Остров Тамбукту
Шрифт:
Веднъж Гахар ме попита дали мога да докарам "арамру" - земетресение. Аз отрицателно поклатих глава.
– А можеш ли да докараш дъжд?
– Не мога - отвърнах аз.
– А можеш ли да прогониш рибите от морето?
– Не мога.
– А можеш ли да съживиш умрял човек?
Аз се засмях.
– Кажи, можеш ли? - настояваше Гахар. Не обичам лъжата дори когато тя е по-добра от истината, както казваше Мехмед-ага. Аз не исках да лъжа тоя добър човек, още повече че такава лъжа лесно би се разкрила: ще умре някой и, току-виж, Гахар дошъл да ме вика да го съживявам. Обясних му, доколкото можах да сторя това на неговия език, че никой не може да съживи умрял човек, но когато някой се разболее, мога да го
– Имаш ли кобрай против кадити? - попита ме Гахар.
Кимнах утвърдително:
– Имам-
Гахар сигурно помисли, че не съм го разбрал, и почна да ми обяснява, че кадити значи змийска отрова, че на острова имало очиларки и доста хора умирали от тяхната опасна отрова. И пак ме попита дали наистина мога да спася от смърт човек, ухапан от очиларка.
– Мога, Гахар, мога. Не ми ли вярваш?
– Вярвам - кимна Гахар. - Пакеги никога не лъже...
От тоя ден аз винаги носех в чантата си капсули със серум против змийска отрова, които Смит беше купил в Александрия.
II
Веднъж Гахар ме намери в малкия залив и ми каза разтревожен:
– О, Андо! Уин уин! (Много лошо!)
– Какво има? - попитах го аз.
– Амбо гуна! (Амбо ще умре!)
– Кой е този Амбо?
– Син на тана Боамбо!
Аз не бях забравил името на вожда Боамбо - то ми напомни за нашето първо излизане на брега след корабокрушението. Тогава ние не знаехме, че се намираме на остров, където няма "бели господари", и отидохме направо в селото на туземците. Боамбо беше същият оня едър мъж с остър поглед и властен вид, с пера на главата и с три пояса на кръста, който заповяда да ни затворят в колибата, а после, когато ни изкараха на поляната при огъня, Боамбо посочваше един от нас и туземците го хвърляха в океана. Оттогава не бях го виждал. Когато веднъж попитах Гахар защо тана Боамбо не дойде да му дам подарък, той отговори: "Тана Боамбо калиман биля". (Главатарят Боамбо е голям човек). Гахар отново почна да се вайка за сина на главатаря.
– Какво го боли? - попитах го аз.
– Кракът - отговори Гахар.
– А какво му е на крака?
– Костенурката го одраска, не помниш ли?
Аз помнех много добре смелия младеж, който пръв хвана костенурката за шията и я обърна по гръб. Но защо Гахар не ми каза тогава, че той е син на главатаря на племето? Защо криеше това и синът на главатаря и защо отказа да превържа раната му? Защо и другите туземци не ми казаха кой е този момък? Отговорът беше един: те не ми вярваха и се страхуваха от мене. За тях аз бях "пакеги гена" - бял човек от луната, човек от друг свят, който има Странни огледала и пъстри гердани, украшения за глава от шарена басма и "кобрай" в невиждани досега стъкла. Аз бях човек, който може да пали огън, без да търка сухи дървета, и кой знае още какви чудеса може да прави Все пак успях да убедя Гахар, че ако синът на тана Боамбо дойде при мене, ще му дам "нанай кобрай" - най-хубавото лекарство - и за няколко дена той ще оздравее.
Гахар отиде в селото и само след десетина минути четирима туземци донесоха на ръце сина на главатаря.
Както винаги, аз бях седнал в малкия залив под сянката на огромен баниан с въздушни корени, малко настрана от лодките. Тук беше моето любимо място, оттук наблюдавах туземците, когато отиваха на риболов, без да ги безпокоя. Аз избягвах всичко, което можеше да възбуди недоверието им към мене, и никога не им се натрапвах. А понякога дори се криех от тях, избирах си някое потайно място в гъсталака на края на гората и оттам ги наблюдавах, без да ме виждат. Защото, колкото и да бяха свикнали с мене, в мое присъствие те се притесняваха.
