Остров Тамбукту
Шрифт:
– Да - потвърдих аз. - Англия е много по-близо до България, отколкото остров Тамбукту. Но аз мисля и за своите приятели, които остават тук. Какво ще стане с тях?
Плантаторът се огледа и като се увери, че адютантът беше си отишъл, каза:
– Това, което стана и с американските индианци.
Потръпнах от ужас, като си спомних как жестоко и безмилостно американските колонизатори са изтребвали индианците. Белите господари пролели реки от кръв и минали през стотици хиляди трупове, докато завладеят американския континент.
– Сериозно ли говорите? - обърнах се аз към плантатора. - Нали контраадмиралът заяви веднъж, че неговото знаме носело
– И вие му повярвахте, нали? О, санкта симплицитас! (Санкта симплицитас - свещена простота (лат.)) Контраадмиралът открито заяви, че ще превърне остров Тамбукту във военноморска база. А на обикновен език това значи, че Съединените американски щати ще заграбят острова. Контраадмиралът дори ми каза, без да се срамува от себе си, че лично той щял да продължи моите усилия и щял да разшири моята плантация, което значи, че ще я обсеби. От това можете да разберете какво пише на неговото знаме.
– А защо не ме повикате за свидетел? - усмихнах се аз, като си спомних някогашните твърдения на Смит, че остров Тамбукту ще принадлежи на Англия, защото английски поданици първи го открили и първи стъпили на него.
– Оставете шегите - махна с ръка Смит.
– Не, аз не се шегувам. Говоря ви съвсем сериозно. Аз винаги съм бил и ще бъда на страната на угнетените и онеправданите. Сега вие сте онеправданият и аз с готовност ще ви стана свидетел.
– Свидетел! - процеди Смит. - Пред кого? Пред вълка, който иска да изяде агнето... Но аз няма да оставя така тая работа! О, той не ме познава! Аз никога не оставям магарето си в калта, никога! Ние пак ще се срещнем с него, само че при други обстоятелства...
IV
Японските пленници работиха по шестнадесет часа на ден и разтовариха "Линколн" за три дена. Лодките, които американските кораби носеха на бордовете си, не бяха достатъчни, те използуваха и лодките на туземците, колкото и малки да бяха те. На четвъртия ден сутринта Смит, Стерн и аз седнахме в моторницата на контраадмирала и адютантът ни откара на товарния кораб. Простихме се с веселия потомък на креолите, той ни стисна сърдечно ръцете, пожела ни "добър път" и се върна на крайцера, а ние се изкачихме на палубата на "Линколн". Посрещна ни широкоплещест мичман с черни увиснали мустаци, оставени да растат на воля, и ни заведе при капитана. Капитанът беше едър, петдесетгодишен мъж с мургаво продълговато лице, прорязано от дълбоки бръчки, а по средата на високото му чело имаше белег от стара зараснала рана, останала вероятно още от младини, когато капитанът е бил обикновен матрос. Той потвърди това, което беше ни казал адютантът: корабът ще отиде в Манаус, пристанище на река Амазонка. От Манаус "Линколн" ще вземе суров каучук и ще го откара в Англия. Пътуването ще трае дълго. Корабът ще измине над двадесет хиляди километра - половината от обиколката на земното кълбо. През целия път ще спрем за три-четири дена само в Кейптаун, близо до нос Добра надежда в Южна Африка.
– Пътуването няма да бъде много приятно - предупреди ни капитанът. - Корабът ще бъде празен и вълните ще си играят с него, както си искат. Най-трудно ще бъде край нос Добра надежда - там винаги духат силни ветрове, често вилнеят бури и океанът винаги е бурен. - И като се усмихна, той добави: - Но вие сте калени, щом сте претърпели корабокрушение.
– Така е, сър - каза Смит. - Мокър от дъжд не се бои, нали?
Капитанът не пропусна да ни каже и това, че в случай на нужда ще трябва да помагаме на екипажа.
– Разбира се! - злъчно каза Смит. - След като бях слуга на японците, нищо вече не може да ме изненада.
Това беше намек, тънка ирония по адрес на американците, но капитанът не я разбра. Той не знаеше, че контраадмиралът се готвеше да заграби плантацията на Смит.
Ние се съгласихме с всички условия, които ни постави капитанът, защото "Линколн" беше единственият кораб, който можеше да ни откара в Европа, макар и по обиколен път. Друг такъв случай едва ли щеше да ни се удаде скоро.
Както на крайцера, така и на "Линколн" Смит и Стерн бяха настанени при командния персонал на кораба, а на мене ми дадоха една койка в помещението на матросите. Това не ме обиди и не ме направи нещастен. Напротив, както и на крайцера, моряците на "Линколн" бяха прекрасни хора - понякога груби, но винаги справедливи. Докато повечето от матросите на крайцера бяха младежи, които отбиваха военната си служба, матросите на "Линколн" бяха възрастни мъже, опитни морски вълци, прекарали по десет, двадесет години из моретата и океаните. Тия сурови мъже познаваха несгодите на скитничеството и се отнасяха към мен с топло съчувствие.
Корабът щеше да вдигне котва в три часа следобед. По това време аз бях в помещението на моряците. Четирима страстни играчи на белот, седнали върху едно одеяло, постлано на пода, си разменяха весели шеги, както правят всички картоиграчи по света, а десетина други около тях мълчаливо ги наблюдаваха. Неочаквано се чуха далечни изстрели, а след това и тревожен сигнал, който приканваше моряците да се явят веднага на палубата. Играчите хвърлиха картите и в надпревара хукнаха към тясната желязна стълба. Аз излязох последен на палубата. Стрелбата продължаваше. Тя идеше откъм селището на туземците. Боцманът тичешком слезе от командния мостик и извика на моряците: - Всички на оръжие! Спуснете лодките! Живо! Две минути по-късно моряците се строиха на палубата с пушки при нозе. Лодките плавно се поклащаха върху тихите вълни. Моряците наскачаха в тях, грабнаха веслата и лодките се насочиха към брега. На палубата останахме само аз, Смит и Стерн.
И на двата крайцера се забелязваше необикновено оживление. И там моряците спуснаха лодките, седнаха в тях, а след малко минаха близо до нашия кораб. Ние ясно видяхме автоматите им, които лъщяха на слънцето като малки светкавици.
– Аз си знаех, че така ще стане - каза плантаторът.
– И аз очаквах това - обади се Стерн загрижено. - Контраадмиралът няколко пъти се закани на племето, когато главатарят отказваше да приеме неговите условия.
От крайцерите се чуха оръдейни изстрели, а в следващия миг снарядите избухнаха на брега, високо над селището.
– Започва се! - възкликна Смит, като си правеше с ръка сянка над очите и се взираше към гората, където избухваха снарядите. - Това е началото на края. Контраадмиралът не обича да се шегува. Той ще изпълни заканите си и ще унищожи всичко живо на острова. О, той ще бъде безпощаден! В сравнение с него японците са любители.
Сякаш в отговор на думите му в далечината се чу силно бучене и след малко над острова се появи ято самолети. Наредени като жерави във вид на триъгълник, те направиха широк кръг над мястото, където беше лагерът на племето, пуснаха бомбите си и се върнаха към самолетоносача. Но не се мина половин час, и те пак прелетяха. Този път бомбите избухваха нагъсто, из въздуха хвърчаха клони и стъбла на дървета, смесени с дим и пламъци. Като хвърлиха смъртоносния си товар, самолетите отново се отдалечиха към самолетоносача, за да се върнат пак след половин час.