подготвили и една антология на българския разказ. След смъртта на Дим. Димов, през 1969 г. Суньига разказва за своето приятелство с необикновения български „доктор“: „Бяхме приятели в един от най-бурните моменти от историята на Европа; може би затова нашето приятелство беше кратко, както всички приятелства, които се завързват в кризисно време.“ „Краткият мадридски период на Димитър Димов беше един спокоен престой, посветен на усъвършенствуване и задълбочаване в неговите проучвания и естествено той изживяваше тежко отпечатъка на Испания, който, като имаме пред вид последната му творба (вероятно Суньига има пред вид «Почивка в Арко Ирис» — Кн. i става ясно защо е проникнал толкова дълбоко в него.“
——
1 Вж. Хуан Едуардо Суньига, „Димитър Димов в Мадрид“, в. „Народна култура“, 1969 г., бр. 22,
„Често ходехме в книжарниците със стари книги близо до гара Медиодия, където е възможно да се намерят хубави творби на ниска цена. Димитър Димов четеше нашите големи съвременни романисти Пио Бароха, Перес Галдос, Бласко Ибаньес я дори прелистваше по някое литературно списание.“ 23 За литературните му интереси разказва и Тодор Нейков: „Беше си накупил пълните съчинения на Лопе де Вега, Калдерон, Тирсо де Молина, разбира се, «Дон Кихот» на Сервантес, а от по-новите най-важните произведения на Унамуно, Пио Бароха, Валие-Инклан и други.“
23
„Димитър Димов в Мадрид“, в. „Народна култура“, бр. 22, 1969 г.
По всичко личи, че интересът на Дим. Димов към Испания не е бил туристически, а писателски, той е имал намерение да пише за Испания. Изключителната му наблюдателност натрупва у него богати впечатления, които ще му позволят по-късно в „Осъдени души“ да създаде един верен образ на испанския живот — пейзаж, атмосфера, обстановка, човешки отношения. Вероятно той се е пазел много да не създаде една „сспаньолада“ — както с презрение испанците наричат тая туристическа литература, представяща оперно Испания — ками, разбойници, цигани и т. н. Той ловко избягва да описва неща, които не е видял, например сражения, военни лагери и т. н. Навярно само испанци могат да открият някоя груба грешка в реалистичното изображение на писателя.