Туземците донесоха младежа под баниана и го сложиха на пясъка. Прегледах раната му - тя наистина беше много опасна. От солената морска вода тя беше се подлютила и посиняла наоколо; из нея пъкаха личинки от насекоми, от напуканите й краища течеше гной и кръв. Кракът му беше се подул, той не можеше да стъпва на него.
Не го разпитвах защо не е дошъл по-рано да му дам "кобрай". Това беше излишно. Най-разумното беше да го излекувам, а той сам да разбере дали съм му враг, или приятел. Промих раната много внимателно с риванол и я превързах. Казах на болния да лежи в колибата си, да не махва превръзката и да не мокри раната, особено с морска вода.
Младежът през всичкото време мълчеше. Лицето му беше доста красиво, с правилни черти, с малко месести устни, с черни очи и черни сключени вежди. Тялото му не беше много черно, носът му не беше сплескан като на някои туземци, а прав, почти римски. Когато му казах, че всяка заран трябва да идва да го превързвам, Амбо кимна с глава: - Нана. Ще идвам...
Подарих му едно огледалце и наредих да го отнесат в селото. Гахар и Таной останаха при мене. Гахар извади своето огледало от малката си торбичка, която винаги носеше привързана на шията си, извади две добре изгладени мидени черупки и почна да скубе с тях космите на мустаците си като с щипци. Той изскубваше само ония косми, които бяха увиснали над устата му и му пречеха да се храни. И Таной си спомни за своето огледало, извади го от торбичката си и също почна да се оглежда. Най-напред той поправи големия гребен от бамбук, затъкнат в косата над челото му, после извади две тънки върви, пак от торбичката си, нагласи ги успоредно една до друга и като ги хвана с ръце за двата края и ги обтегна като струни, почна да ги върти из брадата си. По-дългите косми се увиваха около канапа, Таной силно го дръпваше и космите се изскубваха заедно с корените. Това беше "сухо бръснене".
Гахар свърши своя "тоалет", въздъхна и каза замислен:
– Уин уин! (Много лошо!) Арики каза: пакегите са опасни.
– Кой е този Арики? - попитах го аз.
Гахар се изненада. Нима не зная кой е Арики? О, Арики е "калиман биля" - голям човек! Арики е рапуо! Арики знае какво мислят хората. Арики може да прогони рибите в Голямата вода. Арики може да докара дъжд и арамру...
"О. голям човек е Арики!" - няколко пъти възкликна Гахар. Попитах го по-голям ли е от тана Боамбо? Гахар се замисли, но като не знаеше какво да отговори, сви рамене. От неговите думи разбрах, че Арики е нещо като жрец на племето.
– Какво още казва Арики? - попитах стария си приятел.
– Арики казва, че белите хора от луната ще прогонят рибата от морето.
– А каза ли, че пакегите ще докарат арамру?
– Каза, Арики каза, че Дао ще накаже с кадити всички, които ходят при пакегите.
– Какъв е този Дао?
– Не е човек.
– А какво е?
Гахар ми обясни, че Дао е техният идол. Той бил направен от дърво. Племето го пазеше в "либата гаолани" - колиба на вечния огън. Тази колиба била вън от селото, в гората. В нея винаги горял огън. Огънят се поддържал от най-старата жена на племето. Тя живеела в колибата на вечния огън и никога не излизала от нея.
– А къде живее Арики? - попитах го аз.
– В селото.
– А тана Боамбо?
– В селото.
Гахар разпали любопитството ми и аз повторно го попитах:
– Кой е по-голям човек - тана Боамбо или Арики?
Той отново сви рамене - или не знаеше, или не искаше да ми каже. Забелязах, че когато става дума за Арики, старият човек понижаваше гласа си и шепнеше, сякаш се страхуваше да произнася името му.
III
Минаха още две седмици. Раната на Амбо почти беше зараснала. Той всеки ден идваше в малкия залив и след като превържех раната му, сядаше до мене и почваше да ме разпитва кой е направил герданите, огледалата и шарените парцалчета, които подарявах на туземците, кой е направил чантата с лекарствата и самите лекарства...